Здравка Чонкова, едно от големите имена в художествената ни гимнастика,

Здравка Чонкова, едно от огромните имена в художествената ни гимнастика, гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+ . Тя е международна шампионка с ансамбъла на България през 1981 година в Мюнхен. 29 години работи като треньор на националния тим на Канада. През 2012 година съставът на „ кленовите листа “ завоюва квота за олимпийските игри в Лондон, като ансамбълът реализира 11-о място.
- Казваме добре пристигнала на международната шампионка от 1981 година в Мюнхен Здравка Чонкова! Какво е възприятието да си още веднъж в България? Отново да видиш българските девойки, развяването на знамената, „ Арена Армеец “ цялостна?
- Чувството е просто неописуемо. Когато разбрахме, че са ни поканили да бъдем част от това международно състезание, бяхме ужасно разчувствани. Радвам се, че съвсем всички международни шампионки, където и да живеят сега, съумяха да дойдат, да се съберем и да се забележим. Чувстваме се все едно, че в този момент се състезаваме още веднъж.
- Изненада ли се, когато разбра, че президентът на федерацията Илиана Раева е решила да предложения всички вас – шампионките в София?
- Не бях сюрпризирана, тъй като чакам от Илиана безусловно всичко. Но сме доста признателни за тази гениална концепция. Тя е един необикновен уредник и се радваме, че съумя да го направи.
- Не ви оставя да скучаете тук…
- Абсолютно, не!
- Предстоят решителни борби за медалите при ансамбъла – какви са упованията ти? Ще станем ли очевидци още веднъж на „ златни девойки “?
- Дай боже да станем! Този отбор е един динамит! Действително тези деца имат гения и шанса. При добра игра ще го вземат.
- Кои са огромните любимци при ансамблите?
- Има много страни. Художествената гимнастика напредва ужасно бързо и в самостоятелното, и при ансамблите. Според мен много страни имат късмет за медали - Италия, Русия, Беларус, Украйна, Япония…
- Знаем историческото опълчване на България с Русия в годините. До какво докара тази конкуренция в художествената гимнастика?
- Конкуренцията докара до едно развиване в нея, което сега се стреми да се концентрира повече върху артистичността в художествената гимнастика. Да се акцентира повече на контакта на състезателката с публиката, да се опише история по време на съчетанието, като приказка. Развива се доста и компликацията с тяло и най-много с апарат, тъй като в този момент се дават спомагателни бонуси за осъществяване.
- Има ли индивидуалност при отсъждането на съдиите? Питам те, тъй като и ти си арбитър. Много постоянно се разясняват техните решения, които са в ущърб на дадена страна.
- Всеки един спорт със съдии има някаква индивидуалност. Но в последните години се направи огромна смяна в метода на съдийство. Стремежът е субективността да бъде понижена до най-малко. За публиката, която не схваща елементи от самата оценка, може би някои оценки не са действителни или може би желае да са по-високи или по-ниски. Но сега се прави доста, с цел да бъде нашият спорт по-обективен и оценките да са такива, каквито състезателката покаже на терена.
- Сега ще те върна години обратно. Започваш със спортна гимнастика – за какво обаче не продължи, а се наложи да я замениш с художествената?
- Бях доста гъвкава. Треньорката ми видя, че от мен няма да стане кой знае каква спортна гимнастичка. Веднага се обади в залата на художествената гимнастика и Мария Чиприянова беше моята първа треньорка. И до ден-днешен тя провежда деца във Варна. Тя постави първите стъпки за мен в художествената гимнастика. Всъщност моите данни направиха по този начин, че да сменя спорта.
- На какъв брой години завоюва първия си орден?
- На 18 – въпросната международна купа в Мюнхен.
- Какво ще ни разкажеш за триумфа? Спомняш ли си по какъв начин мина надпреварата?
- Тогава се състезавахме по напълно друг правилник от този в днешно време. Трябваше да се състезаваме три дни за един орден. Сега е напълно друго – има орден в многобоя, по-късно и на обособените уреди. Тогава беше единствено един и трябваше да сме съвършени през всичките дни, които минаха доста бързо. Спомням си доста ясно, че в едно от съчетанията ни се обръщам, с цел да хвана различен апарат и виждам, че този апарат не лети, тъй като би трябвало да го видя горе. Изведнъж го виждам пред себе си и мигновено имаше някаква реакция, с цел да го сграбчи. Спасих ситуацията за този ден. Това ми е останало в съзнанието. А по-късно и химнът, когато бяхме на стълбичката. Никога няма да го не помни!
- Мнозина се чудят по какъв начин се устоя на режима на гимнастичките. Кое ти даваше мощ да тренираш, да пазиш режим?
- Действително любовта към спорта. Ние ужасно обичахме да упражняваме и бяхме доста обединен тим. Всички състезателки, дружно с запасите, бяхме толкоз задружни. Една с друга се подкрепяхме и издържахме на всичко. Можехме да създадем и да преминем през безусловно всичко, единствено и единствено да спечелим медала.
- Кои бяха звездите по времето, когато ти се състезаваше? Как приемахте триумфите на Илиана Раева, на Анелия Раленкова, по-късно на Лили Игнатова?
- Илиана, Анелия, Лили, Диана малко по-късно бяха, а и в този момент са си звезди. Тренирахме дружно в зала „ София “. Хубаво е да имаме такива звезди, да упражняваме до тях. Давахме си мощ една на друга.
- Те по какъв начин се държаха?
- Бяхме като сестри. И с самостоятелното, и с ансамбъла доста добре сме се разбирали.
- На какъв брой години реши да се откажеш от дейната спортна активност и за какво?
- Всъщност два пъти съм се отказвала. Първо беше след 11-и клас. Реших да аплайвам в Икономическия институт във Варна, само че не ме одобриха. Така започнах да работя в един институт, който към този момент не съществува може би три-четири месеца. Действително разбрах, че не ми харесва и това не е моята работа. Спортът доста ми липсваше. Един прелестен ден, както излизах от работа, се сблъсках с моята треньорка Теменуга Парнарева. Попита ме: „ А, какво правиш тук? “ Обясних цялата история и тя сподели: „ Знаеш ли какво? След една седмица има контролно за националния тим -ансамбъл. Търсят играч от цяла България за едно място. Ако искаш, ела в залата. “ Имах такова предпочитание да продължа в спорта, че направих безусловно всичко за една седмица да се приготвя на два уреда – лента и топка. Изиграх ги феноменално и завоювах контролното. Всъщност тогава стартира кариерата ми в националния тим.
- Като играч мечтаеше ли да станеш треньор?
- Като играч не съм мечтала да стана треньор, само че в действителност когато приключих спортната си кариера, разбрах че от спорта няма да се отделя по никакъв метод. Така влязох в тогавашния ВИФ. Щастлива съм, доста си обичам специалността. Просто не знам какво друго бих работила, в случай че не е гимнастика.
- Разкажи ни по какъв начин се стигна ти да правиш хореографията на канадския народен тим в митичния шведски хотел в курорта тогава „ Дружба “, в този момент „ Св. Св. Константин и Елена “?
- През 1989 година пристигнаха канадски гимнастички, които бяха национални състезателки. Бях свободна да работя с тях. Теменуга Парнарева, която беше старши треньор в Спартак (Варна) ми сподели, че има един тим, който желае хореографи, тренира на „ Дружба “. Работих една седмица и ми предложиха договор в Канада.
- Тази жена като че ли непрестанно те насочва накъде да тръгнеш…
- Да, тя ми е втора майка, само че и като някакъв ангел към мен.
- Лесно ли одобри предизвикването да се преместиш в Канада и да тренираш най-хубавите състезателки на тази страна?
- Трудно решение, тъй като въпреки всичко е друга страна, различен език, надалеч е, само че се взех решение. Първо беше за една година и по-късно последователно се удължи. Станаха 29.
- Какви компликации трябваше да преодолееш при акомодацията? Годината е 1989…
- Да, тъкмо по този начин. Първо имаше преграда с езика. Не знаех британски и трябваше доста бързо да го науча. След като разбрах, че ми вършат контракт и ще отпътува, започнах тук уроци по британски, само че това изобщо не беше задоволително, с цел да го приказвам съвършено. Там си бях взела няколко учебника и сама у дома пишех и учех. Много ми оказа помощ, че първата година живях с една от гимнастичките. Баща беше боен, а там военните ги местят в разнообразни градове, според от работата. Тя не благоволи да замине с родителите си. Искаше да остане в града Уинипег, където бях аз и да продължи, тъй като нейната цел беше да отиде на олимпиада. Остана да живее с мен. Вечер тя ме учеше на британски, а аз денем нея на гимнастика. Така общо взето за шест месеца проговорих.
- Какво е чувството да си част от олимпийските игри? Говоря за форума в Лондон през 2012 година, когато ти водеше ансамбъла?
- Това беше необикновено достижение за Канада, тъй като тази страна в никакъв случай не е имала отбор, който взе участие на олимпийски игри. Доста години преди този момент сме работили и сме били на няколко десетки от класацията за олимпиада. Нашият успех беше на международното в Монпелие. Класирахме се с огромна преднина пред останалите ни съперници. Абсолютен успех за канадския тим, който на олимпиадата също се показа добре. Класирахме се 11-и, което е необикновено достижение за страната към този миг.
- Как гледат в Канада на българските треньори по художествена гимнастика?
- С почит. На безусловно всички български треньорки по света са гледа с огромен почит. Нашите познания и умения са на международно равнище. Често ме канят освен в Канада, само че и в други страни да оказвам помощ за хореографии или за подготвителни лагери. Много се цени нашето познание.
- Често ли се сещаш за България?
- Абсолютно всеки ден!
- Какво най-вече ти липсва в Канада, в случай, че си дружно със брачна половинка ти и щерка ти? Бързо ли минаха тези 29 години?
- И бързо, и постепенно, само че в този момент като се замисля бързо излетяха. Липсват ми роднините, приятелите, българските обичаи, атмосфера, климат, природа. Тези неща не могат да се заменят с нищо друго, където и да сме по света. Идваме си постоянно. Винаги мислим за България и си имаме едно мислено. Може би тук ще се пенсионираме.
- Как се живее с някогашен футболист, с който се познавате от пети клас?
- Да, странна е нашата връзка. Познаваме се от пети-шести клас от спортното учебно заведение във Варна, само че по-романтично се запознахме в 11-и клас. Художествената гимнастика и футбола бяхме изпратени на състезателен лагер през зимата. Оттогава до момента сме дружно. И елементарно, и мъчно е. Така си устроихме живота там, че сме като един тим. Нямаме на кого различен да се опрем. Трябва един на различен да си оказваме помощ. Не можем един без различен.
- Уинипег и Варна – къде са разликите?
- В температурите през зимата. (смее се) Там е доста студено -50 градуса. Със леден вятър стига до -60. Но не е за дълъг интервал, а за няколко дни. Не се усеща, тъй като сме привикнали. Всички са готови и никой не стопира да работи, а децата вървят на учебно заведение. Като чуем, че някъде е паднал сняг и какъв брой дни пътищата са затворени, просто не можем да разберем за какво. (смее се)
- Каква е идната цел на Здравка Чонкова? Към какво се стреми?
- Има доста неща в живота, които реализирах. Национален треньор на Канада, олимпийски игри в Лондон, добра ранглиста там. Всичко към художествената гимнастика, което можах да направя в Канада, го направих. Дълги години бях канена като гост-треньор и образовах треньори и съдии. С гимнастиката може би ще продължа, само че към този момент се ориентирам към привършване на тази кариера. Може би ще акцентира повече на съдийството. Досега имаше по-голямо внимание към треньорската ми активност. Снимка: narodensport.eu