Зимна вечер Навън е вятър, тъмно, влажно. Дъждът плющи във нощний

Зимна вечер

Навън е вятър, мрачно, влажно.
Дъждът плющи във нощний мрак
и като че ли някой там челяк
в прозореца ми блъска ужасно.

Стоя… Свеща печално клати
и стреля пламък бледожълт.
Кат посетители секрети, непознати
играят сенки по зидът.

Що мисля? Моят дух блудящи
незнайно някъде лети…
Невярно сфанати фантазии
перото ми мързеливо дращи:

ту думи тъмни и без связ,
ту мисли бледни ил занимателни,
ил просто в драски своенравни
душата си изливам аз.

И нищо! А усекам нещо,
че вдън душата ми живей
и тегли се на открито горещо
в свободен стих да се излей.

Желание ли то е скрито?
Тъга ли скрита? Ил обич
на мен слетяла от неизвестно?
Ил женски облик някой нов?

Не, нищо веч ме не притегля.
Любих аз много… Веч не щъ!
Не, друго желая: аз ламтя
за сърце — мене да обича!

Но сърце жежко ни едно
за мен в света не е туптяло:
о да, едно бе, но то
да бий от дълго време е престало…

И тъвжно аз с безчувствен поглед
следя за сенките бездушни
и с тез хартии равнодушни
безгласен повеждам диалог.

А по какъв начин желал би, по какъв начин жаднея
тук с друга любяща душа
шума да чувам на дъжда
и свойта да споделям с нея!

Така един път във снежната алея

Така един път във снежната алея
видях следи: „ той “ бе минал с „ нея “.
Аз потеглих по следите и узнах
какво се бе развило сред тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия и сняг,
и по какъв начин я бе придържал той, и по какъв начин,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от обич, един до различен,
в гората без придвижване и тон
освен почукването на кълвача.
И продължавайки след тях да карача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях по какъв начин на дългата и клепка
звездата на една снежинка трепка
и по какъв начин разтапя топлия и мирис
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той, несъмнено, я е целувал,
мошеникът с шарлатанин, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз съвсем
и още с тая ревнивост във гърдите
в момент виждам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя потегли вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима разлъка?
Озадачен, измежду тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И внезапно засмях се с печален смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за различен незнаещи даже
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, налегнат от болежка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, само че – уви! – не са
подобно тази среща във леса…

Валери Петров

Сняг вали, сняг вали

Сняг вали, сняг вали.
И протягат се цветята
към рояка зад стъклата
в млечноснежните мъгли.

Сняг вали. И ужас, недоволство.
И се втурват, и летят
стъпалата разкривени,
кривналият кръстопът.

Сняг вали, сняг вали.
Сякаш падат не парцали,
а така както в кръпки цялостен е,
сводът ще се строполи.

Сякаш през днешния ден като чешит
там от горната страна, от балкона,
в гоненица небосклона
слиза на земята чак.

А пък дните си летят.
Коледа по кое време отмина,
и на Новата година,
гледай — иде й редът.

Сняг вали, от бял — по-бял,
с тоя ритъм, в мъгла такава,
с тия стъпки, така ли вял,
или мощно завалял
и животът отминава?

И годините ли в бяг
се застигат — като сняг
и слова в стихотворение?

Сняг вали, вали, навял,
сняг вали и ужас, разстройване:
в минувача прошарен,
удивените растения,
кръстопътя в преспи цялостен.

Борис Пастернак
Превод: Кирил Кадийски

И зимата

И зимата ще ни затвори скоро.
Ще падне сняг на нашите балкони.
Напразно в пустотата бяла взорът
картините на лятото ще гони.

Тогаз, уединени, ще си спомним
и таз разходка сетня в планината,
това величие голямо
от багри и от есенна позлата.

И като гледаме в снега трохите
и стъпките на бедните врачета,
ще виждаме стената на елите
и на брезите златните кубета.

Мъглите зад прозореца ни зимен
тогаз ще ни припомнят безмълвни
за въздуха мъгляв и като че ли димящ
под буките оголени и сиви.

Разравяйки алената жарава,
ще бдим в нощта и паметта огреял,
тоз огън шумата ще възкресява
и стъпките ни шушнещи из нея.

И нищо, че огнището ще стине
и зиматта ще ни обкръжава пуста,
ще населиме нейните пустини
със наште мемоари и наште усеща.

Атанас Далчев

На Нея

Ще тръгнем през зимата в розов комфортен вагон
с възглавнички сини.
В гнездото на луди целувки най-нежният вопъл
нека укроти ни.

Очи ще притвориш — зад потните тъмни стъкла
измежду сенки вечерни
ще скачат и демони черни с космати тела,
и глутници черни.

Но аз ще те сепна с целувка, искряща от студ,
и тя като паяче нежно по голия врат
ще хукне веднага…

Коси ще разпуснеш, „ Търси го “ — ще кажеш със смях —
и дълго ще търсим това животинче измежду тях,
и все ще ни бяга.

Артюр Рембо
Превод: Кирил Кадийски