Краят на американския арбитраж в Близкия изток
Защо признаването на Ерусалим за столица на Израел от президента на Съединени американски щати на 6 декември 2017 година провокира толкоз страсти, освен в арабо-мюсюлманския свят, само че и в Европа, пита френският публицист Рено Жирар за "Фигаро " в разбор, споделен от "Гласове "? В края на краищата, към този момент съвсем от 70 година Кнесетът и министър-председателят на Израел заседават в Ерусалим. В последна сметка, Ерусалим към този момент е бил столица на еврейската страна при цар Соломон преди 3000 години. Той издигнал огромен храм, чиято западна стена, фамозната Стена на рева, към момента съществува. Така че не призна ли в действителност Доналд Тръмп едно положение на нещата? Това споделя той самият и аргументът му е изцяло допустим.
Решението за пренасяне обаче на американското посолство от Тел Авив в Ерусалим, което дава отговор на апел на Конгреса отпреди повече от двадесет години,
слага два огромни дипломатически проблеми.
Първо, то опонира на всички текстове на Организация на обединените нации, подписани до момента от Съединени американски щати. Планът за делене на Палестина от 1947 година (тогава под английски мандат) предвиждаше еврейска страна, арабска страна и интернационален статут за Ерусалим, като заветен град за трите огромни монотеистични религии, юдаизма, християнството, исляма.
Евреите наследиха 58 % от мандатната територия на Палестина, а арабите - 42 %. Този проект за делене не бе прибавен, тъй като откакто си потегли и последният британски боец и бе провъзгласена независимостта от Давид Бен Гурион, арабските страни (Египет, Ливан, Сирия, Йордания, Ирак) нападнаха младата еврейска страна. Тъй като изгубиха войната, страната Израел разшири площта си до 78 на 100 от мандатната територия на Палестина, а останалите 22 % останаха под контрола на йорданската войска.
През 1967 година, с помощта на успеха си в Шестдневната война, Израел завладя Източен Ерусалим (и Стената на плача), Западния бряг на река Йордан, Ивицата Газа, египетската пустиня Синай и сирийските голански възвишения. Резолюция 242 на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации прикани израелците да се изтеглят от окупираните територии, в подмяна на мир с всички арабски страни. Така “зелената линия” (линията на преустановяване на огъня от февруари 1949 г.) се трансформира, по силата на Резолюция 242, в интернационално приета граница на страната Израел. Но тази резолюция в никакъв случай не бе приложена.
Благодарение на мирното съглашение от Кемп Дейвид (септември 1978 г.), Израел върна Синай на Египет. В мирния си контракт с Израел от октомври 1994 година хашемитското кралство Йордания се отхвърли от всевъзможни искания към Западния бряг на река Йордан, който трябваше да стане, по силата на споразуменията сред Рабин и Арафат от септември 1993 година (договорени скрито в Осло, преди да бъдат подписани в Белия дом), територията на бъдещата палестинска страна. Но споразуменията от Осло бяха саботирани от атентатите на “Хамас” и неналичието на предпочитание за тяхното осъществяване от страна на “Ликуд”.
Ето за какво към момента няма мир в Близкия изток.
Окончателният статут на Ерусалим би трябвало да бъде организиран в израело-арабски кротичък контракт, утвърден от Организация на обединените нации. С най-малкото прибързаното си решение, Тръмп унищожи пътя на договарянията, на който Съединени американски щати бяха кръстници през цялото време.
Вторият проблем, който слага решението на Тръмп, е, че поставя завършек на позицията на съдия на Америка в този спор. Досега тя постоянно се е стремяла да поддържа уравновесена позиция, което й позволяваше да бъде “честен посредник” (honest broker), макар че бе кръстница на Израел през 1948 година. През ноември 1956 година точно Вашингтон накара англичаните и французите, съдружници на Израел, да прекратят суецката си експедиция против Насър. През октомври 1973 година Кисинджър убеди израелците да разхлабят примката към обкръжената Трета египетска войска. През октомври 1991 година Джорд Буш-старши предизвика мирната конференция в Мадрид, като предложения палестинска делегация, макар гневната опозиция на Израел.
Всички геополитици знаят рационалното решение за Ерусалим.
Неговата западна част би трябвало да остане столица на страната Израел, а арабският му квартал, под името Ал Кудс, може да бъде столица на бъдещата палестинска страна. Стената на рева, несъмнено, дефинитивно би трябвало да стане израелска. В подмяна на това, не би било извънредно двете свещени джамии да бъдат част от палестинската територия.
Когато беше просто политически, израело-палестинският териториален проблем изглеждаше решим. Сега, когато все по-голяма част и от двете страни намесва религията (както израелски религиозни партии, по този начин и “Хамас”), решението наподобява съвсем невероятно. Краят на Америка като евентуален съдия в този безконечен спор наподобява още една неприятна вест.
Автор: Рено Жирар, “Фигаро”
Превод от френски: Галя Дачкова
Решението за пренасяне обаче на американското посолство от Тел Авив в Ерусалим, което дава отговор на апел на Конгреса отпреди повече от двадесет години,
слага два огромни дипломатически проблеми.
Първо, то опонира на всички текстове на Организация на обединените нации, подписани до момента от Съединени американски щати. Планът за делене на Палестина от 1947 година (тогава под английски мандат) предвиждаше еврейска страна, арабска страна и интернационален статут за Ерусалим, като заветен град за трите огромни монотеистични религии, юдаизма, християнството, исляма.
Евреите наследиха 58 % от мандатната територия на Палестина, а арабите - 42 %. Този проект за делене не бе прибавен, тъй като откакто си потегли и последният британски боец и бе провъзгласена независимостта от Давид Бен Гурион, арабските страни (Египет, Ливан, Сирия, Йордания, Ирак) нападнаха младата еврейска страна. Тъй като изгубиха войната, страната Израел разшири площта си до 78 на 100 от мандатната територия на Палестина, а останалите 22 % останаха под контрола на йорданската войска.
През 1967 година, с помощта на успеха си в Шестдневната война, Израел завладя Източен Ерусалим (и Стената на плача), Западния бряг на река Йордан, Ивицата Газа, египетската пустиня Синай и сирийските голански възвишения. Резолюция 242 на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации прикани израелците да се изтеглят от окупираните територии, в подмяна на мир с всички арабски страни. Така “зелената линия” (линията на преустановяване на огъня от февруари 1949 г.) се трансформира, по силата на Резолюция 242, в интернационално приета граница на страната Израел. Но тази резолюция в никакъв случай не бе приложена.
Благодарение на мирното съглашение от Кемп Дейвид (септември 1978 г.), Израел върна Синай на Египет. В мирния си контракт с Израел от октомври 1994 година хашемитското кралство Йордания се отхвърли от всевъзможни искания към Западния бряг на река Йордан, който трябваше да стане, по силата на споразуменията сред Рабин и Арафат от септември 1993 година (договорени скрито в Осло, преди да бъдат подписани в Белия дом), територията на бъдещата палестинска страна. Но споразуменията от Осло бяха саботирани от атентатите на “Хамас” и неналичието на предпочитание за тяхното осъществяване от страна на “Ликуд”.
Ето за какво към момента няма мир в Близкия изток.
Окончателният статут на Ерусалим би трябвало да бъде организиран в израело-арабски кротичък контракт, утвърден от Организация на обединените нации. С най-малкото прибързаното си решение, Тръмп унищожи пътя на договарянията, на който Съединени американски щати бяха кръстници през цялото време.
Вторият проблем, който слага решението на Тръмп, е, че поставя завършек на позицията на съдия на Америка в този спор. Досега тя постоянно се е стремяла да поддържа уравновесена позиция, което й позволяваше да бъде “честен посредник” (honest broker), макар че бе кръстница на Израел през 1948 година. През ноември 1956 година точно Вашингтон накара англичаните и французите, съдружници на Израел, да прекратят суецката си експедиция против Насър. През октомври 1973 година Кисинджър убеди израелците да разхлабят примката към обкръжената Трета египетска войска. През октомври 1991 година Джорд Буш-старши предизвика мирната конференция в Мадрид, като предложения палестинска делегация, макар гневната опозиция на Израел.
Всички геополитици знаят рационалното решение за Ерусалим.
Неговата западна част би трябвало да остане столица на страната Израел, а арабският му квартал, под името Ал Кудс, може да бъде столица на бъдещата палестинска страна. Стената на рева, несъмнено, дефинитивно би трябвало да стане израелска. В подмяна на това, не би било извънредно двете свещени джамии да бъдат част от палестинската територия.
Когато беше просто политически, израело-палестинският териториален проблем изглеждаше решим. Сега, когато все по-голяма част и от двете страни намесва религията (както израелски религиозни партии, по този начин и “Хамас”), решението наподобява съвсем невероятно. Краят на Америка като евентуален съдия в този безконечен спор наподобява още една неприятна вест.
Автор: Рено Жирар, “Фигаро”
Превод от френски: Галя Дачкова
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ