Снегът достигаше до чардака, а никой не мрънкаше! Зима е… Но не е моята зима (ЧИТАТЕЛСКО ПИСМО)
Зима е… Но не е моята зима… И аз към този момент не съм аз… Детството ми мина в малко балканско градче, а родният ми дом е дребна едноетажна къща, на една дребна улица. Имаше доста сняг, но доста сняг. Не е загадка мястото – гр. Елена, област Велико Търново.
Когато татко ми почистваше снега от пътеките в двора, се чудеше къде към този момент да го поставя – той беше достигнал до височина на лозите върху чардака… Вървяхме по пласт препълнен сняг към 20 см, който щеше да се стопява до март. Просторът беше негоден, тъй като въженцата му бяха под снега, майка сушеше прането в стаята…
Сутрин бащите ни рано разриваха пътека, с цел да отидем на учебно заведение. Не съм чул нито един път някой да мърмори, че не му е разринат пътя – височината на снега беше към 1,80 м. Нямаше общински заповеди всеки да почиства тротоара пред дома си – то си беше естествено обвързване на децата, когато се приберат от учебно заведение. Беше срамно пред твоя дом да не е почистено! Хората си помагаха и бяха някак си дружно в сложното време.
Нито един път не сме имали отсрочване на учебно заведение заради неприятни климатични условия. Снегът не беше спънка за нищо, животът си вървеше. То си беше естествена обстановка – зима, снежно и студено е. Не желая това, което пиша, да мирише на социализъм, не се занимавам с политика. Само споделям, че хората бяха други. Сега пребивавам в жилищен блок със 70 жилището, няма кой да разрине дребна пътечка от входа на кооперацията до улицата при 20 см. снежна завивка. Вече не сме ние. Мрънкалници сме във Facebook, в никакъв случай не хващали лопата през живота си, само че способени по какъв начин се чистят улиците в Берлин, Хановер и Токио…
Цялата работа ни е такава, на всички места! Ако това ви звучи сериозно, себе си поставям първо виновен …
Зима е… не е моята зима… единствено споменът е истински…
Йордан Стоянов, Facebook
