Нека отново да направим Русия империя
Защо пък Русия да не стане още веднъж империя! Имам поради не такава, каквато без друго си е и в този момент – олигархично-псевдодемократическа, а същинска, монархическа, дореволюционна империя.
Този въпрос се надигна от единствено себе си, откакто прочетох един текст на българския евродепутат Александър Йорданов. В текста се споделя: „ Време е за смели прогнози: през XXI век ще има нова страна – Сибирия! “.
До този извод създателят стига, откакто разказва печалната орис на северната половина от Азия, употребена през вековете от руснаците като земя за концлагери и рандеман на потребни изкопаеми, от които се обогатява (и то неприлично) единствено метрополията, само че не и локалното население, което прочее се състояло – и аз узнавам чак в този момент – от 50 разнообразни националности. Те от ден дневно се самоосъзнават като „ сибиряци “, подготвени са да имат своя страна и се усещат мощни с икономическите връзки с Далечния изток, нежели с Европа и в частност с Москва. Бъдещата Сибирия ще бъде още по-атрактивна и поради това, че в резултат на климатичните промени (глобалното затопляне) ще се трансформира в райска градина. Ние, българите, в качеството си на потомци на Левски (?) първи ще приветстваме новата страна с авторското четиристишие на Йорданов:
Здравей, Сибирия – простор безкрайна!
Земя на безконечна младост и горест!
Щастлив съм, че съм част от твойта загадка,
че си свободна и самостоятелна в този момент.
Теориите за разпада на Русия не са нови. Има дори налудничави прогнози по какъв начин ще наподобява географската карта през 2025 година Общото сред множеството е злорадството. Има, несъмнено, и противоположни теории – за връщане на предходното великолепие, че и за реализиране на по-голямо.
Очевидно съветската душа се мъчи. Очевидно мъчно се оправя с демокрацията. Още Екатерина II постави старания да „ смекчи самодържавието “, както се показва Карамзин, само че без необикновен триумф. През XIX век, инфектирани от концепциите на анархизма (който е просто доведен до съвършенство либерализъм), руснаците взеха решение да се „ освобождават “. Царят Освободител, който и през днешния ден гледа с бронзови очи към българския парламент, освободи селяните от крепостничеството. Съмнително е до каква степен този акт оказа благотворно въздействие. Могъщо художествено удостоверение за живота след „ освобождението “ намираме у Чехов в „ Мужици “ (1897), където се преглеждат орисите на безпросветните хора в едно село, оставени на личната им „ независимост “.
Като видяха, че тази „ независимост “ не е чак толкоз сладка, взеха решение да вдигнат гражданска война. Едва ли всички довчерашни крепостни схванаха, че се реализира съдбоносно историческо събитие, само че по този начин или другояче „ сладката независимост “ най-накрая пристигна, яхнала коня на Будьони. Последваха години, през които някогашните крепостни, пък и мнозина представители на революционната анархо-комунистическа интелигенция „ свободно “ отлетяха към необятните тайги на бъдещия климатичен парадайс, бъдещата самостоятелна страна Сибирия от XXI век.
Ето че пристигна ред и на демокрацията. На тази народна власт, която през днешния ден признаваме за такава, тъй като и социализмът беше народна власт, и то не каква да е, ами НАРОДНА народна власт. Започна с плаха перестройка под ударите на Рейгън, с цел да се развие в Елциново замайване – в директния и метафоричен смисъл. Сякаш Русия най-накрая замязя на същинска западна страна – със независимост на печата, съвременни институции и реклами на кока-кола по покривите.
Но щастието все не идваше. Ще рече, че щастието не е в свободата (както прочее не е и в нейното отсъствие), щом руснаците пробваха толкоз типове независимост, пък то все не идваше. След Елцин пристигна Путин по либерален път и със специфичната поддръжка на семейство Елцини, с цел да продължи делото на свободата. Той обаче – образован човек, каквото и да приказват за него, – съумя да долови, че страната се нуждае от малко по-твърда ръка. Показа ѝ тази ръка и страната я хареса.
Оттогава до момента Путин сполучливо ръководи в изискванията на привидна народна власт – той не желае да го мислят за демократ, дори не се старае да наподобява подобен, просто държавното устройство по някаква досадна случайност е демократично и към момента никой не се е заел да поправи това. Как работи системата? Вижте идните локални избори в Москва: Путин желае собствен общински съвет (с 1/3 по-малоброен от софийския впрочем) и отрязва достъпа на опозиционни претенденти. Гражданското общество излиза на митинг и Путин арестува гражданското общество. При това го арестува напълно демократично, тъй като жителите са длъжни да съблюдават наредбите на демократичните институции, а пък силите на реда са длъжни да арестуват тези жители, които нападат демокрацията, като не ги съблюдават и с това нарушават демократичния покой на останалите жители. Като желаете народна власт, ето ви по демократичному!
Ако сега има някакво напрежение в Русия, то идва оттова, че Путин работи като цар, ръководи като цар, народът го възприема като цар, само че по закон е президент, и то унизително избираем президент. От една страна, Русия желае да я мислят за Третия Рим (респективно Втората Византия), от друга е президентска република с демократично избираеми институции. И това в случай че не е шизофрения...
Монархическата концепция в никакъв случай не е напускала огромните съветски мозъци. Дори смятат за най-подходяща за страната си не просто монархията, не някоя лимитирана (парламентарна или конституционна) „ съвременна “ монархия, а самодържавната монархия по модела на византийската автокрация.
В книгите намираме следната мисъл на Пушкин (която импонира на личното ми мнение за върховенството на закона, когато се постанова от бездушна администрация):
„ Защо е нужно един от нас да застане по-високо от всички и дори по-високо от самия закон? Затова тъй като законът е дървен и в закона човек чува нещо грубо и не братско. С едно безусловно осъществяване на закона надалеч няма да отидеш… Държавата без пълномощен монарх е автомат “.
Но с цел да може този „ пълномощен монарх “ да бъде същински поръчител на морала и справедливостта, би трябвало да е под контрола на друга власт и тази власт да не е световна, а духовна, църковна. Без такава власт самодържецът (автократорът) ще се трансформира в тиранин, а самодържавието – в максимализъм.
Философията на този тип ръководство е записана още през VI век от Юстиниан I в неговата Шеста новела, където е наречена „ симфония на управляващите “. Тази симфония е била идеалът на Византия за политическо ръководство, а Шмеман я назовава „ свещена диархия “. За жал тази философия на Юстиниан до края не съумява да се трансформира от доктрина в процедура за империята и може би поради това Византия, затънала в греховете си, пада под османския камшик Божи – наказване, което застига и нас.
Големи поддръжници на тази концепция в Русия са патриарх Никон (1605-1681) – модернизатор и причина за старообредческия ерес – и митрополит Филарет Московски – движимост богослов и съвременник на един различен ревнив православен монархист – Фьодор Достоевски.
През 30-те години на ХХ век в София неотдавна канонизираният съветски свещеник Серафим Соболев ще напише:
„ … Както властта на републиката, по този начин и на конституционната монархия, еднообразно не се явяват като богоустановена власт, а самото тяхно съществуване стартира с нейното отричане. Ясно е, че не Божествената воля, изразена в Светото писание, а човешката многометежна, греховна воля, с откритото отменяне на богооткровеното и светоотческо обучение за царската самодържавна власт лежи в основата на републиканския и конституционния строй… “.
Видно е, че имперското, монархическото мислене не е непознато на руснаците. Тяхната интелигенция го възприема аргументирано, а народът – интуитивно. Те и в този момент си почитат Путин като „ батюшка “, нищо че по конституция е някакъв различен. Защо тогава не си го изберат за самовластник? Защото не има онази легитимност, която да го направи неоспорим за всички. Ако не бяха избили Романови, нещата щяха да са много по-лесни. Обаче те безгрижно ги избиха.
Ще стане ли в миналото Русия автократична диархична империя? Едва ли. Но пък е много занимателно да си го представим. Това, несъмнено, са единствено игри на мисълта. Но пък с какво са по-фриволни от игрите на мисълта, в които Сибир се разпада на самостоятелни страни или пък става една свръхдържава? Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Този въпрос се надигна от единствено себе си, откакто прочетох един текст на българския евродепутат Александър Йорданов. В текста се споделя: „ Време е за смели прогнози: през XXI век ще има нова страна – Сибирия! “.
До този извод създателят стига, откакто разказва печалната орис на северната половина от Азия, употребена през вековете от руснаците като земя за концлагери и рандеман на потребни изкопаеми, от които се обогатява (и то неприлично) единствено метрополията, само че не и локалното население, което прочее се състояло – и аз узнавам чак в този момент – от 50 разнообразни националности. Те от ден дневно се самоосъзнават като „ сибиряци “, подготвени са да имат своя страна и се усещат мощни с икономическите връзки с Далечния изток, нежели с Европа и в частност с Москва. Бъдещата Сибирия ще бъде още по-атрактивна и поради това, че в резултат на климатичните промени (глобалното затопляне) ще се трансформира в райска градина. Ние, българите, в качеството си на потомци на Левски (?) първи ще приветстваме новата страна с авторското четиристишие на Йорданов:
Здравей, Сибирия – простор безкрайна!
Земя на безконечна младост и горест!
Щастлив съм, че съм част от твойта загадка,
че си свободна и самостоятелна в този момент.
Теориите за разпада на Русия не са нови. Има дори налудничави прогнози по какъв начин ще наподобява географската карта през 2025 година Общото сред множеството е злорадството. Има, несъмнено, и противоположни теории – за връщане на предходното великолепие, че и за реализиране на по-голямо.
Очевидно съветската душа се мъчи. Очевидно мъчно се оправя с демокрацията. Още Екатерина II постави старания да „ смекчи самодържавието “, както се показва Карамзин, само че без необикновен триумф. През XIX век, инфектирани от концепциите на анархизма (който е просто доведен до съвършенство либерализъм), руснаците взеха решение да се „ освобождават “. Царят Освободител, който и през днешния ден гледа с бронзови очи към българския парламент, освободи селяните от крепостничеството. Съмнително е до каква степен този акт оказа благотворно въздействие. Могъщо художествено удостоверение за живота след „ освобождението “ намираме у Чехов в „ Мужици “ (1897), където се преглеждат орисите на безпросветните хора в едно село, оставени на личната им „ независимост “.
Като видяха, че тази „ независимост “ не е чак толкоз сладка, взеха решение да вдигнат гражданска война. Едва ли всички довчерашни крепостни схванаха, че се реализира съдбоносно историческо събитие, само че по този начин или другояче „ сладката независимост “ най-накрая пристигна, яхнала коня на Будьони. Последваха години, през които някогашните крепостни, пък и мнозина представители на революционната анархо-комунистическа интелигенция „ свободно “ отлетяха към необятните тайги на бъдещия климатичен парадайс, бъдещата самостоятелна страна Сибирия от XXI век.
Ето че пристигна ред и на демокрацията. На тази народна власт, която през днешния ден признаваме за такава, тъй като и социализмът беше народна власт, и то не каква да е, ами НАРОДНА народна власт. Започна с плаха перестройка под ударите на Рейгън, с цел да се развие в Елциново замайване – в директния и метафоричен смисъл. Сякаш Русия най-накрая замязя на същинска западна страна – със независимост на печата, съвременни институции и реклами на кока-кола по покривите.
Но щастието все не идваше. Ще рече, че щастието не е в свободата (както прочее не е и в нейното отсъствие), щом руснаците пробваха толкоз типове независимост, пък то все не идваше. След Елцин пристигна Путин по либерален път и със специфичната поддръжка на семейство Елцини, с цел да продължи делото на свободата. Той обаче – образован човек, каквото и да приказват за него, – съумя да долови, че страната се нуждае от малко по-твърда ръка. Показа ѝ тази ръка и страната я хареса.
Оттогава до момента Путин сполучливо ръководи в изискванията на привидна народна власт – той не желае да го мислят за демократ, дори не се старае да наподобява подобен, просто държавното устройство по някаква досадна случайност е демократично и към момента никой не се е заел да поправи това. Как работи системата? Вижте идните локални избори в Москва: Путин желае собствен общински съвет (с 1/3 по-малоброен от софийския впрочем) и отрязва достъпа на опозиционни претенденти. Гражданското общество излиза на митинг и Путин арестува гражданското общество. При това го арестува напълно демократично, тъй като жителите са длъжни да съблюдават наредбите на демократичните институции, а пък силите на реда са длъжни да арестуват тези жители, които нападат демокрацията, като не ги съблюдават и с това нарушават демократичния покой на останалите жители. Като желаете народна власт, ето ви по демократичному!
Ако сега има някакво напрежение в Русия, то идва оттова, че Путин работи като цар, ръководи като цар, народът го възприема като цар, само че по закон е президент, и то унизително избираем президент. От една страна, Русия желае да я мислят за Третия Рим (респективно Втората Византия), от друга е президентска република с демократично избираеми институции. И това в случай че не е шизофрения...
Монархическата концепция в никакъв случай не е напускала огромните съветски мозъци. Дори смятат за най-подходяща за страната си не просто монархията, не някоя лимитирана (парламентарна или конституционна) „ съвременна “ монархия, а самодържавната монархия по модела на византийската автокрация.
В книгите намираме следната мисъл на Пушкин (която импонира на личното ми мнение за върховенството на закона, когато се постанова от бездушна администрация):
„ Защо е нужно един от нас да застане по-високо от всички и дори по-високо от самия закон? Затова тъй като законът е дървен и в закона човек чува нещо грубо и не братско. С едно безусловно осъществяване на закона надалеч няма да отидеш… Държавата без пълномощен монарх е автомат “.
Но с цел да може този „ пълномощен монарх “ да бъде същински поръчител на морала и справедливостта, би трябвало да е под контрола на друга власт и тази власт да не е световна, а духовна, църковна. Без такава власт самодържецът (автократорът) ще се трансформира в тиранин, а самодържавието – в максимализъм.
Философията на този тип ръководство е записана още през VI век от Юстиниан I в неговата Шеста новела, където е наречена „ симфония на управляващите “. Тази симфония е била идеалът на Византия за политическо ръководство, а Шмеман я назовава „ свещена диархия “. За жал тази философия на Юстиниан до края не съумява да се трансформира от доктрина в процедура за империята и може би поради това Византия, затънала в греховете си, пада под османския камшик Божи – наказване, което застига и нас.
Големи поддръжници на тази концепция в Русия са патриарх Никон (1605-1681) – модернизатор и причина за старообредческия ерес – и митрополит Филарет Московски – движимост богослов и съвременник на един различен ревнив православен монархист – Фьодор Достоевски.
През 30-те години на ХХ век в София неотдавна канонизираният съветски свещеник Серафим Соболев ще напише:
„ … Както властта на републиката, по този начин и на конституционната монархия, еднообразно не се явяват като богоустановена власт, а самото тяхно съществуване стартира с нейното отричане. Ясно е, че не Божествената воля, изразена в Светото писание, а човешката многометежна, греховна воля, с откритото отменяне на богооткровеното и светоотческо обучение за царската самодържавна власт лежи в основата на републиканския и конституционния строй… “.
Видно е, че имперското, монархическото мислене не е непознато на руснаците. Тяхната интелигенция го възприема аргументирано, а народът – интуитивно. Те и в този момент си почитат Путин като „ батюшка “, нищо че по конституция е някакъв различен. Защо тогава не си го изберат за самовластник? Защото не има онази легитимност, която да го направи неоспорим за всички. Ако не бяха избили Романови, нещата щяха да са много по-лесни. Обаче те безгрижно ги избиха.
Ще стане ли в миналото Русия автократична диархична империя? Едва ли. Но пък е много занимателно да си го представим. Това, несъмнено, са единствено игри на мисълта. Но пък с какво са по-фриволни от игрите на мисълта, в които Сибир се разпада на самостоятелни страни или пък става една свръхдържава? Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ