Знаковият роман на Захари Карабашлиев „Опашката” се появи в началото

Знаковият разказ на Захари Карабашлиев „ Опашката” се появи при започване на 2021 година и бързо се трансформира в една от най-обсъжданите книги на годината, превзела класациите и сърцата на читатели и рецензия.

Година по-късно, в месеца, в който „ смъкваме маските “, провокативната и смела творба на Карабашлиев ще има свое публично показване. Модератор на събитието ще бъде журналистът Георги Милков, а в атмосферата на романа ще ни потопят надарените артисти Владимир Карамазов, който получи „ Икар “ за основна мъжка роля за присъединяване си в едноименната пиеса на Явор Гърдев, и Бориса Сарафова.

Събитието ще се организира в Младежки спектакъл „ Николай Бинев “ от 19:00 ч. на 11 април 2022 година (понеделник), и на него ще поговорим за света на „ Опашката “ – за света, в който живеем.


„ Опашката” е разтърсващ разказ — по едно и също време гальовен, провокативен, занимателен, обезпокоителен и безсърдечен. Интимен и прям диалог за лъжливата хубост на илюзиите и странствуване към най-дълбоките кътчета на човешката душа.

През страната и света минава вълна от вълнения, всеобщото неодобрение наподобява е достигнало сериозна точка, а с наближаването на президентските избори напрежението сред власт и гражданско общество нараства. Настъпило е времето за деяние, само че някой би трябвало да направи решителна крачка и да поведе страната към един нов ред.

Павел Панов, публицист и драматург, намерил любовта на живота си в лицето на красивата и умна Невена, получава изненадващо предложение да се включи в политическата конкуренция като самостоятелен претендент. Изглежда, ориста на страната зависи от него, само че пък това залага на карта и връзките с обичаната му.

Случва се и нещо удивително – в нощта, в която той ѝ предлага брак, излиза наяве, че до момента в който годеницата му е била в командировка, необяснимо по какъв начин се е сдобила с опашка. Съвсем същинска опашка, за която тя отхвърля да приказва, само че която раздрусва радикално света му.

Как и дали тази опашка трансформира идеалната жена, до каква степен е подготвен да стигне Павел в конкуренцията към властта и може ли положителното да се самосъхрани измежду отломките на разпадащия се свят?

Роман, който ще промени дишането ви и ще ви накара да се замислите. Защото пътят към покварата най-често е посипан с положителни планове.


Откъс от „ Опашката “ от Захари Карабашлиев
На по-малко от четири чàса от вкъщи ни с кола, на западния бряг на Ситония, на една канара, надвесена над морето, има дребна къща измежду маслинови дървета. От двора се спуска стръмна тясна пътечка, която води към дребно плажче, невидимо и недостъпно отникъде другаде по суша, грижовно загърнато от скалите. Над пясъка е простряло клони огромно, погрешно, иглолистно дърво, което пази влажна сянка докъм следобяд. Когато слънцето превали, сянката се прибира към ствола, след това незабелязано плъзва нагоре по скалите и се удължа- ва към къщата, като че търси хладни чаршафи, под които да се сгуши.

Но сред чаршафите сме ние с Невена.

Открихме това място случайно през първото ни лято дружно, когато взехме решение да тръгнем на неподготвено странствуване из Гърция. Просто бяхме взели кола чартърен и отпра- шили, бяхме поели напразно по междинния ръкав на Халкидики, беше обяд и огладнявахме. И тогава вниманието ни притегли издигната край пътя гигантска фигура на едноок корсар, който безмълвно, само че настойчиво, със сабя в ръка, приканваше туристите да опитат морска храна.

Беше малко, крайпътно заведение с няколко дървени маси; дойде да ни обслужи стара жена със остарял бележник и молив в ръка. Докато оферираше храна на комбинация сред немски, английски и съветски, попитах дали в близост някой не дава стаи чартърен. Попитах я просто с цел да се ориентираме за цените, а не с желание да останем там – въпреки всичко бяхме решили да търсим нещо положително и надали щяхме да го намерим в първата срещната механа.

Жената кимна встрани към възрастен, брадясал мъж, който седеше пред чаша узо в ъгъла на кръчмата, отиде до него и го попита нещо, само че той поклати глава и тя се върна да ни осведоми, че имал парцел, само че жена му умряла неотдавна и още не желал да го дава. Благодарихме ѝ, а тя сви плещи и се отдалечи. Помня и в този момент напуканите ѝ пети над джапанките.

В края на вкусния обяд, до момента в който плащахме сметката, мъжът я повика по име и тя отиде при него. Размислил бил, сподели ни тя, като се върна, размислил, до момента в който ни гледал. Щял да ни покаже къщата, в случай че желаеме, пък в случай че ни хареса, ще се разберем за цената – напълно наоколо била. Отидохме по-скоро от вежливост, в сравнение с от интерес – та ние даже не бяхме подготвени да се установим някъде, искахме да обикаляме, да търсим, да откриваме...

Гърция несъмнено има безброй плажове, които оферират доста по-добри условия, по-вълнуващи гледки, по-наситени прекарвания. Но мястото, до което остарелият грък ни заведе, остава вечно наше изобретение и кей.

Сутринта се обаждам на Костас, че тръгваме, стопираме единствено на границата за инспекция и едно зареждане на електростанция, а ето го в този момент познатия завой, ето, чакълът захрущява под гумите на колата, а ето и стопираме под сянката на маслините.

Шумът на цикадите, мирисът на морето, синьото небе и жежкият въздух – всичко е такова, каквото беше от първия ден, когато стъпихме тук, а и от времето на Аристотел, роден някъде в близост отсам.

Болният свят остава оттатък хълмовете.

Докато стоварвам багажа от колата, Костас се появява – необут и брадясал, носи връзката ключове в ръка.

Невена се разкършва, усмихва се и потегля към него. Има една особена обвързаност сред тях двамата, само че пък какъв брой е мъчно човек да се привърже към Невена? Костас е живял трийсет години в Австралия, само че английският му е нищожен, по тази причина приказваме малко и единствено най-необходимото. Беше се върнал с жена си след Първата пандемия. Нямат деца. Това място тук, тази къща е завещание от нейните родители и тя била доста привързана към нея. Когато я диагностицирали, не желала да се лекува в болница, отказала да остане в Сидни – поискала час по-скоро да се върне тук. И тук умряла.

Воднистосините му очи се пълнеха със сълзи, когато се наложеше да я спомене, той се смущаваше от слабостта си, буца засядаше в гърлото му, беше мъчително да си в такава непосредственост с тъгата му. Но Невена успяваше да откри метод да го разсее с дума или протегната ръка.

И през днешния ден, както и различен път, Костас ни раздава чаршафите, разменяме някоя приказка за международните въпроси, той потегля по пътя нагоре към другата си къща, изкривен и самичък.

Постиламе дружно леглото, обичан се, заспиваме, разсънваме се и в късния следобяд слизаме до плажа. Единственото, което раздвижва повърхността на морето, са иглички, които падат понякога от дървото над нас.

Събличаме се, влизаме и дълго плуваме един до различен във вътрешността в топлата пазва на залива. А след това, до момента в който я виждам по какъв начин излиза от морето като богиня, по какъв начин водата се стича по красивото ѝ тяло, мисля, че няма нищо по-невинно от голотата на жена ми.

Следващите три дни изкарваме голи съвсем от самото начало.

Лежим на пясъка, плуваме, четем, приказваме за всичко, за което не сме успявали в последните месеци; приказваме за нея, за мен, за нас, за бъдещата ни рожба, за това, което ни следва дружно.

На няколко пъти захващам да ѝ опиша всичко, което се случва с мен в последните седмици – злощастните ми срещи, изцяло необяснимата за самия мен невярност, даже подлия проект за похищение, за премахване на опашката, цялата тази полуда... Всичко, безусловно всичко това обаче, изречено на глас, би звучало като напрегнат сън, като вцепеняващ призрачен сън, който се разпада на ярко. Може би в случай че бях по-млад, въпреки всичко щях да го направя. С годините обаче съм схванал, че има неща, които не трябва да напущат лабиринта на сърцето, има създания на мозъка, които не трябва да се изпускат на независимост, има чудовища, които сме длъжни да убием сами. В живота на всеки има случки, които просто би трябвало да останат измълчани.

Само по здрач се обличаме, с цел да се разходим до заведението на хълма, хапваме каквото морето е дало, аз пия узо, тя – чаша розе, и се връщаме след залез. Последната вечер не вършим даже и това. Сутринта закупувам преди малко уловен лефер от риболовците, отивам до Никити, с цел да напазарувам артикули и бял самун, охлаждам мискет, който прозорливо съм донесъл от София и скътал в багажника дружно с две бутилки алено. Надвечер след плажа възпламенявам скарата.

Изкарваме елементарна дървена масичка досами ръба на скалата.

И до момента в който пека рибата и скалъпвам салата, виждам по какъв начин Невена я застила с бяла завивка, подрежда принадлежности, нарязала е самун и сирене и даже съумява да аранжира букетче с полски цветя.

Най-романтичната ни вечеря в миналото.

С чаши в ръце изпращаме залеза над неподвижното море, до момента в който погледът ми се опива от бакърения шир, а сърцето ми прелива от хубост, аз протягам ръка към ръката на Невена и се усещам по едно и също време партерен и повдигнат.

Бях взел окончателното решение да прекъсна това, към което се бях запътил, това, което по този начин незабелязано ме беше отклонило от самия мен.

След тези няколко дни тук мисълта за политика ме отблъскваше, освен това – самата дума ме караше да потрепервам от омерзение.

Какво се беше впило в сърцето ми, боже мой? И какъв брой мъчно се оказа да бъде изтръгнато.

Но там, на скалата над кроткото море, аз се почувствах оздравял.

Изпитах още веднъж това чувство за независимост. И не бях самичък.
Не бяхме към този момент даже единствено двама.