Земята не трябваше да съществува. И все пак това не се е случило
Земята евентуално не трябваше да съществува.
Това е по този начин, тъй като орбитите на планетите от вътрешната част на Слънчевата система - Меркурий, Венера, Земята и Марс - са безредни и моделите допускат, че тези вътрешни планети до момента трябваше да са се разрушили една в друга. И въпреки всичко това не се е случило.
Ново проучване, оповестено в списанието Physical Review X, може най-сетне да изясни за какво, написа Live Science.
Чрез надълбоко проучване на моделите за придвижване на планетите откривателите разкрили, че придвижванията на вътрешните планети са лимитирани от избрани параметри, които работят като връзка, която попречва хаоса в системата. Освен че дава математическо пояснение за очевидната естетика в нашата Слънчева система, новото проучване може да помогне на учените да схванат траекториите на екзопланети към други звезди.
Непредсказуеми планети
Планетите непрекъснато упражняват взаимно гравитационно привличане, което непрекъснато прави незначителни корекции на техните орбити. Външните планети, които са доста по-големи, са по-устойчиви и по този начин поддържат относително постоянни орбити.
Проблемът с траекториите на вътрешните планети обаче към момента е прекомерно комплициран, с цел да бъде позволен. В края на 19. век математикът Анри Поанкаре потвърждава, че е математически невероятно да се решат уравненията, ръководещи придвижването на три или повече взаимодействащи обекта, постоянно прочут като „ казусът с трите тела ". В резултат на това несигурността в детайлите на началните позиции и скоростите на планетите нараства с времето. С други думи, допустимо е да се вземат два сюжета, в които дистанциите сред Меркурий, Венера, Марс и Земята се разграничават минимум и в единия планетите се блъскат една в друга, а в другия се раздалечават.
Времето, належащо на две траектории с съвсем идентични начални условия да се разминават, е известно като време на Ляпунов за безредната система. През 1989 година Жак Ласкар, астроном и откривател в Националния център за научни проучвания и Парижката обсерватория и съавтор на новото проучване, пресмята, че времето на Ляпунов за орбитите на планетите във вътрешната Слънчева система е 5 милиона години.
Това значи, че на всеки 10 милиона години една поредна стойност се губи за изчисленията на придвижването на планетите. Например, в случай че първичната неустановеност на позицията на планетата е 15 метра, то след 10 милиона години тя към този момент ще бъде 150 метра, а след 100 милиона години - 150 милиона км.
Въпреки че 100 милиона години може да наподобяват доста, самата Слънчева система е на повече от 4,5 милиарда години и неналичието на трагични събития - като конфликти на планети или изхвърляне на планета от цялото това безредно придвижване - дълго озадачаваше учените.
След това Ласкар погледнал на казуса от друг ъгъл: посредством преструване на вътрешните траектории на планетите през идващите 5 милиарда години, преминавайки от един миг към идващия. Той разкрил единствено 1% късмет за планетарен конфликт. По същия метод той пресметнал, че са нужни приблизително към 30 милиарда години, с цел да се сблъска някоя от планетите.
Рену Малхотра, професор по планетарни науки в Университета на Аризона, който не е взел участие в проучването, акцентира какъв брой фини са механизмите, открити в проучването. По думите му забавно е, че „ планетните орбити на нашата Слънчева система демонстрират извънредно слаб безпорядък ".
В друга работа Ласкар и сътрудниците му търсят улики за това дали броят на планетите в Слънчевата система в миналото се е различавал от това, което виждаме сега. Въпреки цялата непоклатимост, явна през днешния ден, дали това постоянно е било по този начин през милиардите години, преди животът да еволюира, остава открит въпрос.
Това е по този начин, тъй като орбитите на планетите от вътрешната част на Слънчевата система - Меркурий, Венера, Земята и Марс - са безредни и моделите допускат, че тези вътрешни планети до момента трябваше да са се разрушили една в друга. И въпреки всичко това не се е случило.
Ново проучване, оповестено в списанието Physical Review X, може най-сетне да изясни за какво, написа Live Science.
Чрез надълбоко проучване на моделите за придвижване на планетите откривателите разкрили, че придвижванията на вътрешните планети са лимитирани от избрани параметри, които работят като връзка, която попречва хаоса в системата. Освен че дава математическо пояснение за очевидната естетика в нашата Слънчева система, новото проучване може да помогне на учените да схванат траекториите на екзопланети към други звезди.
Непредсказуеми планети
Планетите непрекъснато упражняват взаимно гравитационно привличане, което непрекъснато прави незначителни корекции на техните орбити. Външните планети, които са доста по-големи, са по-устойчиви и по този начин поддържат относително постоянни орбити.
Проблемът с траекториите на вътрешните планети обаче към момента е прекомерно комплициран, с цел да бъде позволен. В края на 19. век математикът Анри Поанкаре потвърждава, че е математически невероятно да се решат уравненията, ръководещи придвижването на три или повече взаимодействащи обекта, постоянно прочут като „ казусът с трите тела ". В резултат на това несигурността в детайлите на началните позиции и скоростите на планетите нараства с времето. С други думи, допустимо е да се вземат два сюжета, в които дистанциите сред Меркурий, Венера, Марс и Земята се разграничават минимум и в единия планетите се блъскат една в друга, а в другия се раздалечават.
Времето, належащо на две траектории с съвсем идентични начални условия да се разминават, е известно като време на Ляпунов за безредната система. През 1989 година Жак Ласкар, астроном и откривател в Националния център за научни проучвания и Парижката обсерватория и съавтор на новото проучване, пресмята, че времето на Ляпунов за орбитите на планетите във вътрешната Слънчева система е 5 милиона години.
Това значи, че на всеки 10 милиона години една поредна стойност се губи за изчисленията на придвижването на планетите. Например, в случай че първичната неустановеност на позицията на планетата е 15 метра, то след 10 милиона години тя към този момент ще бъде 150 метра, а след 100 милиона години - 150 милиона км.
Въпреки че 100 милиона години може да наподобяват доста, самата Слънчева система е на повече от 4,5 милиарда години и неналичието на трагични събития - като конфликти на планети или изхвърляне на планета от цялото това безредно придвижване - дълго озадачаваше учените.
След това Ласкар погледнал на казуса от друг ъгъл: посредством преструване на вътрешните траектории на планетите през идващите 5 милиарда години, преминавайки от един миг към идващия. Той разкрил единствено 1% късмет за планетарен конфликт. По същия метод той пресметнал, че са нужни приблизително към 30 милиарда години, с цел да се сблъска някоя от планетите.
Рену Малхотра, професор по планетарни науки в Университета на Аризона, който не е взел участие в проучването, акцентира какъв брой фини са механизмите, открити в проучването. По думите му забавно е, че „ планетните орбити на нашата Слънчева система демонстрират извънредно слаб безпорядък ".
В друга работа Ласкар и сътрудниците му търсят улики за това дали броят на планетите в Слънчевата система в миналото се е различавал от това, което виждаме сега. Въпреки цялата непоклатимост, явна през днешния ден, дали това постоянно е било по този начин през милиардите години, преди животът да еволюира, остава открит въпрос.
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ