Златан Ванев: Мечтая да взема златния олимпийски медал поне като треньор.
Златан Ванев, един от емблематичните ни щангисти, гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+ . Той е от поколението, което последно реализира триумфи на огромни шампионати преди тежката атлетика в България да изпадне в тежка рецесия. Ванев е троент международен първенец и то в три разнообразни категории! Във впечатляващата си сбирка има още и четири златни медала от европейски шампионати. Зад оценките носи обаче и болката от травми, които го лишиха от фантазията му за олимпийски орден. Има репутацията на безконечен бунтовник и на персона, която освен не бяга от споровете, само че и постоянно ги предизвика, с цел да има ясни връзки и позиции с съперниците си. Така беше и като играч, по този начин е и в този момент в треньорската кариера, на която се е отдал.
- Златане, здравей! Как се усещат щангите откакто българската федерация заплати на интернационалната централа санкцията от 250 хиляди $? По-спокойно ли е?
- Аз към момента не работя в българска федерация, а и клубът ми няма лиценз. Все още не съм член на федерацията и не мога да ви кажа, само че не е мъчно. Мисля, че добре се работи. Само да желаеме. Не знам какво се е случило, хората там си знаят.
- Имаш известност на „ изострен камък “ – по тази причина ли още не си във федерацията? Какво не приемаш от нейната работа? Каква е повода да си независима единица?
- Не знам от кое място идва това название „ изострен камък “. Всеки човек си избира позиция – един е „ изострен камък “, различен е „ тъп камък “. Досега с българската федерация по повдигане на тежести, образувана през 2011 година, в никакъв случай не съм работил. Аз обичам спорта повдигане на тежести и желая да се занимавам с него. От 35 години съм в този спорт. Лошото е, че не мислех, че е толкоз мъчно да се занимаваш с това, което най-вече желаеш. Но очевидно на всички места има компликации, превъзмогвам ги, аз съм корав човек. Никога не съм се отказвал и може би това ми е помогнало и като състезател, с цел да извоювам тези трофеи.
- Води ли доста борби през годините? За какви дела се бори в твоя спорт?
- Не бих споделил, че съм водил доста борби, само че постоянно желаех да има правдивост. Искам да има почитание за хората, които допринесохме толкоз доста за този спорт. Мисля, че повдигането на тежести към момента е един от челните спортове в България по брой медали. И в света към момента сме в челна позиция по брой златни оценки. В последно време се вижда спад на медалите ни, което е доста неприятно. В момента критериите за олимпийски медали са международните шампионати. Европейските са много по-слабички, въпреки че там към момента ненапълно имаме проблясъци, само че на международните сме надалеч.
- Какво отговаряш на тези, които настояват, че в така наречен циклични спортове като повдигане на тежести, гребане, колоездене и бяганията в леката атлетика не могат да се реализиран високи резултати без помощта на допинга?
- За допинга не желая доста да приказвам, само че мисля, че това не е значимо. Всеки приказва, че всеки, който е на доста огромно равнище, използва допинг, само че би трябвало да се гледа методиката. Има една доста вярна приказка на моя треньор от последните години Иван Абаджиев. Казваше, че в случай че на всеки срещнат на улицата му дадем допинг, дали ще стане международен първенец? За мен това, което се приказва е неверно. Първо са методиката и тренировките, а към този момент спомагателните средства всеки ги употребява по този начин, както може. Има много неправди, които и мен ме озадачават, само че това е. Ще би трябвало да ги приемем.
-Разкажи ни за твоя клуб – какво опита като модел на работа? Беше в Русе, какво се случи там? Сега по какъв начин вървят твоите планове?
- В Русе от 2016 година взех решение да направя личен клуб. От спортното учебно заведение ми беше предоставено изоставено помещение, което да трансформира в зала. Успях мъчно и бих споделил, че съм от малцината, които вършат такова нещо. Лично с мои средства си направих заличка с осем подиума. Закупих си щанги, с които да упражняват дечицата. За две години съумях да стана един от водещите клубове в спортното учебно заведение. В момента работим с над 30 деца и сме двама треньори. През 2017 година участвахме за клуб „ Сливен “. Знаете, че нямаме лиценз и за мен е абсурд състезатели от Русе да се състезават за други градове.
- А за какво не ви дават лиценз?
- Два пъти аплайвах. Първо имах безмълвен отвод от българската федерация. Вторият път, споделям ви почтено, има решение на Управителния съвет на федерацията, в което ми пишат, че в Русе съществува клуб по повдигане на тежести и няма потребност от втори. Клубът бил финансово гарантиран с положителни експерти. И в случай че деца желаят да упражняват, да отидат там. В нашата федерация има много градове с по два-три лицензирани клуба. Проблемът е някакъв различен, само че не ми е котел. През 2017 година станахме много мощен клуб, когато участвахме от името на град Сливен. Следващата година взех решение моите състезатели да вземат участие за моя добър другар Георги Марков, за неговия клуб. Прехвърлих всички състезатели, които са под мое управление и учат в спортното учебно заведение в Русе в бургаския клуб на Марков. През 2018 година клубът завоюва 126 медала от републикански шампионати. На второ място сме в България по медали и на трето място по точкуване. Мисля, че сносно сме се справили с моя другар.
- Имаш три международни трофеи – в Чангмай през 1997 година до 80 кг, в Лахти на идната година ликуваш при 77 кг, а през 2002 година във Варшава в кат. до 85 кг. Как правеше тези скокове в категориите? Не се ли притесняваше?
- Наистина една категория е един свят за един състезател, само че аз съумях да го направя. Когато участвах в кат. 77 кг в действителност се наложи да спадна към 4,5 кг. Направих го на две-три надпревари. След това станаха шест кг и ми беше доста тежко. Реших да подвигам на 77 кг. Успях да стигна най-големия връх и там да стана международен първенец. След това се наложи да кача на 85 кг., тъй като трябваше да бъда в една категория с моя най-хубав другар, който ми е като по-голям наследник – Георги Марков. Нямаше по какъв начин да се случи това нещо - двама българи в една категория! Беше ми доста мъчно и мислех, че няма да се оправя за третата международна купа във Варшава. Трудно качих килограмите, мислех, че не мога да реализира добър резултат, а знаете, че тогава имах и втора травма на ръката, което много ми пречеше. Но съумях и третия път. Това беше една от най-сладките ми трофеи, тъй като не го чаках, само че съумях. Бях надвит от много състезатели. В началото при изхвърлянето бях на осмо място и не мислех, че мога да се оправя.
- Кои бяха най-големите ти противници през годините?
- Един грузинец и една арменец, както и българи, на които дължа ужасно доста, тъй като в случай че не бяха те, нямаше да бъда Златан Ванев. Това са Пламен Желязков, Георги Марков. Ние бяхме в междинните категории и в случай че я нямаше тази конкуренция сред нас, нямаше да бъдем такива щангисти. Благодаря им откровено за това нещо. В междинна категория имахме по пет-шест национални състезатели. Всички вдигахме тежести над 200 кг. На републиканско състезание даже да си трети или четвърти, си подготвен на международно да вземеш орден.
- Искам да те върна към един мъчителен миг – на европейско по време на опит си извади лакътната става. Изглеждаше злокобно пред камерите и публиката в залата. Как се оправи с тази адска обстановка?
- Доста мъчно. След такава контузия доста малко спортисти биха се върнали отново на огромния подиум. Спомням си, че по-късно съревнование съвсем всички медии писаха, че аз се отхвърлям от спорта и няма по какъв начин да продължа. Но очевидно този български дух ни оказва помощ ужасно доста. Не просто се върнах в първи клас, а много по-надолу. Започнах с доста огромен боязън от самата щанга. На първите тренировки даже не можех да подвигам лоста, да не би отново да се случи това нещо. Но с огромна воля и душeвност, както и заплашителен труд съумях да го направя и да се върна отново на огромния подиум. Получи се и повторно на подготовка и то две седмици преди олимпиадата в Сидни. Бях на лагер в Куала Лумпур, Малайзия. Готвех се, подвигах страхотни гири. Може би нямаше по какъв начин да не стана олимпийски първенец там, само че за повторно получих травма. Вместо да потегли за Сидни, се върнах в България. Година и три месеца не можех да проумея, че ще се откажа от спорта. Отново съумях да се върна на огромния подиум. Отново станах международен и европейски първенец. 2005 година започнах да се сготвям отначало след тези контузии. Исках да се откажа като състезател, а не с травма. За трагичен случай за трети път ми излезе ръката. Искам да благодаря на един страховит лекар от плевенската ортопедична клиника – проф. Балтов, лека му пръст. Той ме върна за трети път в спорта, откакто ми направи интервенция. Не ми даде да платя нито стотинка на болничното заведение, сподели: „ Аз ще стана спонсор на Златан Ванев. “ Направи ми интервенция за лична сметка. И ме върна, с цел да се откажа като състезател, а не с контузии. Получих три огромни травми на една и съща ръка, само че съумявах да се върна. Не можех да проумея, че ще се откажа от спорта повдигане на тежести. И сега не мога да се откажа.
- Най-големите ти триумфи са под управлението на Иван Абаджиев. Той постоянно те е давал за образец, беше капитан на националния тим, имаш общо 31 медала от огромни шампионати. Кажи нещо несподелено за връзките ти с папата на българските щанги?
- Г-н Абаджиев за мен е един популярен треньор. Наистина съумях да потегли към огромния подиум с него. Никога не съм се тормозил, когато съм бил на съревнование с него, дали ще стана втори. Такова нещо при нас нямаше. Беше максималист човек. Казваше: „ Винаги ще се готвиш за първо място. “ И по този начин ставаше, а и с него нямам друго, с изключение на първо място. Този човек ме обичаше ужасно доста поради моята непримиримост. Бях неуморен на тренировките, даже от време на време се е налагало той да ме стопира. Това могат да го потвърдят и моите другари, с които сме били дружно във великия тим. Той обичаше ужасно доста работливите и работливите състезатели. Казваше: „ Не се притеснявай, след този труд няма по какъв начин да не дойдат триумфите. “
- Родният ти Шумен е дал на българския спорт и други двама щангисти – Янко Русев и Иван Иванов. Това инцидентно ли е?
- Шуменският край си бяхме много мощна школа по повдигане на тежести. Дори бих споделил, че това са най-титулуваните спортисти в нашия спорт. Янко Русев е олимпийски, петкратен международен и петкратен европейски първенец. Иван Иванов е четирикратен международен и петкратен европейски първенец. Големи спортисти, огромни имена! Иван Абаджиев е от този край, от Нови Пазар. Разказвал ми е, че едно време школата на Нови Пазар е излизала против някогашната Германска демократична република. Едно градче се състезава против страна! Били сме страшна школа! Другите центрове в България също имат доста огромни спортисти, само че едно време се е говорело, че от шуменския край потегля повдигането на тежести.
- Веднага след края на кариерата ти стартира работа като помощник-треньор в националния тим, само че като че ли се разочарова. Защо отиде в Азербайджан?
- Тогава бяхме в един доста, доста сложен миг за българската тежка атлетика. Не знам верен ли е бил методът, само че тъкмо в тези години имаше проблеми с българската федерация по повдигане на тежести. Беше дадена на съд, нямаше федерация. През 2011 година дадоха лиценз на сегашната федерация. Имах едно състезателче, което бях готвил сносно – Валентин Христов. Пет години упражнявах това дете като личен наследник. Имах документ, че имам попечителски права над него, до момента в който навърши 18 години. Но тогава българска федерация нямаше и трябваше да диря някакво занятие за изява на това дете. Когато ми беше препоръчано да бъда треньор в Азербайджан, три пъти отказвах. Причината? Имах подготвен играч и желаех да подвига тук. Но нямаше по какъв начин да се случи това нещо. И за това на третия път написах персонално писмо до Азербайджан, че в случай че отида там, желая с мен да пристигна този играч. Отговарях за него, не мога да го изоставя и да кажа: „ Заминавам треньор в друга страна, теб те оставям на произвола на ориста, прави каквото искаш. “ Никой не знаеше, че има подобен играч в България. От Азербайджан ми споделиха, че ми дават един месец и в случай че потвърдя, че той е мощен играч, те ще създадат всичко допустимо там да подвига. Реших да отида там с него, харесаха го ужасно доста. Валентин Христов остана в Азербайджан с мен, тогава пристигна и Боянка Костова с нейния треньор Лъчезар Кишкилов. И на 25 май 2011 година на актуалната българска федерация дадоха лиценз. За да получат те позволение да подвигат за Азербайджан, трябваше да желаят позволение от нашата федерация. От там предложиха сумата, която получиха по-късно. Най-болното ми е, че от това, което съм дал от труда си върху това дете и господин Лъчезар Кишкилов с Боянка Костова, доколкото ми беше известно тогава родната федерация нямаше дотации, тъй като почва да работи нова федерация. През 2010 година нямаше шампионати, на които да участваме, с цел да имаме прекрасен бюджет. И българската федерация получи сумата от 400 хиляди евро, с цел да позволи да вземат участие на двамата състезатели за Азербайджан. Когато се случи този трансфер, българска федерация си разреши да купи щанги на клубовете, екипировка на състезателите. Мисля, че аз и господин Кишкилов сме съдействали много за това. Тогава сами си готвехме състезателите, сами влагахме в тях всичко, както и сега го върша. За да имам тим от над 30 деца, аз отстранявам от моята заплата, която получавам от спортното учебно заведение всеки месец. Купувам карти на децата, с цел да могат да пътуват до спортното учебно заведение, вечер да се връщат, да учат. Отделно всеки месец плащаме на към 13 деца интернат, с цел да развиваме спорта повдигане на тежести качествено. Да не споделям огромна дума, само че след 2020 година се надявам да имам най-малко трима-четирима национални състезатели, които да вземат участие от името на България и да подвигат нашия трикольор, както ние сме го правили.
- Как се раздели с Азербайджан? Имаше доста клюки, само че какво в действителност се случи там?
- Да ви кажа почтено, стана ми тежко. Може би съм един от рекордьорите като треньор в Азербайджан. Издържах четири години и три месеца. Заминах на 2 март 2011 година и се върнах на 29 март 2015 година, навръх моя рожден ден. Бях народен играч 18 години и непрекъснато бях на лагер-сборове. Тогава тренирахме целогодишно. А имам семейство, жена ми сама изгледа децата. Постоянно бях по лагери, по надпревари. Като се отхвърлих от дейна спортна активност, станах треньор и отпътувах. Децата пораснаха, щерка ми е на 22 години, а синът ми е на 18. Исках да се прибера. Даже не знаех, че моят наследник е показал огромно предпочитание да практикува спорта повдигане на тежести.
- Наскоро не стана ли първенец?
- Да, републикански първенец е ставал на България. Когато разбрах, взех решение да се прибера, с цел да мога и на него да оказа помощ.
- Имаш ли упоритостта синът ти Симеон да донесе изчезналия олимпийски орден на фамилия Ваневи?
- Това е фантазията ми! Като играч не можах да взема олимпийски орден. Имам три международни и четири европейски трофеи, само че не можах да се добера до отличие на олимпиада. Успях да направя медалист на олимпийски игри. Сега фантазията ми е да направя златен медалист. Ще се веселя, в случай че той е един от тях или някой мой играч. Ще се боря до последно за това нещо! Да взема златния олимпийски орден най-малко като треньор.
- Имаш ли още политически упоритости? Ако не се неистина, стана член на партия в Русе…
- В момента съм един млад възрожденец. Реших да вземам участие в политически план на партия „ Възраждане “. Хареса ми доста партията, младежи, същински хора. Досега все са ме викали да вземам участие в такива неща, само че все съм гледал да бъда малко по-отстрани. Не споделям, че не съм помагал, само че съм бил лъган постоянно до момента. Не желая да бъда в нещо грандиозно огромно, а в нещо същинско. Искам да бъда при същинските хора и да направя нещо същинско. Разбрах, че когато съм в профил, не мога да въздействам по този начин, както аз желая. Искам да се развива спортът и мисля, че с това, което върша, ще имам триумф.
- Още ли дресираш гълъби и пауни?
- В момента имам единствено пауни, само че ги гледат единствено майка ми и татко ми. Много красиви животни, доста ги обичам. Скоро може би ще си ги взема в Русе. Там от една година имам къщата, в която сега пребивавам. Все още не съм стигнал до стадия да направя и за тях къщурка, само че ще го сторя и ще си ги виждам.
- Златане, здравей! Как се усещат щангите откакто българската федерация заплати на интернационалната централа санкцията от 250 хиляди $? По-спокойно ли е?
- Аз към момента не работя в българска федерация, а и клубът ми няма лиценз. Все още не съм член на федерацията и не мога да ви кажа, само че не е мъчно. Мисля, че добре се работи. Само да желаеме. Не знам какво се е случило, хората там си знаят.
- Имаш известност на „ изострен камък “ – по тази причина ли още не си във федерацията? Какво не приемаш от нейната работа? Каква е повода да си независима единица?
- Не знам от кое място идва това название „ изострен камък “. Всеки човек си избира позиция – един е „ изострен камък “, различен е „ тъп камък “. Досега с българската федерация по повдигане на тежести, образувана през 2011 година, в никакъв случай не съм работил. Аз обичам спорта повдигане на тежести и желая да се занимавам с него. От 35 години съм в този спорт. Лошото е, че не мислех, че е толкоз мъчно да се занимаваш с това, което най-вече желаеш. Но очевидно на всички места има компликации, превъзмогвам ги, аз съм корав човек. Никога не съм се отказвал и може би това ми е помогнало и като състезател, с цел да извоювам тези трофеи.
- Води ли доста борби през годините? За какви дела се бори в твоя спорт?
- Не бих споделил, че съм водил доста борби, само че постоянно желаех да има правдивост. Искам да има почитание за хората, които допринесохме толкоз доста за този спорт. Мисля, че повдигането на тежести към момента е един от челните спортове в България по брой медали. И в света към момента сме в челна позиция по брой златни оценки. В последно време се вижда спад на медалите ни, което е доста неприятно. В момента критериите за олимпийски медали са международните шампионати. Европейските са много по-слабички, въпреки че там към момента ненапълно имаме проблясъци, само че на международните сме надалеч.
- Какво отговаряш на тези, които настояват, че в така наречен циклични спортове като повдигане на тежести, гребане, колоездене и бяганията в леката атлетика не могат да се реализиран високи резултати без помощта на допинга?
- За допинга не желая доста да приказвам, само че мисля, че това не е значимо. Всеки приказва, че всеки, който е на доста огромно равнище, използва допинг, само че би трябвало да се гледа методиката. Има една доста вярна приказка на моя треньор от последните години Иван Абаджиев. Казваше, че в случай че на всеки срещнат на улицата му дадем допинг, дали ще стане международен първенец? За мен това, което се приказва е неверно. Първо са методиката и тренировките, а към този момент спомагателните средства всеки ги употребява по този начин, както може. Има много неправди, които и мен ме озадачават, само че това е. Ще би трябвало да ги приемем.
-Разкажи ни за твоя клуб – какво опита като модел на работа? Беше в Русе, какво се случи там? Сега по какъв начин вървят твоите планове?
- В Русе от 2016 година взех решение да направя личен клуб. От спортното учебно заведение ми беше предоставено изоставено помещение, което да трансформира в зала. Успях мъчно и бих споделил, че съм от малцината, които вършат такова нещо. Лично с мои средства си направих заличка с осем подиума. Закупих си щанги, с които да упражняват дечицата. За две години съумях да стана един от водещите клубове в спортното учебно заведение. В момента работим с над 30 деца и сме двама треньори. През 2017 година участвахме за клуб „ Сливен “. Знаете, че нямаме лиценз и за мен е абсурд състезатели от Русе да се състезават за други градове.
- А за какво не ви дават лиценз?
- Два пъти аплайвах. Първо имах безмълвен отвод от българската федерация. Вторият път, споделям ви почтено, има решение на Управителния съвет на федерацията, в което ми пишат, че в Русе съществува клуб по повдигане на тежести и няма потребност от втори. Клубът бил финансово гарантиран с положителни експерти. И в случай че деца желаят да упражняват, да отидат там. В нашата федерация има много градове с по два-три лицензирани клуба. Проблемът е някакъв различен, само че не ми е котел. През 2017 година станахме много мощен клуб, когато участвахме от името на град Сливен. Следващата година взех решение моите състезатели да вземат участие за моя добър другар Георги Марков, за неговия клуб. Прехвърлих всички състезатели, които са под мое управление и учат в спортното учебно заведение в Русе в бургаския клуб на Марков. През 2018 година клубът завоюва 126 медала от републикански шампионати. На второ място сме в България по медали и на трето място по точкуване. Мисля, че сносно сме се справили с моя другар.
- Имаш три международни трофеи – в Чангмай през 1997 година до 80 кг, в Лахти на идната година ликуваш при 77 кг, а през 2002 година във Варшава в кат. до 85 кг. Как правеше тези скокове в категориите? Не се ли притесняваше?
- Наистина една категория е един свят за един състезател, само че аз съумях да го направя. Когато участвах в кат. 77 кг в действителност се наложи да спадна към 4,5 кг. Направих го на две-три надпревари. След това станаха шест кг и ми беше доста тежко. Реших да подвигам на 77 кг. Успях да стигна най-големия връх и там да стана международен първенец. След това се наложи да кача на 85 кг., тъй като трябваше да бъда в една категория с моя най-хубав другар, който ми е като по-голям наследник – Георги Марков. Нямаше по какъв начин да се случи това нещо - двама българи в една категория! Беше ми доста мъчно и мислех, че няма да се оправя за третата международна купа във Варшава. Трудно качих килограмите, мислех, че не мога да реализира добър резултат, а знаете, че тогава имах и втора травма на ръката, което много ми пречеше. Но съумях и третия път. Това беше една от най-сладките ми трофеи, тъй като не го чаках, само че съумях. Бях надвит от много състезатели. В началото при изхвърлянето бях на осмо място и не мислех, че мога да се оправя.
- Кои бяха най-големите ти противници през годините?
- Един грузинец и една арменец, както и българи, на които дължа ужасно доста, тъй като в случай че не бяха те, нямаше да бъда Златан Ванев. Това са Пламен Желязков, Георги Марков. Ние бяхме в междинните категории и в случай че я нямаше тази конкуренция сред нас, нямаше да бъдем такива щангисти. Благодаря им откровено за това нещо. В междинна категория имахме по пет-шест национални състезатели. Всички вдигахме тежести над 200 кг. На републиканско състезание даже да си трети или четвърти, си подготвен на международно да вземеш орден.
- Искам да те върна към един мъчителен миг – на европейско по време на опит си извади лакътната става. Изглеждаше злокобно пред камерите и публиката в залата. Как се оправи с тази адска обстановка?
- Доста мъчно. След такава контузия доста малко спортисти биха се върнали отново на огромния подиум. Спомням си, че по-късно съревнование съвсем всички медии писаха, че аз се отхвърлям от спорта и няма по какъв начин да продължа. Но очевидно този български дух ни оказва помощ ужасно доста. Не просто се върнах в първи клас, а много по-надолу. Започнах с доста огромен боязън от самата щанга. На първите тренировки даже не можех да подвигам лоста, да не би отново да се случи това нещо. Но с огромна воля и душeвност, както и заплашителен труд съумях да го направя и да се върна отново на огромния подиум. Получи се и повторно на подготовка и то две седмици преди олимпиадата в Сидни. Бях на лагер в Куала Лумпур, Малайзия. Готвех се, подвигах страхотни гири. Може би нямаше по какъв начин да не стана олимпийски първенец там, само че за повторно получих травма. Вместо да потегли за Сидни, се върнах в България. Година и три месеца не можех да проумея, че ще се откажа от спорта. Отново съумях да се върна на огромния подиум. Отново станах международен и европейски първенец. 2005 година започнах да се сготвям отначало след тези контузии. Исках да се откажа като състезател, а не с травма. За трагичен случай за трети път ми излезе ръката. Искам да благодаря на един страховит лекар от плевенската ортопедична клиника – проф. Балтов, лека му пръст. Той ме върна за трети път в спорта, откакто ми направи интервенция. Не ми даде да платя нито стотинка на болничното заведение, сподели: „ Аз ще стана спонсор на Златан Ванев. “ Направи ми интервенция за лична сметка. И ме върна, с цел да се откажа като състезател, а не с контузии. Получих три огромни травми на една и съща ръка, само че съумявах да се върна. Не можех да проумея, че ще се откажа от спорта повдигане на тежести. И сега не мога да се откажа.
- Най-големите ти триумфи са под управлението на Иван Абаджиев. Той постоянно те е давал за образец, беше капитан на националния тим, имаш общо 31 медала от огромни шампионати. Кажи нещо несподелено за връзките ти с папата на българските щанги?
- Г-н Абаджиев за мен е един популярен треньор. Наистина съумях да потегли към огромния подиум с него. Никога не съм се тормозил, когато съм бил на съревнование с него, дали ще стана втори. Такова нещо при нас нямаше. Беше максималист човек. Казваше: „ Винаги ще се готвиш за първо място. “ И по този начин ставаше, а и с него нямам друго, с изключение на първо място. Този човек ме обичаше ужасно доста поради моята непримиримост. Бях неуморен на тренировките, даже от време на време се е налагало той да ме стопира. Това могат да го потвърдят и моите другари, с които сме били дружно във великия тим. Той обичаше ужасно доста работливите и работливите състезатели. Казваше: „ Не се притеснявай, след този труд няма по какъв начин да не дойдат триумфите. “
- Родният ти Шумен е дал на българския спорт и други двама щангисти – Янко Русев и Иван Иванов. Това инцидентно ли е?
- Шуменският край си бяхме много мощна школа по повдигане на тежести. Дори бих споделил, че това са най-титулуваните спортисти в нашия спорт. Янко Русев е олимпийски, петкратен международен и петкратен европейски първенец. Иван Иванов е четирикратен международен и петкратен европейски първенец. Големи спортисти, огромни имена! Иван Абаджиев е от този край, от Нови Пазар. Разказвал ми е, че едно време школата на Нови Пазар е излизала против някогашната Германска демократична република. Едно градче се състезава против страна! Били сме страшна школа! Другите центрове в България също имат доста огромни спортисти, само че едно време се е говорело, че от шуменския край потегля повдигането на тежести.
- Веднага след края на кариерата ти стартира работа като помощник-треньор в националния тим, само че като че ли се разочарова. Защо отиде в Азербайджан?
- Тогава бяхме в един доста, доста сложен миг за българската тежка атлетика. Не знам верен ли е бил методът, само че тъкмо в тези години имаше проблеми с българската федерация по повдигане на тежести. Беше дадена на съд, нямаше федерация. През 2011 година дадоха лиценз на сегашната федерация. Имах едно състезателче, което бях готвил сносно – Валентин Христов. Пет години упражнявах това дете като личен наследник. Имах документ, че имам попечителски права над него, до момента в който навърши 18 години. Но тогава българска федерация нямаше и трябваше да диря някакво занятие за изява на това дете. Когато ми беше препоръчано да бъда треньор в Азербайджан, три пъти отказвах. Причината? Имах подготвен играч и желаех да подвига тук. Но нямаше по какъв начин да се случи това нещо. И за това на третия път написах персонално писмо до Азербайджан, че в случай че отида там, желая с мен да пристигна този играч. Отговарях за него, не мога да го изоставя и да кажа: „ Заминавам треньор в друга страна, теб те оставям на произвола на ориста, прави каквото искаш. “ Никой не знаеше, че има подобен играч в България. От Азербайджан ми споделиха, че ми дават един месец и в случай че потвърдя, че той е мощен играч, те ще създадат всичко допустимо там да подвига. Реших да отида там с него, харесаха го ужасно доста. Валентин Христов остана в Азербайджан с мен, тогава пристигна и Боянка Костова с нейния треньор Лъчезар Кишкилов. И на 25 май 2011 година на актуалната българска федерация дадоха лиценз. За да получат те позволение да подвигат за Азербайджан, трябваше да желаят позволение от нашата федерация. От там предложиха сумата, която получиха по-късно. Най-болното ми е, че от това, което съм дал от труда си върху това дете и господин Лъчезар Кишкилов с Боянка Костова, доколкото ми беше известно тогава родната федерация нямаше дотации, тъй като почва да работи нова федерация. През 2010 година нямаше шампионати, на които да участваме, с цел да имаме прекрасен бюджет. И българската федерация получи сумата от 400 хиляди евро, с цел да позволи да вземат участие на двамата състезатели за Азербайджан. Когато се случи този трансфер, българска федерация си разреши да купи щанги на клубовете, екипировка на състезателите. Мисля, че аз и господин Кишкилов сме съдействали много за това. Тогава сами си готвехме състезателите, сами влагахме в тях всичко, както и сега го върша. За да имам тим от над 30 деца, аз отстранявам от моята заплата, която получавам от спортното учебно заведение всеки месец. Купувам карти на децата, с цел да могат да пътуват до спортното учебно заведение, вечер да се връщат, да учат. Отделно всеки месец плащаме на към 13 деца интернат, с цел да развиваме спорта повдигане на тежести качествено. Да не споделям огромна дума, само че след 2020 година се надявам да имам най-малко трима-четирима национални състезатели, които да вземат участие от името на България и да подвигат нашия трикольор, както ние сме го правили.
- Как се раздели с Азербайджан? Имаше доста клюки, само че какво в действителност се случи там?
- Да ви кажа почтено, стана ми тежко. Може би съм един от рекордьорите като треньор в Азербайджан. Издържах четири години и три месеца. Заминах на 2 март 2011 година и се върнах на 29 март 2015 година, навръх моя рожден ден. Бях народен играч 18 години и непрекъснато бях на лагер-сборове. Тогава тренирахме целогодишно. А имам семейство, жена ми сама изгледа децата. Постоянно бях по лагери, по надпревари. Като се отхвърлих от дейна спортна активност, станах треньор и отпътувах. Децата пораснаха, щерка ми е на 22 години, а синът ми е на 18. Исках да се прибера. Даже не знаех, че моят наследник е показал огромно предпочитание да практикува спорта повдигане на тежести.
- Наскоро не стана ли първенец?
- Да, републикански първенец е ставал на България. Когато разбрах, взех решение да се прибера, с цел да мога и на него да оказа помощ.
- Имаш ли упоритостта синът ти Симеон да донесе изчезналия олимпийски орден на фамилия Ваневи?
- Това е фантазията ми! Като играч не можах да взема олимпийски орден. Имам три международни и четири европейски трофеи, само че не можах да се добера до отличие на олимпиада. Успях да направя медалист на олимпийски игри. Сега фантазията ми е да направя златен медалист. Ще се веселя, в случай че той е един от тях или някой мой играч. Ще се боря до последно за това нещо! Да взема златния олимпийски орден най-малко като треньор.
- Имаш ли още политически упоритости? Ако не се неистина, стана член на партия в Русе…
- В момента съм един млад възрожденец. Реших да вземам участие в политически план на партия „ Възраждане “. Хареса ми доста партията, младежи, същински хора. Досега все са ме викали да вземам участие в такива неща, само че все съм гледал да бъда малко по-отстрани. Не споделям, че не съм помагал, само че съм бил лъган постоянно до момента. Не желая да бъда в нещо грандиозно огромно, а в нещо същинско. Искам да бъда при същинските хора и да направя нещо същинско. Разбрах, че когато съм в профил, не мога да въздействам по този начин, както аз желая. Искам да се развива спортът и мисля, че с това, което върша, ще имам триумф.
- Още ли дресираш гълъби и пауни?
- В момента имам единствено пауни, само че ги гледат единствено майка ми и татко ми. Много красиви животни, доста ги обичам. Скоро може би ще си ги взема в Русе. Там от една година имам къщата, в която сега пребивавам. Все още не съм стигнал до стадия да направя и за тях къщурка, само че ще го сторя и ще си ги виждам.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ