Защо връзките в наши дни са нещо толкова трудно постижимо?

Защо връзките в наши дни са нещо толкоз мъчно постижимо? Защо се проваляме в любовта, макар че се стараем толкоз доста? Защо хората внезапно са станали толкоз неумели в построяването на трайни връзки? Забравили ли сме по какъв начин да обичаме? Или, още по-зле, не запомнили ли сме какво е любовта?

Не сме подготвени. Не сме подготвени за жертвите, за компромисите, за безусловната обич. Не сме подготвени да вложим всичко от себе си, което е належащо, с цел да проработи една връзка. Искаме всичко да ни е елементарно. Ние сме отказващите се. Единственото, което е нужно, е едно затруднение, с цел да захвърлим всичко. Не оставяме любовта ни да израсне, отхвърляме се от нея преди този момент.

Не любовта търсим, а вълнението и тръпката в живота.

Искаме някой, с който да гледаме филми и да вървим на празненства, а не някой, който ни схваща даже и в безусловно безмълвие.

Прекарваме време дружно, само че не трупаме мемоари. Не желаеме скучния живот. Не желаеме сътрудник за цялостен живот, а единствено някой, който да може да ни накара да се усещаме живи сега, в този момент.

Когато вълнението отмине, откриваме, че никой в никакъв случай не ни е подготвял за скучните неща.

Не имаме вяра в хубостта на рутината, тъй като сме прекомерно заслепени от тръпката на приключението.

Потапяме се в незначителните събития на градския живот, не оставяйки място за обич.

Ние нямаме време да обичаме, нямаме търпението да се занимаваме с връзки.

Твърде сме заети да преследваме материалистични фантазии – и няма обсег в любовта. Връзките са единствено улеснение.

Търсим неотложно задоволство във всичко, което вършим – в нещата, които публикуваме онлайн, в кариерите, които избираме, в хората, в които се влюбваме.

Искаме зрялостта на връзката, която идва с времето, прочувствената връзка, която се построява с години, чувството за принадлежност, когато съвсем не познаваме другия човек. Очевидно нищо не заслужава нашето време и самообладание – даже любовта.

Бихме предпочели да прекараме по час със 100 души, пред това да прекараме ден с един-единствен.

Вярваме, че имаме “опции” и “алтернативи”. Ние сме “социални” хора. Вярваме повече в срещите с хора, в сравнение с в опознаването им. И сме алчни. Искаме да имаме всичко.

Навлизаме във връзки при минимум привличане и се отдръпваме сега, в който открием някой по-добър.

Не желаеме да изваждаме на бял свят най-хубавото в един съответен човек. Искаме той да е съвършен. Излизаме с доста хора, само че рядко даваме на който и да е от тях действителен късмет. Разочаровани сме от всички.

Технологиите ни сближиха – дотолкоз, че ни е мъчно да дишаме.

Физическото ни наличие е сменено от текстови известия, гласови известия, снапчатове и видеоразговори. Не изпитваме към този момент нужда да прекарваме време дружно. И без това към този момент сме преситени от другите.

Не е останало нищо, за което да приказваме.

Ние сме генерация на “скиталци”, които не остават на едно място за прекомерно дълго.

Всички изпитват уплаха от обвързване. Вярваме, че не сме основани за връзки. Не желаеме да улягаме.

Дори мисълта за това е плашеща. Не можем да си представим да прекараме остатъка от живота си с един-единствен човек. Отиваме си.

Презираме постоянството като някакво обществено зло. Обичаме да имаме вяра, че сме “различни” от останалите. Обичаме да имаме вяра, че не се побираме в обществените правила.

Ние сме генерация, която се самоопределя като “сексуално освободена”.

Разграничаваме секса от любовта, или най-малко по този начин си мислим. Ние сме генерацията “забивка-скъсване”.

Първо вършим секс и след това решаваме дали желаеме да обичаме някого. Сексът идва елементарно, лоялността – не.

Да легнеш с някого е станало новото напиване. Правиш го, не тъй като обичаш другия, а тъй като искаш да се почувстваш добре.

Това просто е краткотрайното облекчаване, от което имаме потребност. Сексът отвън връзките към този момент не е табу.

Връзките към този момент не са толкоз елементарни. Има отворени връзки, другарства с екстри, неангажиращи забивки, секс за една нощ, необвързващо блъскане – оставили сме прекомерно малко ексклузивност за любовта в нашия живот.

Ние сме практичното потомство, което разчита единствено на логиката.

Вече не знаем по какъв начин да обичаме бясно, до безумство. Не бихме се качили на самолета до далечни земи единствено с цел да забележим някой, който обичаме. Късаме, защото… дистанцията е прекалено много.

Твърде сме здравомислещи за любовта. Твърде здравомислещи за личното си богатство.

Ние сме боязливото потомство – боим се от това да се влюбим, боим се да се обвържем, боим се да не паднем, боим се да не бъдем засегнати, боим се да не ни разбият сърцето.

Не позволяваме никого, нито вършим стъпката да обичаме някого абсолютно. Бродим зад стени, които сами сме построили, търсейки любовта и бягайки в мига, в който в действителност я открием.

Изведнъж “не можем да се оправим с това”. Не желаеме да бъдем уязвими. Не желаеме да разкриваме душата си пред никого.

Твърде сме внимателни.

Дори към този момент не ценим връзките.

Не удържаме най-прекрасните хора, тъй като има “още доста риба в морето”. Не ги считаме към този момент за нещо свято.

Няма нищо, което да не можем да завладеем в този свят, само че сме несръчни в играта на любовта – най-основният от човешките инстинкти.

А споделят, че това било еволюция.

Автор: Анкуш Бахугуна, Webcafe.bg