Серхио Рамос – един лидер от изчезващ вид
ЗАСТРАШЕН ВИД
Бях още футболист и на един лагерсбор с националния тим на Аржентина в лобито на хотела говорех развълнувано с един другар, който внезапно замлъкна и погледът му се заби вторачен към едно стълбище. „ Погледни Даниел! – сподели ми той. – Никой не слиза по стълбите като него.”
Капитан на първия ни тим международен първенец, Даниел Пасарела излъчваше престиж като необут на мафията. Остават доста малко от този тип във футбола и няма никой различен като Серхио Рамос.
Големите водачи имат у себе си една сигурност и убеденост, която по чужд за мен метод мозъкът предава на тялото. Серхио влиза в съблекалнята, като че ли Реал Мадрид му принадлежи, а на терена – като че ли той е измислил футбола.
Клубът го упреква в прекомерно огромна власт, а противниците – в прекалено много ритване по тях. Когато обаче естествените се покрият по ъглите в сложен миг, той изумява света с някоя " Паненка ". Това е неговият метод да ни каже, че водачът – този отдалечен като митично животно блян – към момента съществува във футбола.
ТОКСИЧЕН ФУТБОЛ
Има играчи, които гледат на головете като на осъществяване на задължение; други, които като че ли покоряват връх; трети, те са минимум, пък като че ли си отмъщават на света. В тази последна група е Гонсало Игуаин, играещ с тежестта на раменете си от пропуснатите голове в мачовете, които не престават през целия живот: финалите.
Гонсало издигна театралната тресчица до равнище на екзистенциална суматоха на „ Сан Сиро”. Ювентус го преотстъпи на Милан, с цел да освободи място за Кристиано Роналдо, тъй че мачът Милан – Юве бе идеалната опция за възмездие.
Гонсало обаче пропусна дузпа, изстрада гола на Кристиано и когато съдията му сподели жълт картон в последните минути, откачи до степен да си завоюва и аления.
Не знаем какъв брой напрежение, какъв брой оскърбление под формата на мемета и какъв брой потиснато предпочитание за отплата е имало в тази реакция. След като обаче е достигнал докъдето постоянно е мечтал, той би трябвало да се запита: какво още чака, с цел да се почувства най-сетне същински благополучен?
КОГАТО ПОБЕДАТА НЕ Е ДОСТАТЪЧНА
Днес печелят мачове тимовете с по-малко притежание на топката и, откакто Франция завоюва Мондиала, се приказва за наклонност. „ Петлите” станаха справедливо международни първенци поради качеството и физическата мощност на своите играчи, както и поради тактиката си в работа на минималния риск.
Нямам доказателство в поддръжка на противното, но мисля, че в случай че бяха по-дръзки, щяха да реализират същото при повече всеобщо удивление. Барселона на Джосеп Гуардиола провокира повсеместна болест. Без значение дали имахте или не точните играчи и условия, трябваше да залагате на изнасяне на топката с пасове от началото до края на терена.
Едно редом придвижване търсеше антидота против сходна машина за игра. Жозе Моуриньо бе неговият оракул с един умозрителен и саможертвен футбол в потребност от армия без никаква пробойна в бронята си.
По-миналата неделя двата стила с техните пътеводители си дадоха среща в Премиър Лийг. Моуриньо се нуждае единствено от успеха, с цел да има право, а Гуардиола – от успеха, само че и от добра игра. Въпрос на упования.
ПОВЕЧЕ ИЛИ ПО-МАЛКО
Радва ме Юрген Клоп, произхождащ от страна, която се трансформира във футболна мощ на основата на реда и дисциплината. Харесва ми Маурицио Сари, който идва от един футбол другар на сметките. Интересува ме Гуардиола, който израсна, гледайки по какъв начин футболът се написа с основно Ф като Фурия. Сиреч съм благополучен, че от всички страни се появяват хора, които не гледат на смешка на смелостта и хубостта. Това е отдаване на чест към Меноти, Саки и Крайф – пионери на една игра, която се цели във величието, в културния успех пред празния успех, и която в никакъв случай не ще почине.
Уважение, несъмнено, и към футбола с по-малко притежание на топката, повече систематичност, повече статични положения; повече въздържаност на естествения ентусиазъм към приключението, присъщ у всеки футболист; повече дълги подавания, повече втори топки, повече контраатаки.
Казват, че това е по-интересно. Според мен обаче, когато приказваме за една игра, по-малко забавното е това, което е по-скучно.
Хорхе Валдано, „ Ел Паис”
Бях още футболист и на един лагерсбор с националния тим на Аржентина в лобито на хотела говорех развълнувано с един другар, който внезапно замлъкна и погледът му се заби вторачен към едно стълбище. „ Погледни Даниел! – сподели ми той. – Никой не слиза по стълбите като него.”
Капитан на първия ни тим международен първенец, Даниел Пасарела излъчваше престиж като необут на мафията. Остават доста малко от този тип във футбола и няма никой различен като Серхио Рамос.
Големите водачи имат у себе си една сигурност и убеденост, която по чужд за мен метод мозъкът предава на тялото. Серхио влиза в съблекалнята, като че ли Реал Мадрид му принадлежи, а на терена – като че ли той е измислил футбола.
Клубът го упреква в прекомерно огромна власт, а противниците – в прекалено много ритване по тях. Когато обаче естествените се покрият по ъглите в сложен миг, той изумява света с някоя " Паненка ". Това е неговият метод да ни каже, че водачът – този отдалечен като митично животно блян – към момента съществува във футбола.
ТОКСИЧЕН ФУТБОЛ
Има играчи, които гледат на головете като на осъществяване на задължение; други, които като че ли покоряват връх; трети, те са минимум, пък като че ли си отмъщават на света. В тази последна група е Гонсало Игуаин, играещ с тежестта на раменете си от пропуснатите голове в мачовете, които не престават през целия живот: финалите.
Гонсало издигна театралната тресчица до равнище на екзистенциална суматоха на „ Сан Сиро”. Ювентус го преотстъпи на Милан, с цел да освободи място за Кристиано Роналдо, тъй че мачът Милан – Юве бе идеалната опция за възмездие.
Гонсало обаче пропусна дузпа, изстрада гола на Кристиано и когато съдията му сподели жълт картон в последните минути, откачи до степен да си завоюва и аления.
Не знаем какъв брой напрежение, какъв брой оскърбление под формата на мемета и какъв брой потиснато предпочитание за отплата е имало в тази реакция. След като обаче е достигнал докъдето постоянно е мечтал, той би трябвало да се запита: какво още чака, с цел да се почувства най-сетне същински благополучен?
КОГАТО ПОБЕДАТА НЕ Е ДОСТАТЪЧНА
Днес печелят мачове тимовете с по-малко притежание на топката и, откакто Франция завоюва Мондиала, се приказва за наклонност. „ Петлите” станаха справедливо международни първенци поради качеството и физическата мощност на своите играчи, както и поради тактиката си в работа на минималния риск.
Нямам доказателство в поддръжка на противното, но мисля, че в случай че бяха по-дръзки, щяха да реализират същото при повече всеобщо удивление. Барселона на Джосеп Гуардиола провокира повсеместна болест. Без значение дали имахте или не точните играчи и условия, трябваше да залагате на изнасяне на топката с пасове от началото до края на терена.
Едно редом придвижване търсеше антидота против сходна машина за игра. Жозе Моуриньо бе неговият оракул с един умозрителен и саможертвен футбол в потребност от армия без никаква пробойна в бронята си.
По-миналата неделя двата стила с техните пътеводители си дадоха среща в Премиър Лийг. Моуриньо се нуждае единствено от успеха, с цел да има право, а Гуардиола – от успеха, само че и от добра игра. Въпрос на упования.
ПОВЕЧЕ ИЛИ ПО-МАЛКО
Радва ме Юрген Клоп, произхождащ от страна, която се трансформира във футболна мощ на основата на реда и дисциплината. Харесва ми Маурицио Сари, който идва от един футбол другар на сметките. Интересува ме Гуардиола, който израсна, гледайки по какъв начин футболът се написа с основно Ф като Фурия. Сиреч съм благополучен, че от всички страни се появяват хора, които не гледат на смешка на смелостта и хубостта. Това е отдаване на чест към Меноти, Саки и Крайф – пионери на една игра, която се цели във величието, в културния успех пред празния успех, и която в никакъв случай не ще почине.
Уважение, несъмнено, и към футбола с по-малко притежание на топката, повече систематичност, повече статични положения; повече въздържаност на естествения ентусиазъм към приключението, присъщ у всеки футболист; повече дълги подавания, повече втори топки, повече контраатаки.
Казват, че това е по-интересно. Според мен обаче, когато приказваме за една игра, по-малко забавното е това, което е по-скучно.
Хорхе Валдано, „ Ел Паис”
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ