Зимните параолимпийски игри през 2014 г. Оксана Мастърс е гордо

Зимните параолимпийски игри през 2014 г. Оксана Мастърс е гордо ...

Шампионката от Чернобил.


Зимните параолимпийски игри през 2014 г. Оксана Мастърс е гордо изправена на подиума в Сочи. Това не е първият й медал от най-големия спортен форум, но за сметка на това е наистина специален. Тя току-що е спечелила сребро в ски бягането. На церемонията по награждаването звучи украинският химн в чест на шампионката Людмила Павленко. Самата Мастърс е родена в Украйна през 1989 г. - три години след ядрената катастрофа в Чернобил. Вследствие на радиацията има няколко вродени физически увреждания.

В Сочи Оксана се състезава за САЩ - страната, в която е израснала. Момичето е осиновено от самотна майка. Завръщането толкова близо до родината й действа изключително мотивиращо. "Сякаш кръгът се затвори. Макар че не спечелих златния медал, усещането ми бе точно такова", споделя Мастърс.

Нейният момент настъпва 4 години по-късно. Два от петте отличия, които завоюва на игрите в Пьонгчанг, са от най-благородния метал. Тази година тя ще излезе на параолимпийската сцена за пети път - на летния форум в Токио.

Предстои поредната глава от забележителната житейска история. История, която започва в украинско сиропиталище - неин дом до 7-годишна възраст.

Имам добри и лоши спомени. Помня полета със слънчогледи. Може би защото бях още мъничка, те ми изглеждаха огромни. Имаше и сливово дърво. Понеже храната не достигаше, се налагаше да крадем сливи и слънчоглед. Сега всеки път, когато зърна слънчогледи, се изпълвам с положителни емоции. Защото онова, което сте чели за сираците в Източна Европа, е доста точно. Ясно помня острата болка в стомаха. Болка, причинена от системен глад.

Предадена съм за осиновяване веднага след раждането. Появила съм се на този свят с шест пръста на всеки крак. Липсваха някои от основните кости на краката. Коленете ми плаваха - просто нищо не ги поддържаше. Ръцете ми бяха сраснати, с пет пръста, но без палци. Без функциониращ бицепс. Липсваха и някои органи. Родена съм с един бъбрек и без емайл на зъбите. Когато пристигнах в САЩ, разбрах, че единствената възможна причина за липсващия емайл е радиацията.

Свързаха всичко това с Чернобил, защото съм родена недалеч от онова място и защото нивата на радиация продължиха да се покачват години след аварията. В моето село имаше електроцентрала, която често излизаше от строя. Когато радиацията беше висока, един полицай шофираше наоколо и ни казваше да затваряме прозорците и вратите и да не излизаме навън.

Току-що изгледах телевизионния сериал "Чернобил". Бях наясно, че са се опитали да прикрият мащабите на катастрофата. Тъжно е, че тя отне толкова много животи и домове. Тази част от страната никога няма да бъде същата.

Не искам да казвам, че съм продукт на всичко това. Но извън целия ужас можеш да видиш потенциала и възможностите - например да станеш спортист, вместо да се превърнеш в жертва.

Когато бях на 5, ме повикаха в кабинета на директора и ми казаха: "Трябва да ти покажем една снимка - ето я новата ти майка". Тази жена имаше най-топлите очи и най-топлата усмивка.

Дотогава никога не ме бе виждала. Избра да ме осинови само чрез снимка. Всеки ден до нейното идване в сиропиталището молех директора отново да ми покаже моята майка.

Понякога, ако бях непослушна - падах си малко беладжийка - директорът ме заплашваше. "Няма да ти покажа снимката днес. Лошо момиче!. Ето защо тя не идва - понеже не слушаш". Тъй като процесът отне две години, започнах да вярвам в думите му. Но именно заради тази снимка ми даваше опора и смисъл.

Жената се бори за мен цели 2 години. След което дойде и видя при какви условия живея. Докато вървеше по коридора, чистачките изстъргваха лед от пода - радиаторите бяха замръзнали."

Осиновителката на Мастърс - професор в университета в Бъфало, щата Ню Йорк - знае, че левият крак на момичето трябва да бъде ампутиран. Операцията се извършва отвъд океана, когато Оксана е на 9. През 2001 г. семейството се мести в Луизвил, Кентъки. След още няколко месеца ампутират и другия крак.

Не знаех, че съм различна, преди да пристигна в Америка. Едва тогава разбрах, че всичко, което съм преживяла, не е нормално. На практика съм гладувала почти до смърт. На 8 години тежах 36 килограма, колкото здраво 3-годишно дете. Трябваше да нося дрехи за малки деца.

Сега, когато сме по-възрастни и спокойно можем да говорим за това, разбирам колко трудно е било на майка ми. По онова време е било почти невъзможно за самотен родител да получи разрешение за осиновяване. Преминала е през серия психиатрични тестове. Трябвало е да отговаря отново и отново на въпроса защо не е омъжена. Какво й има. Къде е съпругът й...

Не осъзнавах какви битки съпътстват осиновяването. Не мога да си представя как се е сблъскала с всички това, преди да ме срещне за първи път. Справила се е заради вътрешната си сила и чистото си сърце. Всеки родител, който осиновява дете, е истински подарък. Моята майка обаче го стори сама, което е на съвсем различно ниво.

Тя знаеше, че левият ми крак не може да бъде спасен - той бе с няколко сантиметра по-къс. Ампутацията беше истински кошмар. А когато станаха на 13, докторите казаха, че не могат да спасят и десния ми крак. Дълго време не бях готова за операцията, защото знаех какво ми отне първата ампутация. Бях наясно с колко ограничения ще трябва да живея. Болката обаче се превърна в нетърпима и казах - окей, готова съм, но при едно условие. Оставете коляното ми.

Много хора не разбират, че ампутациите не са еднакви. Кракът има коляно и глезен, което прави две стави. Не исках да ми липсват и четирите стави.

Точно преди да легна на операционната маса ме уведомиха, че ще режат над коляното. Бях дълбоко упоена и не осъзнавах какво се случва, но никога няма да забравя усещането, когато се събудих в болницата. Опитах да седна, но това вече бе невъзможно и просто паднах назад. Честно казано, още ме изпълват безсилие и гняв.

В крайна сметка целта беше да се избегнат повече операции. Но се чувствах ужасно, защото не получих възможност да се сбогувам с този крак.

Оксана претърпява редица операции и на двете си ръце и започва да се занимава с гребане през 2002 г. Десет години по-късно печели първия си параолимпийски медал на смесена двойка скул. За Сочи 2014 се преориентира към ски бягането.

Първият човек, който ми спомена за праолимпийските игри, беше Ранди Милс - програмният директор на клуба по адаптивно гребане в Луизвил. Обожавам да се състезавам и мразя да губя. Той видя всичко това. Нуждаех се от малко фитнес, за да мина на следващото ниво. Гледах игрите в Пекин през 2008 г. и си казах - Боже, това е толкова готино! Дотогава нямах визуална представа за други хора в моето положение - с ампутирани два крака. В Лондон 2012 знаех, че принадлежа на този свят и ще му се посветя изцяло.

Преди тези игри, Мастърс позира гола за ESPN .

Имах големи проблеми със самочувствието си като момиче. За мен настъпваше краят на света, ако прическата ми е лоша или ако ми излезе пъпка в деня на училищната снимка. Какво остава за протези на краката и ръцете, които е трудно да прикриеш...

Обществото лепва този етикет върху теб дори и да не се възприемаш като инвалид. Не искам следващото поколение да израсне без някой като мен, който да го вдъхновява. Всяко хлапе има плакат на Майкъл Джордан в стаята си. Защо да не се възхищават и на човек, роден с увреждане или претърпял инцидент? Не искам да казвам „увреждане“. Това е просто термин, с който обществото бележи всеки различен.

Смятам, че да видиш значи да повярваш. Колкото повече виждате параатлети, толкова по-нормално ще ви се струва това. Приятно е да наблюдавам този процес.

Мастърс печели сребро и бронз в Сочи 2014 - и двата медала са в ски бягането. В Пьонгчанг 2018 грабва първото си злато и заедно със своя партньор Аарън Пайк участват на четвъртите си игри. Мастърс се прехвърля в колоезденето и изпуска медал от Рио 2016, но е пределно мотивирана за Токио 2020.

Аарън е толкова търпелива личност... Не знам как се справя с целия хаос покрай мен. Започнахме да караме ски и прекарахме заедно цялата зима. Вярно е, че ме изпреварва на спусканията, но на изкачванията аз съм по-бърза. Просто не можем да изключим състезателните си чипове. Ако играем "Монополи" и вие печелите, определено не ви очаква приятно преживяване!

Но да тренираш с някого като Аарън е прекрасно, особено в дните, когато си търсиш извинение да не си там. Той не е просто страхотно гадже. Той е най-добрият ми приятел, моя партньор, мой съотборник.

Основната ми цел в Токио ще бъдат два златни медала - на шосе и по часовник. В Рио нямах достатъчно време за подготовка, но сега определено съм готова за нещо голямо.


Източник: btvnovinite.bg