Отново натрапваща се прегръдка?
Заслужава да си я спомним. Три десетилетия от паметната 1988 година Годината на Независимото сдружение за отбрана правата на индивида. На акцията за отбрана на Русе от задушаващото обгазяване от румънски фабрики. На Клуба за поддръжка на гласността и преустройството в Съветския съюз. На Юлската идея, с която Тодор Живков опитваше да избави режима. На партийните наказания против позволяващите си да работят без авансово координиране с Централен комитет на Българска комунистическа партия. И т. н., и т. н…
Борбата на българското общество тогава бе да откри излаз, да отслаби някак, натрапващата се прегръдка на „ българо-съветската дружба “. Защото обществото усещаше, че тя обрича нацията на застой и крах. Структурите и методът на осъществяване на тази „ братска дружба – от епохи, за епохи “ бяха станали забележими за всички. Хубавите думи се бяха оголили като едно лицемерно прикритие на висшата власт на руската партийно-държавна администрация над „ социалистическата общественост “, т.е. и над България. На претенцията за безпогрешност на дефинираната от тази администрация партийна линия за мисъл и деяние. На пренебрегването на националните обичаи и схващане, под претекст, че пораждат „ нездравословен и рисков шовинизъм “.
30 години по-късно българското общество и нация дали сме освободени от тази, натрапваща се и, заради този й темперамент, задушаваща прегръдка? Може би.
България не членува във Варшавския контракт, а в НАТО. Не е част от Съвет за икономическа взаимопомощ и от социалистическата общественост, а е в ансамбъла, наричащ се Европейски съюз. Българските партийни и държавни водачи не стават и лягат със страха какво би споделила Москва, а какво се приказва за тях в Брюксел, във Вашингтон, че и в Берлин и Париж. (Впрочем – може би и в Москва, само че някак – под сурдинка).
Но – дано да приказваме всъщност? Не сме ли отново хванати в натрапваща се прегръдка, въпреки и по-шарена? Българското държавно и държавно управление разрешава ли си да слага под подозрение, камо ли да се опълчва, на мнения на НАТО, или на Европейски Съюз, т.е. на бюрокрацията, която държи в ръцете си политиката на тези ансамбли? Позволява ли си да се отклони от мисленето и езика на тази администрация? Позволява ли си в своите дейности и преценки да се опре най-вече на националните обичаи, пренебрегвайки условията за „ политическа уместност “, одобрени във Вашингтон и в Брюксел?
Отговорите на тези въпроси не будят подозрение. Те ни водят до констатацията, че обществото и нацията са още веднъж в нечия натрапваща се прегръдка. И тази прегръдка е също опасност за бъдещето на България и на българщината. На Човека българин.
Въпросът е да не се оставяме да ни скове мисълта, че единствено България е в това състояние, и че, несъмнено, единствено ние българите сме си отговорни. Нито на нейното допълнение, че ние сме дребна страна и народ, че ние нямаме различен избор, с изключение на да следваме „ огромния брат “, или „ по-големите братя и сестри “.
Натрапващата се прегръдка на властна администрация, налагаща на обществото освен своята политика, само че и правила на мислене и диалект, не е измислена едвам през ХХ век. Елементите на този модел на ръководство се градят последователно в историята. Но през ХХ век, поради предстоящата изключителна резултатност, той бе взет поредно „ на въоръжение “ от фашистки, национал-социалистически, комунистически и други сходни им режими. Въпреки упованията, този модел не обезпечи „ вечността “ на никой от тях. Но дали поуката е разбрана?
Преди трийсетина години, освен българското общество, само че и народите от цялата така наречен социалистическа общественост, живееха с насладата, че се освобождават от прегръдката на една администрация, присвоила си правото да диктува какво да се мисли и какво и по какъв начин да се прави. Но единствено след потомство и нещо, сме пред лицето на стряскаща равносметка. Анонимни сили, с пипала и подразделения в целия свят, си обезпечават небивали в историята фантастични облаги.
Имотните и по-общо, обществените неравенства, доближават също невъобразявани в предишното пропорции. Цивилизационните и национални обичаи и наследства са атакувани с нечуван хъс и упоритост за унищожаването им. Отново бюрократични центрове и мрежи се постановат с претенциите си да диктуват, и мислите, и дейностите, на индивидите. Навярно не съумяваме да въобразим до какви провали за цивилизацията ни може да докара действието на този нов-стар модел на натрапваща се бюрократична прегръдка.
България, политическата класа, само че и в целокупност обществото, търси с чест и достолепие да извърши мандата си като ръководител на Европейски Съюз. Не се чува някой да го припомня, само че това съдържа в себе си и един дълг към порива и илюзиите отпреди три десетилетия. Дълг – с воля и увереност да се борим против всяка – нова или остаряла – натрапваща се прегръдка, заплашваща съществуването ни на нас като българи и, на всички ни, като хора.
Рейгън обичал да целува единствено жена си
Брежнев обичал да се целува с Хонекер, Хонекер се целувал с Горбачов, а Хрушчов и Брежнев с Живков. И до момента в който в Източния блок първите мъже се целували по площади и манифестации, Рейгън обичал да целува единствено жена си – Нанси. Може би поради това Съветският съюз се разпаднал с… целувка. За това подсети преди време пред БиТиВи един от най-опитните фоторепортери у нас Емил Иванов, дълги години пътувал с Тодор Живков. Станал очевидец и снимал доста целувки. “Зависи от далаверата, в случай че далаверата е доста огромна, и целувката е по-страстна, по-любвеобилна… пред нас се целуваха уста в уста ”, споделя Емил Иванов.
Борбата на българското общество тогава бе да откри излаз, да отслаби някак, натрапващата се прегръдка на „ българо-съветската дружба “. Защото обществото усещаше, че тя обрича нацията на застой и крах. Структурите и методът на осъществяване на тази „ братска дружба – от епохи, за епохи “ бяха станали забележими за всички. Хубавите думи се бяха оголили като едно лицемерно прикритие на висшата власт на руската партийно-държавна администрация над „ социалистическата общественост “, т.е. и над България. На претенцията за безпогрешност на дефинираната от тази администрация партийна линия за мисъл и деяние. На пренебрегването на националните обичаи и схващане, под претекст, че пораждат „ нездравословен и рисков шовинизъм “.
30 години по-късно българското общество и нация дали сме освободени от тази, натрапваща се и, заради този й темперамент, задушаваща прегръдка? Може би.
България не членува във Варшавския контракт, а в НАТО. Не е част от Съвет за икономическа взаимопомощ и от социалистическата общественост, а е в ансамбъла, наричащ се Европейски съюз. Българските партийни и държавни водачи не стават и лягат със страха какво би споделила Москва, а какво се приказва за тях в Брюксел, във Вашингтон, че и в Берлин и Париж. (Впрочем – може би и в Москва, само че някак – под сурдинка).
Но – дано да приказваме всъщност? Не сме ли отново хванати в натрапваща се прегръдка, въпреки и по-шарена? Българското държавно и държавно управление разрешава ли си да слага под подозрение, камо ли да се опълчва, на мнения на НАТО, или на Европейски Съюз, т.е. на бюрокрацията, която държи в ръцете си политиката на тези ансамбли? Позволява ли си да се отклони от мисленето и езика на тази администрация? Позволява ли си в своите дейности и преценки да се опре най-вече на националните обичаи, пренебрегвайки условията за „ политическа уместност “, одобрени във Вашингтон и в Брюксел?
Отговорите на тези въпроси не будят подозрение. Те ни водят до констатацията, че обществото и нацията са още веднъж в нечия натрапваща се прегръдка. И тази прегръдка е също опасност за бъдещето на България и на българщината. На Човека българин.
Въпросът е да не се оставяме да ни скове мисълта, че единствено България е в това състояние, и че, несъмнено, единствено ние българите сме си отговорни. Нито на нейното допълнение, че ние сме дребна страна и народ, че ние нямаме различен избор, с изключение на да следваме „ огромния брат “, или „ по-големите братя и сестри “.
Натрапващата се прегръдка на властна администрация, налагаща на обществото освен своята политика, само че и правила на мислене и диалект, не е измислена едвам през ХХ век. Елементите на този модел на ръководство се градят последователно в историята. Но през ХХ век, поради предстоящата изключителна резултатност, той бе взет поредно „ на въоръжение “ от фашистки, национал-социалистически, комунистически и други сходни им режими. Въпреки упованията, този модел не обезпечи „ вечността “ на никой от тях. Но дали поуката е разбрана?
Преди трийсетина години, освен българското общество, само че и народите от цялата така наречен социалистическа общественост, живееха с насладата, че се освобождават от прегръдката на една администрация, присвоила си правото да диктува какво да се мисли и какво и по какъв начин да се прави. Но единствено след потомство и нещо, сме пред лицето на стряскаща равносметка. Анонимни сили, с пипала и подразделения в целия свят, си обезпечават небивали в историята фантастични облаги.
Имотните и по-общо, обществените неравенства, доближават също невъобразявани в предишното пропорции. Цивилизационните и национални обичаи и наследства са атакувани с нечуван хъс и упоритост за унищожаването им. Отново бюрократични центрове и мрежи се постановат с претенциите си да диктуват, и мислите, и дейностите, на индивидите. Навярно не съумяваме да въобразим до какви провали за цивилизацията ни може да докара действието на този нов-стар модел на натрапваща се бюрократична прегръдка.
България, политическата класа, само че и в целокупност обществото, търси с чест и достолепие да извърши мандата си като ръководител на Европейски Съюз. Не се чува някой да го припомня, само че това съдържа в себе си и един дълг към порива и илюзиите отпреди три десетилетия. Дълг – с воля и увереност да се борим против всяка – нова или остаряла – натрапваща се прегръдка, заплашваща съществуването ни на нас като българи и, на всички ни, като хора.
Рейгън обичал да целува единствено жена си
Брежнев обичал да се целува с Хонекер, Хонекер се целувал с Горбачов, а Хрушчов и Брежнев с Живков. И до момента в който в Източния блок първите мъже се целували по площади и манифестации, Рейгън обичал да целува единствено жена си – Нанси. Може би поради това Съветският съюз се разпаднал с… целувка. За това подсети преди време пред БиТиВи един от най-опитните фоторепортери у нас Емил Иванов, дълги години пътувал с Тодор Живков. Станал очевидец и снимал доста целувки. “Зависи от далаверата, в случай че далаверата е доста огромна, и целувката е по-страстна, по-любвеобилна… пред нас се целуваха уста в уста ”, споделя Емил Иванов.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ