Нещо като роман и то какъв
Затворих последната страница и първата ми работа беше да се запитам що за книга е "Адютант на Богородица " от Росен Панчалиев*. Отговорът ми не пристигна незабавно. Навярно ще предизвикам песимизъм и снизходителни усмивки, само че ще го изрека. Този разказ, изумително къс, единствено от 100 страници, е едно малко литературно знамение, изригнало от дълбините на така наречен магическа прозаичност. Росен Панчалиев е потопил перото си в бездънната "мастилница " на Добруджа и в така обичаната му военна тема, в жестокостта и очакванията на Първата международна война. Панчалиев е и прочут публицист и издател на периодика, обвързвана най-много с военната авиация.
Най-впечатляващото, съгласно мен, е неговият жанр, който мъчно може да бъде съпоставен с различен - сбъднал фантазията на всеки един повествовател да го разпознават даже по "миризмата ". От една страна, е в действителност е доста покрай този на Валентин-Караманчевия жанр да вземем за пример, от друга, не можеш да не направиш прилика и с един нашумял доста след гибелта си в последните години брилянтен белетрист - Георги Божинов, а от трета - с могъщото перо на Добруджа Севда Костова. От всеки по-малко може да се открие, само че то е по този начин омесено и подправено с чисто панчалиевски ухаещи "подправки ", че се е получило нещо напълно друго и непривично за читателя.
Главният му воин, поручик Сотир Симов, оживял по знамение при раждането си от вълци в свирепите добруджански снегове, намира дом за себе си в селския храм "Въведение Богородично ". Израства в бедност, апетит, мраз и несгоди и с всевъзможни още несгоди човешки, които се стоварват единствено върху определените, със светотатствената увереност, че неговата майка е Богородица, а Исус му е брат. Без дом и семейство, той прохожда в черквата и където и да върви по света, постоянно се връща в нея. Той е цялостен сирак от мига, когато проплаква за пръв път, татко му умира в Сръбско-българската война, майчицата му умира при раждането му. С часове стои пред иконата на Света Богородица, която в детското му схващане се слива с облика на майка България. И потегля за нея във войните - като татко си. Остава жив и в кървавата мелница на Първата международна, откакто сътворява чудеса от подвизи, а военните хирурзи безусловно го събират и шият парче по парче. И от самото начало не изпуска да изпаднат от душата му Богородица и неистовата му религия в Бога. И любовта му към Калина, с която не им е писано гнездо да свият и криле да разперят.
И се стига до най-магичния и необикновен миг в повествованието, когато иконата на Света Богородица слиза от стената на черквата и се отпечатва на гърба му и по този начин той странства по многострадалната Добруджа, за която Господ е така наредил, съгласно думите на Митя: "Не сме мърдали от туй село и тая земя, па се родихме турци, поживяхме като българи, а ще си идем от той свят като румънци. Голем смех. "
А иконата след гибелта на Сотир ще заеме своето постоянно място надълбоко в земята и по този начин Добруджа и православната религия се съединяват в единно цяло вовеки.
Не се споделя това, което е основано да се чете. Една книга търси своето място в литературата. Ще го откри ли, или по остаряла българска привичка още веднъж ще отминем предизвикателното и необяснимото, което блика от всяка страница?
Най-впечатляващото, съгласно мен, е неговият жанр, който мъчно може да бъде съпоставен с различен - сбъднал фантазията на всеки един повествовател да го разпознават даже по "миризмата ". От една страна, е в действителност е доста покрай този на Валентин-Караманчевия жанр да вземем за пример, от друга, не можеш да не направиш прилика и с един нашумял доста след гибелта си в последните години брилянтен белетрист - Георги Божинов, а от трета - с могъщото перо на Добруджа Севда Костова. От всеки по-малко може да се открие, само че то е по този начин омесено и подправено с чисто панчалиевски ухаещи "подправки ", че се е получило нещо напълно друго и непривично за читателя.
Главният му воин, поручик Сотир Симов, оживял по знамение при раждането си от вълци в свирепите добруджански снегове, намира дом за себе си в селския храм "Въведение Богородично ". Израства в бедност, апетит, мраз и несгоди и с всевъзможни още несгоди човешки, които се стоварват единствено върху определените, със светотатствената увереност, че неговата майка е Богородица, а Исус му е брат. Без дом и семейство, той прохожда в черквата и където и да върви по света, постоянно се връща в нея. Той е цялостен сирак от мига, когато проплаква за пръв път, татко му умира в Сръбско-българската война, майчицата му умира при раждането му. С часове стои пред иконата на Света Богородица, която в детското му схващане се слива с облика на майка България. И потегля за нея във войните - като татко си. Остава жив и в кървавата мелница на Първата международна, откакто сътворява чудеса от подвизи, а военните хирурзи безусловно го събират и шият парче по парче. И от самото начало не изпуска да изпаднат от душата му Богородица и неистовата му религия в Бога. И любовта му към Калина, с която не им е писано гнездо да свият и криле да разперят.
И се стига до най-магичния и необикновен миг в повествованието, когато иконата на Света Богородица слиза от стената на черквата и се отпечатва на гърба му и по този начин той странства по многострадалната Добруджа, за която Господ е така наредил, съгласно думите на Митя: "Не сме мърдали от туй село и тая земя, па се родихме турци, поживяхме като българи, а ще си идем от той свят като румънци. Голем смех. "
А иконата след гибелта на Сотир ще заеме своето постоянно място надълбоко в земята и по този начин Добруджа и православната религия се съединяват в единно цяло вовеки.
Не се споделя това, което е основано да се чете. Една книга търси своето място в литературата. Ще го откри ли, или по остаряла българска привичка още веднъж ще отминем предизвикателното и необяснимото, което блика от всяка страница?
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ