Шампионката от Чернобил
Зимните параолимпийски игри през 2014 година Оксана Мастърс е гордо изправена на подиума в Сочи. Това не е първият й орден от най-големия състезателен конгрес, само че за сметка на това е в действителност специфичен. Тя преди малко е спечелила сребро в ски бягането. На церемонията по награждаването звучи украинският химн в чест на шампионката Людмила Павленко. Самата Мастърс е родена в Украйна през 1989 година - три години след нуклеарната злополука в Чернобил. Вследствие на радиацията има няколко вродени физически увреждания.
В Сочи Оксана се състезава за Съединени американски щати - страната, в която е израснала. Момичето е осиновено от самотна майка. Завръщането толкоз покрай родината й работи извънредно мотивиращо. " Сякаш кръгът се затвори. Макар че не завоювах златния орден, чувството ми бе тъкмо такова ", споделя Мастърс.
Нейният миг настава 4 години по-късно. Два от петте оценки, които завоюва на игрите в Пьонгчанг, са от най-благородния метал. Тази година тя ще излезе на параолимпийската сцена за пети път - на летния конгрес в Токио.
Предстои следващата глава от забележителната житейска история. История, която стартира в украинско сиропиталище - неин дом до 7-годишна възраст.
Имам положителни и неприятни мемоари. Помня полета със слънчогледи. Може би тъй като бях още мъничка, те ми изглеждаха големи. Имаше и сливово дърво. Понеже храната не доближаваше, се постановяваше да крадем сливи и слънчоглед. Сега всякога, когато зърна слънчогледи, се изпълвам с позитивни страсти. Защото това, което сте чели за сираците в Източна Европа, е много тъкмо. Ясно помня острата болежка в стомаха. Болка, породена от систематичен апетит.
Предадена съм за осиновяване незабавно след раждането. Появила съм се на този свят с шест пръста на всеки крайник. Липсваха някои от главните кости на краката. Коленете ми плаваха - просто нищо не ги поддържаше. Ръцете ми бяха сраснати, с пет пръста, само че без палци. Без работещ бицепс. Липсваха и някои органи. Родена съм с един бъбрек и без гланц на зъбите. Когато дойдох в Съединени американски щати, разбрах, че единствената допустима причина за изчезналия гланц е радиацията.
Свързаха всичко това с Чернобил, тъй като съм родена близо до това място и тъй като равнищата на радиация продължиха да се повишават години след повредата. В моето село имаше електроцентрала, която постоянно излизаше от строя. Когато радиацията беше висока, един служител на реда шофираше в близост и ни споделяше да затваряме прозорците и вратите и да не излизаме на открито.
Току-що изгледах телевизионния сериал " Чернобил ". Бях наясно, че са се пробвали да прикрият мащабите на злополуката. Тъжно е, че тя лиши толкоз доста животи и домове. Тази част от страната в никакъв случай няма да бъде същата.
Не желая да споделям, че съм артикул на всичко това. Но отвън целия смут можеш да видиш капацитета и опциите - да вземем за пример да станеш състезател, вместо да се превърнеш в жертва.
Когато бях на 5, ме повикаха в кабинета на шефа и ми споделиха: " Трябва да ти покажем една фотография - ето я новата ти майка ". Тази жена имаше най-топлите очи и най-топлата усмивка.
Дотогава в никакъв случай не ме бе виждала. Избра да ме осинови единствено посредством фотография. Всеки ден до нейното идване в сиропиталището молех шефа още веднъж да ми покаже моята майка.
Понякога, в случай че бях непослушна - падах си малко беладжийка - шефът ме заплашваше. " Няма да ти покажа фотографията през днешния ден. Лошо момиче!. Ето за какво тя не идва - тъй като не слушаш ". Тъй като процесът лиши две години, започнах да имам вяра в думите му. Но точно поради тази фотография ми даваше опора и смисъл.
Жената се бори за мен цели 2 години. След което пристигна и видя при какви условия пребивавам. Докато вървеше по коридора, чистачките изстъргваха лед от пода - радиаторите бяха замръзнали. "
Осиновителката на Мастърс - професор в университета в Бъфало, щата Ню Йорк - знае, че левият крайник на момичето би трябвало да бъде ампутиран. Операцията се прави оттатък океана, когато Оксана е на 9. През 2001 година фамилията се мести в Луизвил, Кентъки. След още няколко месеца ампутират и другия крайник.
Не знаех, че съм друга, преди да дойде в Америка. Едва тогава разбрах, че всичко, което съм претърпяла, не е обикновено. На процедура съм гладувала съвсем до гибел. На 8 години тежах 36 кг, колкото крепко 3-годишно дете. Трябваше да нося облекла за дребни деца.
Сега, когато сме по-възрастни и умерено можем да приказваме за това, разбирам какъв брой мъчно е било на майка ми. По това време е било съвсем невероятно за уединен родител да получи позволение за осиновяване. Преминала е през серия психиатрични проби. Трябвало е да дава отговор още веднъж и още веднъж на въпроса за какво не е омъжена. Какво й има. Къде е брачният партньор й...
Не осъзнавах какви борби съпътстват осиновяването. Не мога да си показва по какъв начин се е сблъскала с всички това, преди да ме срещне за първи път. Справила се е поради вътрешната си мощ и чистото си сърце. Всеки родител, който осиновява дете, е същински подарък. Моята майка обаче го стори сама, което е на напълно друго равнище.
Тя знаеше, че левият ми крайник не може да бъде избавен - той бе с няколко сантиметра по-къс. Ампутацията беше същински призрачен сън. А когато станаха на 13, докторите споделиха, че не могат да спасят и десния ми крайник. Дълго време не бях подготвена за интервенцията, тъй като знаех какво ми лиши първата ампутация. Бях наясно с какъв брой ограничавания ще би трябвало да пребивавам. Болката обаче се трансформира в нетърпима и споделих - окей, подготвена съм, само че при едно изискване. Оставете коляното ми.
Много хора не схващат, че ампутациите не са идентични. Кракът има коляно и гален, което прави две стави. Не желаех да ми липсват и четирите стави.
Точно преди да легна на операционната маса ме уведомиха, че ще режат над коляното. Бях надълбоко упоена и не осъзнавах какво се случва, само че в никакъв случай няма да не помни чувството, когато се разсъниха в болничното заведение. Опитах да седна, само че това към този момент бе невероятно и просто паднах обратно. Честно казано, още ме изпълват изтощение и яд.
В последна сметка задачата беше да се избегнат повече интервенции. Но се усещах извънредно, тъй като не получих опция да се сбогувам с този крайник.
Оксана претърпява редица интервенции и на двете си ръце и стартира да се занимава с гребане през 2002 година Десет години по-късно печели първия си параолимпийски орден на смесена двойка скул. За Сочи 2014 се преориентира към ски бягането.
Първият човек, който ми загатна за праолимпийските игри, беше Ранди Милс - програмният шеф на клуба по адаптивно гребане в Луизвил. Обожавам да се състезавам и ненавиждам да изгубвам. Той видя всичко това. Нуждаех се от малко фитнес, с цел да мина на идващото равнище. Гледах игрите в Пекин през 2008 година и си споделих - Боже, това е толкоз готино! Дотогава нямах образна визия за други хора в моето състояние - с ампутирани два крайници. В Лондон 2012 знаех, че числя се на този свят и ще му се посветя напълно.
Преди тези игри, Мастърс театралничи гола за ESPN.
Имах огромни проблеми със самочувствието си като момиче. За мен настъпваше краят на света, в случай че прическата ми е неприятна или в случай че ми излезе пъпка в деня на учебната фотография. Какво остава за протези на краката и ръцете, които е мъчно да прикриеш...
Обществото лепва този етикет върху теб даже и да не се възприемаш като неработоспособен. Не желая идващото потомство да израсне без някой като мен, който да го въодушевява. Всяко хлапе има афиш на Майкъл Джордан в стаята си. Защо да не се възхищават и на човек, роден с увреждане или претърпял случай? Не желая да споделям „ увреждане “. Това е просто термин, с който обществото бележи всеки друг.
Смятам, че да видиш значи да повярваш. Колкото повече виждате параатлети, толкоз по-нормално ще ви се коства това. Приятно е да следя този развой.
Мастърс печели сребро и бронз в Сочи 2014 - и двата медала са в ски бягането. В Пьонгчанг 2018 сграбчва първото си злато и дружно със своя сътрудник Аарън Пайк вземат участие на четвъртите си игри. Мастърс се трансферира в колоезденето и изпуска орден от Рио 2016, само че е пределно стимулирана за Токио 2020.
Аарън е толкоз търпелива персона... Не знам по какъв начин се оправя с целия безпорядък около мен. Започнахме да караме ски и прекарахме дружно цялата зима. Вярно е, че ме изпреварва на спусканията, само че на изкачванията аз съм по-бърза. Просто не можем да изключим спортните си чипове. Ако играем " Монополи " и вие печелите, несъмнено не ви чака прелестно прекарване!
Но да тренираш с някого като Аарън е прелестно, изключително в дните, когато си търсиш опрощение да не си там. Той не е просто ужасно гадже. Той е най-хубавият ми другар, моя сътрудник, мой съотборник.
Основната ми цел в Токио ще бъдат два златни медала - на шосе и по часовник. В Рио нямах задоволително време за подготовка, само че в този момент несъмнено съм подготвена за нещо огромно.
В Сочи Оксана се състезава за Съединени американски щати - страната, в която е израснала. Момичето е осиновено от самотна майка. Завръщането толкоз покрай родината й работи извънредно мотивиращо. " Сякаш кръгът се затвори. Макар че не завоювах златния орден, чувството ми бе тъкмо такова ", споделя Мастърс.
Нейният миг настава 4 години по-късно. Два от петте оценки, които завоюва на игрите в Пьонгчанг, са от най-благородния метал. Тази година тя ще излезе на параолимпийската сцена за пети път - на летния конгрес в Токио.
Предстои следващата глава от забележителната житейска история. История, която стартира в украинско сиропиталище - неин дом до 7-годишна възраст.
Имам положителни и неприятни мемоари. Помня полета със слънчогледи. Може би тъй като бях още мъничка, те ми изглеждаха големи. Имаше и сливово дърво. Понеже храната не доближаваше, се постановяваше да крадем сливи и слънчоглед. Сега всякога, когато зърна слънчогледи, се изпълвам с позитивни страсти. Защото това, което сте чели за сираците в Източна Европа, е много тъкмо. Ясно помня острата болежка в стомаха. Болка, породена от систематичен апетит.
Предадена съм за осиновяване незабавно след раждането. Появила съм се на този свят с шест пръста на всеки крайник. Липсваха някои от главните кости на краката. Коленете ми плаваха - просто нищо не ги поддържаше. Ръцете ми бяха сраснати, с пет пръста, само че без палци. Без работещ бицепс. Липсваха и някои органи. Родена съм с един бъбрек и без гланц на зъбите. Когато дойдох в Съединени американски щати, разбрах, че единствената допустима причина за изчезналия гланц е радиацията.
Свързаха всичко това с Чернобил, тъй като съм родена близо до това място и тъй като равнищата на радиация продължиха да се повишават години след повредата. В моето село имаше електроцентрала, която постоянно излизаше от строя. Когато радиацията беше висока, един служител на реда шофираше в близост и ни споделяше да затваряме прозорците и вратите и да не излизаме на открито.
Току-що изгледах телевизионния сериал " Чернобил ". Бях наясно, че са се пробвали да прикрият мащабите на злополуката. Тъжно е, че тя лиши толкоз доста животи и домове. Тази част от страната в никакъв случай няма да бъде същата.
Не желая да споделям, че съм артикул на всичко това. Но отвън целия смут можеш да видиш капацитета и опциите - да вземем за пример да станеш състезател, вместо да се превърнеш в жертва.
Когато бях на 5, ме повикаха в кабинета на шефа и ми споделиха: " Трябва да ти покажем една фотография - ето я новата ти майка ". Тази жена имаше най-топлите очи и най-топлата усмивка.
Дотогава в никакъв случай не ме бе виждала. Избра да ме осинови единствено посредством фотография. Всеки ден до нейното идване в сиропиталището молех шефа още веднъж да ми покаже моята майка.
Понякога, в случай че бях непослушна - падах си малко беладжийка - шефът ме заплашваше. " Няма да ти покажа фотографията през днешния ден. Лошо момиче!. Ето за какво тя не идва - тъй като не слушаш ". Тъй като процесът лиши две години, започнах да имам вяра в думите му. Но точно поради тази фотография ми даваше опора и смисъл.
Жената се бори за мен цели 2 години. След което пристигна и видя при какви условия пребивавам. Докато вървеше по коридора, чистачките изстъргваха лед от пода - радиаторите бяха замръзнали. "
Осиновителката на Мастърс - професор в университета в Бъфало, щата Ню Йорк - знае, че левият крайник на момичето би трябвало да бъде ампутиран. Операцията се прави оттатък океана, когато Оксана е на 9. През 2001 година фамилията се мести в Луизвил, Кентъки. След още няколко месеца ампутират и другия крайник.
Не знаех, че съм друга, преди да дойде в Америка. Едва тогава разбрах, че всичко, което съм претърпяла, не е обикновено. На процедура съм гладувала съвсем до гибел. На 8 години тежах 36 кг, колкото крепко 3-годишно дете. Трябваше да нося облекла за дребни деца.
Сега, когато сме по-възрастни и умерено можем да приказваме за това, разбирам какъв брой мъчно е било на майка ми. По това време е било съвсем невероятно за уединен родител да получи позволение за осиновяване. Преминала е през серия психиатрични проби. Трябвало е да дава отговор още веднъж и още веднъж на въпроса за какво не е омъжена. Какво й има. Къде е брачният партньор й...
Не осъзнавах какви борби съпътстват осиновяването. Не мога да си показва по какъв начин се е сблъскала с всички това, преди да ме срещне за първи път. Справила се е поради вътрешната си мощ и чистото си сърце. Всеки родител, който осиновява дете, е същински подарък. Моята майка обаче го стори сама, което е на напълно друго равнище.
Тя знаеше, че левият ми крайник не може да бъде избавен - той бе с няколко сантиметра по-къс. Ампутацията беше същински призрачен сън. А когато станаха на 13, докторите споделиха, че не могат да спасят и десния ми крайник. Дълго време не бях подготвена за интервенцията, тъй като знаех какво ми лиши първата ампутация. Бях наясно с какъв брой ограничавания ще би трябвало да пребивавам. Болката обаче се трансформира в нетърпима и споделих - окей, подготвена съм, само че при едно изискване. Оставете коляното ми.
Много хора не схващат, че ампутациите не са идентични. Кракът има коляно и гален, което прави две стави. Не желаех да ми липсват и четирите стави.
Точно преди да легна на операционната маса ме уведомиха, че ще режат над коляното. Бях надълбоко упоена и не осъзнавах какво се случва, само че в никакъв случай няма да не помни чувството, когато се разсъниха в болничното заведение. Опитах да седна, само че това към този момент бе невероятно и просто паднах обратно. Честно казано, още ме изпълват изтощение и яд.
В последна сметка задачата беше да се избегнат повече интервенции. Но се усещах извънредно, тъй като не получих опция да се сбогувам с този крайник.
Оксана претърпява редица интервенции и на двете си ръце и стартира да се занимава с гребане през 2002 година Десет години по-късно печели първия си параолимпийски орден на смесена двойка скул. За Сочи 2014 се преориентира към ски бягането.
Първият човек, който ми загатна за праолимпийските игри, беше Ранди Милс - програмният шеф на клуба по адаптивно гребане в Луизвил. Обожавам да се състезавам и ненавиждам да изгубвам. Той видя всичко това. Нуждаех се от малко фитнес, с цел да мина на идващото равнище. Гледах игрите в Пекин през 2008 година и си споделих - Боже, това е толкоз готино! Дотогава нямах образна визия за други хора в моето състояние - с ампутирани два крайници. В Лондон 2012 знаех, че числя се на този свят и ще му се посветя напълно.
Преди тези игри, Мастърс театралничи гола за ESPN.
Имах огромни проблеми със самочувствието си като момиче. За мен настъпваше краят на света, в случай че прическата ми е неприятна или в случай че ми излезе пъпка в деня на учебната фотография. Какво остава за протези на краката и ръцете, които е мъчно да прикриеш...
Обществото лепва този етикет върху теб даже и да не се възприемаш като неработоспособен. Не желая идващото потомство да израсне без някой като мен, който да го въодушевява. Всяко хлапе има афиш на Майкъл Джордан в стаята си. Защо да не се възхищават и на човек, роден с увреждане или претърпял случай? Не желая да споделям „ увреждане “. Това е просто термин, с който обществото бележи всеки друг.
Смятам, че да видиш значи да повярваш. Колкото повече виждате параатлети, толкоз по-нормално ще ви се коства това. Приятно е да следя този развой.
Мастърс печели сребро и бронз в Сочи 2014 - и двата медала са в ски бягането. В Пьонгчанг 2018 сграбчва първото си злато и дружно със своя сътрудник Аарън Пайк вземат участие на четвъртите си игри. Мастърс се трансферира в колоезденето и изпуска орден от Рио 2016, само че е пределно стимулирана за Токио 2020.
Аарън е толкоз търпелива персона... Не знам по какъв начин се оправя с целия безпорядък около мен. Започнахме да караме ски и прекарахме дружно цялата зима. Вярно е, че ме изпреварва на спусканията, само че на изкачванията аз съм по-бърза. Просто не можем да изключим спортните си чипове. Ако играем " Монополи " и вие печелите, несъмнено не ви чака прелестно прекарване!
Но да тренираш с някого като Аарън е прелестно, изключително в дните, когато си търсиш опрощение да не си там. Той не е просто ужасно гадже. Той е най-хубавият ми другар, моя сътрудник, мой съотборник.
Основната ми цел в Токио ще бъдат два златни медала - на шосе и по часовник. В Рио нямах задоволително време за подготовка, само че в този момент несъмнено съм подготвена за нещо огромно.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ