Правителство + национално единство = Независимост
Заслугата е на решителните дейности на министър-председателя Александър Малинов и неговите министри
Преди 110 години в историческата столица Търново ненапълно ненадейно – не толкоз за дипломатите, що се касае за българското и европейското публично мнение, е оповестена независимостта на България. Възкръсналата три десетилетия по-рано страна скъсва дефинитивно с клаузите на несправедливия Берлински контракт и се трансформира в равнопоставен индивид в интернационалните връзки. На 22 септември 1908 година в църквата „ Свети Четиридесет мъченици “ княз Фердинанд е разгласен за „ цар на българите “ – израз на суверенитета на страната, на приемствеността със славното минало, само че и на единството на нацията. На всички българи – освен от територията на „ новото остаряло царство “, само че и на сънародниците ни от Македония и Одринска Тракия, Северна Добруджа и Поморавието. Събитията са добре известни, а и за тях на всеки 22 септември към този момент се приказва задоволително. Затова ще обърнем внимание на някои недооценени елементи, които обрисуват „ профила “ на тогавашното българско държавно управление, и не само…
Не е тук мястото да разясняваме цар Фердинанд като историческа персона. Би било неправилно актът на Независимостта да се отдава в положителен проект надали освен на неговия политически нюх или пък, този път в отрицателна светлина, на прословутото пустославие на Кобурга. Далеч по-важно е, че през 1908 година имаме образец на единодушие сред държавното управление и княза, т.е. за връзките сред институциите. Независимостта е сполучлив политически ход, който среща възторженото утвърждение на българското общество. Заслугата е най-много на решителните дейности на министър-председателя Александър Малинов и неговите министри. Идеята за оповестяване на държавен суверенитет, която витае в българската политика от дълги години, през 1908 година няма опция. С дейностите си Османска Турция визира ползите на българите в неосвободените земи и на самата българска страна. Това е недопустимо за държавно управление от почтени българи, които не би трябвало да остават в нечия сянка. И като екип, и като характерности те са образец за отговорност, образован шовинизъм и политическа воля.
Правителството, тридесето по ред след Освобождението, двадесето след Съединението, е на Демократическата партия и се състои от осем души. Всеки от министрите покрива ресорите на по няколко от днешните министерства, организации, комисии и така нататък, само че това е друга тематика. Двама от министрите са безпартийни, множеството имат опит от предходни кабинети. Съставът на държавното управление е следният: Александър Малинов (министър-председател и министър на публичните здания, пътищата и известията, с юридическо обучение, родом от Пандаклия/Ореховка, Бесарабия), генерал-лейтенантът от запаса Стефан Паприков (министър на външните работи и изповеданията, с военно обучение и опит на посланик, родом от Пирдоп), Михаил Такев (министър на вътрешните работи, с военно и юридическо обучение, родом от Пещера), Иван Салабашев (министър на финансите, математик по обучение, родом от Стара Загора), Тодор Кръстев (министър на правораздаването, правист, родом от Перущица), ген. Данаил Николаев (министър на войната, с военно обучение, родом от Болград, Бесарабия), Никола Мушанов (министър на националното просвещение, правист, родом от Дряново), Андрей Ляпчев (министър на земеделието и търговията, по обучение икономист и историк, родом от Ресен, Македония). Ако продължим в „ аритметическия “ дух на заглавието на тази публикация, ще видим някои значими моменти – не че математиката в тази ситуация е определяща.
Трима министри имат военно обучение и това отразява духа на тогавашната българска войска, както и ролята й в публичния живот. Като учебен ценз нещата са показателни, само че изключително впечатляващи са националните измерения, „ закодирани “ в самия състав на държавното управление. От осем министри трима съгласно днешните ни понятия са от категорията „ българи в чужбина “ – двама бесарабски и един македонски българин, а министър председателят е от най-старата ни историческа общественост. Трима са родом от рамките на съществувалата до Съединението Източна Румелия, двама – от градове в Княжество България, от територията му към 6 септември 1885 година Ще напомним, че една от задачите на акта на Независимостта е да бъдат дефинитивно отстранени претенциите на Турция към тогавашната самостоятелна област. Така е, тъй като до 1908 година българският княз „ де юре “ е и румелийски генерал-губернатор, а тази двоякост крие опасности. Проблемът е държавен, само че и персонален освен за тримата „ румелийци “ – бесарабският българин и предстоящ „ патриарх на българското войнство “ Данаил Николаев има първостепенни заслуги за Съединението като командващ източнорумелийската армия. Македонският българин Андрей Ляпчев, предстоящ общественик от висока класа, като възпитаник в Пловдив е измежду най-активните дейци на Съединението и даже е член на БТРЦК на Захарий Стоянов! Александър Малинов работи като арбитър, прокурор и юрист точно в Пловдив и познава „ румелийския въпрос “ в самата му същност. Иван Салабашев заема високи държавни постове в Пловдив. Стефан Паприков, през 1885 година с чин капитан, е началник-щаб на западния корпус на войската и е измежду заслужилите офицери за успехите при Сливница и Пирот в Сръбско-българската война. В същите боеве като юнкер във Военното учебно заведение взе участие и младият тогава 1885–1886 година Михаил Такев. За членовете на държавното управление е пределно ясно, че цялостното одобряване на Съединението може да бъде реализирано единствено посредством интернационално приета държавна самостоятелност. Съзнават го освен теоретично, само че и от личния си витален, политически и боен опит.
За „ румелийската връзка “ може да се приказва още, само че да кажем нещичко и за „ бесарабската “. Ако за нас тя е ненапълно външна, за тогавашните българи очевидно не е по този начин. Старозагорецът Иван Салабашев, създателят на първия български теоретичен труд по математика и автентичен член на Българска академия на науките (академик), през 1877–1879 година е преподавател в популярната Болградска гимназия. Александър Малинов и Данаил Николаев са нейни ученици – в тази ситуация попадаме на значима ценностна и прочувствена връзка, която на собствен ред илюстрира националното единение. Ярка е и „ македонската “ характерност на държавното управление. Родом от този дял на българската земя е Андрей Ляпчев, а всички останали, както и преобладаващата част от тогавашния ни политически, боен и културен хайлайф, са отдадени на идеята Македония. „ Бесарабецът “ Данаил Николаев е деен деятел и даже ръководител на Върховния македонски комитет. „ Върховист “ е и Михаил Такев, водач на така наречен Македонска организация в Пещера, която поддържа комитите в поробените земи. Като шеф на генералния щаб и боен министър в няколко държавни управления в края на XIX век Стефан Паприков има своя принос за поддръжката на българското освободително придвижване в Македония и Одринско.
Да не забравяме връзката на министрите от 1908 година с битките за национално избавление преди 1878 година – в случай че не персонална (част от тях заради възрастта си просто няма по какъв начин да са взели участие в самите събития), то психическа обязаност с националните полезности в онази ера. Роденият през 1872 година Никола Мушанов пораства с разказите за четата на поп Харитон и Бачо Киро. Тодор Кръстев е родом от героичната Перущица. При по-възрастните от министрите обаче има ярки образци, които си коства да напомним. Едва 17-18-годишният Стефан Паприков през 1875–1876 година е преподавател в бунтовното Панагюрище и участник в Априлското въстание. През 1876 година Иван Салабашев, тогава студент в Прага, постъпва като доброволец в Сръбско-турската война – както знаем, дейностите на българските чети в нея са продължение на Априлската епопея. В същата война взе участие и Данаил Николаев, а през 1877–1878 година като млад офицер е пълководец на рота в Пета опълченска тайфа. Бъдещият военачалник води своите момчета в трагичните боеве на Шипка и при Шейново.
В оповестяването на нашата самостоятелност няма тайнственост и особени загадки. Героите в това събитие са виновни, високо образовани и енергични политици, които даже и със своите биографии са въплъщение на националното единение. Това важи освен за държавното управление на Александър Малинов, само че в тази ситуация неговата характерна „ формула “ не е за занемаряване. В последна сметка, случилото се през 1908 година, е удостоверение за израстването на нашия политически хайлайф и общество единствено за три десетилетия след петвековното неявяване на България от политическата карта на света.
Преди 110 години в историческата столица Търново ненапълно ненадейно – не толкоз за дипломатите, що се касае за българското и европейското публично мнение, е оповестена независимостта на България. Възкръсналата три десетилетия по-рано страна скъсва дефинитивно с клаузите на несправедливия Берлински контракт и се трансформира в равнопоставен индивид в интернационалните връзки. На 22 септември 1908 година в църквата „ Свети Четиридесет мъченици “ княз Фердинанд е разгласен за „ цар на българите “ – израз на суверенитета на страната, на приемствеността със славното минало, само че и на единството на нацията. На всички българи – освен от територията на „ новото остаряло царство “, само че и на сънародниците ни от Македония и Одринска Тракия, Северна Добруджа и Поморавието. Събитията са добре известни, а и за тях на всеки 22 септември към този момент се приказва задоволително. Затова ще обърнем внимание на някои недооценени елементи, които обрисуват „ профила “ на тогавашното българско държавно управление, и не само…
Не е тук мястото да разясняваме цар Фердинанд като историческа персона. Би било неправилно актът на Независимостта да се отдава в положителен проект надали освен на неговия политически нюх или пък, този път в отрицателна светлина, на прословутото пустославие на Кобурга. Далеч по-важно е, че през 1908 година имаме образец на единодушие сред държавното управление и княза, т.е. за връзките сред институциите. Независимостта е сполучлив политически ход, който среща възторженото утвърждение на българското общество. Заслугата е най-много на решителните дейности на министър-председателя Александър Малинов и неговите министри. Идеята за оповестяване на държавен суверенитет, която витае в българската политика от дълги години, през 1908 година няма опция. С дейностите си Османска Турция визира ползите на българите в неосвободените земи и на самата българска страна. Това е недопустимо за държавно управление от почтени българи, които не би трябвало да остават в нечия сянка. И като екип, и като характерности те са образец за отговорност, образован шовинизъм и политическа воля.
Правителството, тридесето по ред след Освобождението, двадесето след Съединението, е на Демократическата партия и се състои от осем души. Всеки от министрите покрива ресорите на по няколко от днешните министерства, организации, комисии и така нататък, само че това е друга тематика. Двама от министрите са безпартийни, множеството имат опит от предходни кабинети. Съставът на държавното управление е следният: Александър Малинов (министър-председател и министър на публичните здания, пътищата и известията, с юридическо обучение, родом от Пандаклия/Ореховка, Бесарабия), генерал-лейтенантът от запаса Стефан Паприков (министър на външните работи и изповеданията, с военно обучение и опит на посланик, родом от Пирдоп), Михаил Такев (министър на вътрешните работи, с военно и юридическо обучение, родом от Пещера), Иван Салабашев (министър на финансите, математик по обучение, родом от Стара Загора), Тодор Кръстев (министър на правораздаването, правист, родом от Перущица), ген. Данаил Николаев (министър на войната, с военно обучение, родом от Болград, Бесарабия), Никола Мушанов (министър на националното просвещение, правист, родом от Дряново), Андрей Ляпчев (министър на земеделието и търговията, по обучение икономист и историк, родом от Ресен, Македония). Ако продължим в „ аритметическия “ дух на заглавието на тази публикация, ще видим някои значими моменти – не че математиката в тази ситуация е определяща.
Трима министри имат военно обучение и това отразява духа на тогавашната българска войска, както и ролята й в публичния живот. Като учебен ценз нещата са показателни, само че изключително впечатляващи са националните измерения, „ закодирани “ в самия състав на държавното управление. От осем министри трима съгласно днешните ни понятия са от категорията „ българи в чужбина “ – двама бесарабски и един македонски българин, а министър председателят е от най-старата ни историческа общественост. Трима са родом от рамките на съществувалата до Съединението Източна Румелия, двама – от градове в Княжество България, от територията му към 6 септември 1885 година Ще напомним, че една от задачите на акта на Независимостта е да бъдат дефинитивно отстранени претенциите на Турция към тогавашната самостоятелна област. Така е, тъй като до 1908 година българският княз „ де юре “ е и румелийски генерал-губернатор, а тази двоякост крие опасности. Проблемът е държавен, само че и персонален освен за тримата „ румелийци “ – бесарабският българин и предстоящ „ патриарх на българското войнство “ Данаил Николаев има първостепенни заслуги за Съединението като командващ източнорумелийската армия. Македонският българин Андрей Ляпчев, предстоящ общественик от висока класа, като възпитаник в Пловдив е измежду най-активните дейци на Съединението и даже е член на БТРЦК на Захарий Стоянов! Александър Малинов работи като арбитър, прокурор и юрист точно в Пловдив и познава „ румелийския въпрос “ в самата му същност. Иван Салабашев заема високи държавни постове в Пловдив. Стефан Паприков, през 1885 година с чин капитан, е началник-щаб на западния корпус на войската и е измежду заслужилите офицери за успехите при Сливница и Пирот в Сръбско-българската война. В същите боеве като юнкер във Военното учебно заведение взе участие и младият тогава 1885–1886 година Михаил Такев. За членовете на държавното управление е пределно ясно, че цялостното одобряване на Съединението може да бъде реализирано единствено посредством интернационално приета държавна самостоятелност. Съзнават го освен теоретично, само че и от личния си витален, политически и боен опит.
За „ румелийската връзка “ може да се приказва още, само че да кажем нещичко и за „ бесарабската “. Ако за нас тя е ненапълно външна, за тогавашните българи очевидно не е по този начин. Старозагорецът Иван Салабашев, създателят на първия български теоретичен труд по математика и автентичен член на Българска академия на науките (академик), през 1877–1879 година е преподавател в популярната Болградска гимназия. Александър Малинов и Данаил Николаев са нейни ученици – в тази ситуация попадаме на значима ценностна и прочувствена връзка, която на собствен ред илюстрира националното единение. Ярка е и „ македонската “ характерност на държавното управление. Родом от този дял на българската земя е Андрей Ляпчев, а всички останали, както и преобладаващата част от тогавашния ни политически, боен и културен хайлайф, са отдадени на идеята Македония. „ Бесарабецът “ Данаил Николаев е деен деятел и даже ръководител на Върховния македонски комитет. „ Върховист “ е и Михаил Такев, водач на така наречен Македонска организация в Пещера, която поддържа комитите в поробените земи. Като шеф на генералния щаб и боен министър в няколко държавни управления в края на XIX век Стефан Паприков има своя принос за поддръжката на българското освободително придвижване в Македония и Одринско.
Да не забравяме връзката на министрите от 1908 година с битките за национално избавление преди 1878 година – в случай че не персонална (част от тях заради възрастта си просто няма по какъв начин да са взели участие в самите събития), то психическа обязаност с националните полезности в онази ера. Роденият през 1872 година Никола Мушанов пораства с разказите за четата на поп Харитон и Бачо Киро. Тодор Кръстев е родом от героичната Перущица. При по-възрастните от министрите обаче има ярки образци, които си коства да напомним. Едва 17-18-годишният Стефан Паприков през 1875–1876 година е преподавател в бунтовното Панагюрище и участник в Априлското въстание. През 1876 година Иван Салабашев, тогава студент в Прага, постъпва като доброволец в Сръбско-турската война – както знаем, дейностите на българските чети в нея са продължение на Априлската епопея. В същата война взе участие и Данаил Николаев, а през 1877–1878 година като млад офицер е пълководец на рота в Пета опълченска тайфа. Бъдещият военачалник води своите момчета в трагичните боеве на Шипка и при Шейново.
В оповестяването на нашата самостоятелност няма тайнственост и особени загадки. Героите в това събитие са виновни, високо образовани и енергични политици, които даже и със своите биографии са въплъщение на националното единение. Това важи освен за държавното управление на Александър Малинов, само че в тази ситуация неговата характерна „ формула “ не е за занемаряване. В последна сметка, случилото се през 1908 година, е удостоверение за израстването на нашия политически хайлайф и общество единствено за три десетилетия след петвековното неявяване на България от политическата карта на света.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ