Алек Попов: Абсурдизмът и критично-етичният ум
Защо избра да погледнеш обратно посредством изострен комизъм? И какъв е рискът, че сатирата би могла да вземе превес над прецизните разбори, които в действителност правиш, до момента в който правиш изследвания за разказ?
Не съм избирал. Просто последвам природата на мозъка си, без да върша тънки сметки за изгодите и вредите от този метод. Следвам и проучвам. Иронията и сатирата се раждат точно в процеса на разбора, който по формулировка е сериозен по отношение на действителността. Мисля, че съществуват две съществени настройки на мозъка: сериозна и апологетична. Първата е причина за народна власт. Втората – за авторитаризъм.
За кого пишеш? Питам, тъй като и ти си коментирал фрагментацията през днешния ден (особено поради обществените медии), както и обстоятелството, че мнозина не схващат, други живеят в своя си балон и поддържат връзка в изцяло затворени кръгове.
Май и различен път съм го казвал, че пиша за малцина, доста съответни хора, чиeто мнение, усет и аршин оценявам. Бих могъл даже поименно да ги изброя.
Благодаря (смях).
Моля. Но това не значи, че книгите ми не доближават до един доста по-широк кръг от читатели, които споделят сходна позиция към света. Съдейки по противоположната връзка, която получавам, това са хора сериозни, образовани и самостоятелни по дух. Сам се досещаш вероятно, че това не е най-масовият човешки вид. И тук не приказвам единствено за България – на всички места е по този начин, само че у нас, заради чисто демографски ограничавания, тази каста е по-тънка. Тази аудитория е много взискателна и мъчно ще я прилъжеш единствено с лакърдии.
Какво се губи при преводите на твоите произведения, съгласно теб?
Онова, което всекидневно се губи при превод. Тънкостите на езика. Нюансите на речта. Иронията, която носят избрани думи, историята, която е закодирана в тях. Всъщност това не ме тревожи изключително, защото в оригинал тези неща постоянно ще останат налични, а и по принцип те вършат усещане единствено на стеснен кръг читатели.
Дойде ли време един от нас, малцината, да направи компромис и да стартира да приказва на езика на масите? Това ли е методът да реализираме същинска смяна на културните кодове?
Не знам за кои тъкмо маси приказваш. В момента, в който започнеш да възприемаш хората като маса, излизаш на терена на демагогията, където важат напълно други закони.
Да се изразяваш разбрано и ясно, без клишета, с възприятие за комизъм, без интелектуална пренебрежителност, само че и без фамилиарно заиграване с „ националната душа “, какво по-хубаво? Но в случай че имаш поради оня на ниска цена популизъм, който влияе на най-първичните инстинкти на тълпата и гъделичка груповите ѝ комплекси... Дълбоко нямам доверие, че по този метод може да се реализира каквато и да е смяна. Който е поел по този път, нормално деградира до равнището на този език, а не противоположното – да издигне т. н. „ маси “ до своето равнище. Езикът въпреки всичко е отражение на мисълта.
Кой е най-големият урок на предишното, който по този начин и не научихме?
И дребното, което сме научили, все е от изгода. Например: не се занимавайте с Македония! Това постоянно води до национална злополука. Но уроците от предишното рядко хващат „ дикиш “. Може би единствено тези, които са ги изпитали на личен тил, са склонни да не повтарят същите неточности, само че тях към този момент ги няма. Работата с паметта е фино изкуство. По-лесно ни е да се гордеем с неща, които нямат директна връзка с нашето „ в този момент “. И това е предвестител за разочарования.
На какво (или кому) се уповаваш през днешния ден? Какво те кара да продължаваш да пишеш, и то на български, тук и в този момент?
Нямам необикновен избор, с изключение на да пиша тук и в този момент, съгласи се. Как го беше споделил Казандзакис: „ Не се надявам на нищо, не се опасявам от нищо, свободен съм... “
В „ Христос още веднъж разпнат “.
Да, това е и епитафията над гроба му. Изглежда по-лесно да го кажеш от отвъдното. Но аз въпреки всичко се опасявам от време на време. Че няма да смогна да опиша всички истории, които са ми на сърцето, да вземем за пример. А може би това не е чак толкоз ужасно и не всички истории си коства да бъдат разказани? Дори не се възнамерявам към този момент на какъв език пиша. Работя с това, което имам. Марина Цветаева беше споделила: без значение е на какъв език не те схваща никой.
Тя споделя и нещо по-важно: „ Умирая, не скажу: была/И не жаль, и не ещу виновных/Есть на свете поважней дела/страстных бурь и подвигов лобювных “.
Да... (Пауза) Благодаря ти, че ми подсети.
Как разграничаваш тънката линия сред публицист, създател и интелектуалец, и къде в „ спектъра “ искаш да присъстваш? И дано да премахнем тежкия (и безумен) подтекст, в който вирее думата „ интелектуалец “ в България, сякаш е най-пошлото и долно положение на света.
Аз съм на първо място публицист. Това е поминък. Другото е по съвместителство, защото се допуска, че писателят е и интелектуалец. Но има прекалено много интелектуалци без поминък, което вероятно е повода това човешко положение да не се приема чак толкоз съществено.
Сблъсъкът „ Изток/Запад “ неимоверно занимава всеки от нас, който се пробва да изясни последните 30 години (след Фукуяма). Но не е ли време да кажем, че тази дихотомия е толкоз впита в публичното схващане, че се трансформира в умствен модел?
Твоят въпрос ме връща към разсъжденията ми във връзка един мой роман, писан при започване на 90-те: „ Метаболитните хора “. Някой се беше сетил за него и ме попита по какъв начин виждам през днешния ден връзките сред Източна и Западна Европа през призмата на тази метафора. Част е от сборника „ Митология на прехода “, който обаче мъчно се намира по книжарниците. Ето в резюме защо става дума. Ученият Густав Шмайхел изобретява способ, така наречен „ метаболитна терапия ”, посредством който хората могат да се хранят с човешки екскременти. Политиците на Запад съзират в това късмет да се преборят с рецесията в Източна Европа, без да нарушават комфорта на личните си жители. Хората на Изток се подлагат всеобщо на така наречен „ метаболитна терапия ”, а от Запад потичат тонове лайна под формата на филантропична помощ. Сделката е нещо от сорта: храна против успокоение. Но резултатите са спорни. Освободени от досадната грижа за насъщния, източноевропейците се отдават на духовно развиване - процъфтяват изкуствата, културата и науката. Докато Западът се оказва „ увлечен в клопката на личната си благотворителност ”: постанова му се да създава от ден на ден „ суровина ”, с цел да извършва „ филантропичните доставки ”. Въвеждат се наложителни правила за всеки жител и т. н. по спиралата на абсурда… Докато великата в миналото цивилизация се трансформира в машина за лайна. Разказът е сатирична дистопия в положителните обичаи на Суифт, Оруел и Хъксли, и, несъмнено, е мощно преносен. В него са намерили израз някои от интуициите ми от началото на така наречен „ преход “. Като че ли развитите богати общества стават заложници на личния си триумф. Всъщност това важи и за индивида. Настъпва някакъв лимит, оттатък който всичко се обърква. Така и се назовава: рецесия на лимита. Не съм сигурен тъкмо по какъв начин работи, само че може би има нещо общо със обстановката през днешния ден. Животът очевидно не се свежда единствено до имането и нямането – нещо, което като че ли пропуснахме да видим при започване на 90-те. За хора, израснали в условия на недостиг, това е изцяло обяснимо. Но изобилието като че ли води до същото. Човек не помни, че просперитетът е единствено функционалност на нещо по-голямо и се вкопчва в съответните материални придобивки. Не инцидентно е казано: в случай че някой прекомерно доста се опасява да не загуби нещо, ще го загуби.
Да намеся и Хюм: той приказва за седем типа метафизичен връзки. Най-важното от които е причинността. Т.е. ние не можем да се разсърдим на „ прехода “.
Според Хюм, да. Но ние въпреки всичко си псуваме... (смее се). На това му се вика да изтеглиш късата съчка на историята. В съзнанието ми на човек, претърпял Студената война, конфликтът Изток-Запад ще си остане вечно обвързван с изкуственото разделяне на Европа след Втората международна война. Западната част продължи естественото си развиване, до момента в който източната претърпя нечовечен обществен опит, който хвърли жителите ѝ в беднотия и оскърбление. Този опит като цяло не бе разчетен напълно вярно на Запад. След измененията всички, в това число Фукуяма, доста преждевременно и безгрижно взеха решение, че нещата някак си от единствено себе си ще се наместят. Дошъл е краят на Историята и какъв живот ни чака единствено... (смях). Те, източните хора, в действителност въобще не бяха готови за тези промени и ненапълно не ги и желаеха изключително, защото се досещаха, че добре подрената им къщурка ще се разбърка. Не бяха оценени същинските размери на бедствието, което беше държало в лапите си половин Европа половин век, а в тази ситуация с Русия – още по-дълго. Нахвърлиха се на стопанската система, напълно не безкористно освен това, без да се държи сметка за логиката на психиката на този комплициран преход. Хората така и така бяха травмирани, бяха хвърлени без всякаква подготовка на пазарните стихии и оставени да се оправят кой както може. Отсъстваше оня дух на взаимност и взаимопомощ, който въздигна Западна Европа от руините на Втората международна война. Ето един урок от историята, да вземем за пример, който не беше теоретичен. Западна Европа не помни, че е била на същия хал и даже се опита да показа разликите в стандарта на живот надали не като непреодолима културна вадичка. Тежък еснафлък, от който постоянно са си патили. Еснафлъкът има свойството да се изражда в насълзен сантиментализъм, подхранващ обществените утопии. А имунизацията против този вирус може би се намира точно тук, в Източна Европа.
Но да не се възгордяваме от страданията си! Изолацията по време на комунизма разреши тук да оцелеят други вируси, не по-малко рискови. Лечението за тях пък се намира на Запад. В този смисъл, в случай че не желаят да бъдат раздрани от личните ни демони, някогашният Изток и някогашният Запад са обречени на взаимоотношение.
Всеки малко по-хитър апроприира основни думи като „ либерал, реакционер, демократ, социалист “ в своите безумни „ проектчета “, които се трансформират в стандарт. Как можем да разбираем на последващи генерации, че в действителност нещата са иначе? Ти, да вземем за пример, се бориш против „ романтиката “ на тоталитаризма. Но чува ли те някой?
Когато пиша, заобикалям да се боря с друго, с изключение на със себе си. Камо ли с романтиката на тоталитаризма! Няма такава. Има набор от пропагандни клишета, които съм деконструирал по напълно натурален път, до момента в който работех върху романите за сестри Палавееви – допускам, че имаш поради тъкмо тези творби, въпреки че тематиката участва и в някои разкази. Един от тях персонално си пускал в „ Егоист “ – „ Спомени за косачката “.
Разбира се. С незабравимата Кони Лапалайнен, хипотетичната финландска държанка на Ленин. (смях)
Аха... Но романтиката на революцията е нещо по-различно – постоянно е съществувала и ще съществува, с цел да въодушевява хората за битка против несправедливите подтиснически режими. Общо взето, революциите са като земетресенията – може ненапълно да ги предвидиш, само че не и да ги избегнеш. Те са обречени на крайности, заради скалата на разбъркванията и трусовете в обществото. И постоянно са играли голяма роля в изкуството, което работи точно с крайните човешки положения. За мен беше изключително значимо да вплета тази сила в разказа. Волята за смяна, която е мотор на всяко същинско премеждие! Не съм сигурен до каква степен нашето общество беше квалифицирано за тези книги, въпреки че не мога да се оплача нито от сериозните мнения, нито от продажбите. И въпреки всичко, коства ми се, че сериозният им прочит занапред следва.
А за повече подтекст: какви са твоите политически убеждения по скалата „ либерал/консерватор “, „ ляв/десен “ и така нататък?
Хашек споделяше преди време, че е последовател на „ Партията на умерения напредък в границите на закона “. По принцип, не считам, че убежденията са нещо, издялано в камък. Както си се убедил, по този начин може и да се разубедиш, в случай че видиш, че една концепция има нездравословни последици и сее най-вече бедност и гибел. Това не е опортюнизъм, както и сляпата преданост към хрумвания и персони не е добродетел. За някои проблеми има ляво решение, за други – дясно, има и чисто човешки решения, които не са нито леви, нито десни. Не осъждам за индивида по етикета, а по етиката! По това по какъв начин постъпва в сериозен миг, изискващ храброст, човечност и честност. Има неща, които в никакъв случай няма да приема: свеждането на хората до средства за постигането на непозната цел, робството, корпоративното зомбиране, фанатизма, морализаторството и цензурата. Харесвам поп-арта, музиката от 60-те и 70-те, нудизма, отворения код... Прецени самичък в кой ъгъл на таблицата се намирам. За мен либерализмът е по-скоро метод на мислене и житейска процедура, а не кабинетно занятие. И мисля, че демократичните полезности изгубиха доста от това, че започнаха да бъдат налагани като доктрина от всякакви надълбоко нелиберални в същността си човеци.
Каква е най-голямата неточност на всички нас, които не успяхме да „ приключим “ прехода?
Страхът. И това не е неточност, а грях! Страхът да се надигнем пред близкото минало такова, каквото е. Да се прочете, да се изгребе, да се погребе. Но май избързахме с погребението... Оттам потеглят всички беди. Някак си прекомерно елементарно приехме тезата, че такова било времето и няма съответни виновници за всички безобразия, вършени през този интервал. Заметохме и жертвите под килима – нещо, което една уважаваща себе си нация просто няма право да извърши. Да погребеш не значи да забравиш, а да изпълниш комплициран обред на помиряване с мъртвите, който се предшества от разкайване. Призванието на десните беше да потърсят отговорност, а на левите – да я поемат. Това не беше обвързвано с чак такива рискове, само че и двете страни се скатаха от историческите си отговорности. Едните да не си скапват бизнеса, другите - да не си изгубят електората. И напълно справедливо изпаднаха от властта. После нямало историческа правдивост. Има, и още по какъв начин! Но няма да седнем да плачем за тях на фона на общата безпаметност. Боя се, че не осъзнаваме доколко това визира всички: и десни, и леви, и либерали, и консерватори, даже тия, които в никакъв случай не гласоподават. Миналото е ужасно точно със своята недоизказаност.
Оттам идват призраците и кошмарите. От тъмните ъгли на подсъзнанието, където сме изтласкали тези неща.
Много тъкмо! Имал съм среща с тях. Предполагам, че и други са имали. Това е на границата на паранормалното. Ако намеря сили, някой ден ще ви опиша. Боя се, че сключихме дяволска договорка с паметта. Приехме да живеем с нещо, което постепенно и невидимо ни отравя, като ерозира фундаменталните ни понятия за положително и зло. Ако бях религиозен, бих споделил, че сме се натоварили с доста тежка карма.
Чувстваш ли остро всеобщата липса на подигравка и самоирония през днешния ден? Общуваме по нов модел, който към този момент напълно не разрешава да има „ етажи “ в общуването, да има втори, че даже и трети смисъл?
Нека не се заблуждаваме. Самоиронията в никакъв случай и на никое място не е била преобладаващо положение на духа. Хората са склонни по-често да се наскърбяват, в сравнение с да се смеят над себе си. Не търси у тях чак толкоз доста проекти. Човекът има единствено два интереса, както е споделил Хармс: земен – храната, пиенето, топлото, дамата, отдиха, и небесен – безсмъртието. Иронията е артикул на културни натрупвания. Парадоксът е, че живеем в постмодерна обстановка, до момента в който огромна част от обществото още обитава в някакво предмодерно положение. За това грях носи и закостенялата ни просветителна система. Цели сегменти от литературата и изкуството – и то точно тези, които образуват сериозно мислене и съвременно светоусещане – са изключени от българското обучение. Откъде тогава да пристигна иронията?
Ще изтъквам една твоя скорошна тирада и ще те помоля да коментираш: „ Шегата е тест за просветеност, на който следва да се подлагаме всеки ден. “
Бих добавил и останалото от този откъс: тъй като без просветеност няма и приемливост. А без приемливост сме изгубени. Целият текст може да се прочете в мрежата. Има го на български в уеб страницата на в. Дневник, на македонски в офф. нет и на британски в списание the Bridge. Заглавието е „ Босът на остарялата чаршия “.
Често те оприличават като публицист „ абсурдист “ – което, по моему, е нелепост. Но има ли по-голям парадокс от този, в който сме живели, и в който, някак постулирано, живеем и през днешния ден?
Не знам за какво всякога се постанова да откриваме колелото или топлата вода. Човешкото битие е неуместно. Свикнете най-накрая с тази мисъл! От зората на сътворението, та до ден сегашен. Един парадокс сменя различен. Имаме ли съображение да мислим, че 19-ти век е по-малко неуместен от 20-ти? Цялата разлика е, че през днешния ден си даваме по-ясно сметка за тази обстановка, с помощта на екзистенциалистите – безконечна им памет! А що се отнася до етикета, към този момент знаеш какво мисля за тези неща... Впрочем какво му е неприятното да си „ абсурдист “, като изключим терминологичната неплатежоспособност на това определение? Не се сещам за огромно произведение, което да не преглежда парадокса на съществуването под един или различен ъгъл.
Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg припомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става единствено с категорично документално позволение от OFFNews.bg и авто
Не съм избирал. Просто последвам природата на мозъка си, без да върша тънки сметки за изгодите и вредите от този метод. Следвам и проучвам. Иронията и сатирата се раждат точно в процеса на разбора, който по формулировка е сериозен по отношение на действителността. Мисля, че съществуват две съществени настройки на мозъка: сериозна и апологетична. Първата е причина за народна власт. Втората – за авторитаризъм.
За кого пишеш? Питам, тъй като и ти си коментирал фрагментацията през днешния ден (особено поради обществените медии), както и обстоятелството, че мнозина не схващат, други живеят в своя си балон и поддържат връзка в изцяло затворени кръгове.
Май и различен път съм го казвал, че пиша за малцина, доста съответни хора, чиeто мнение, усет и аршин оценявам. Бих могъл даже поименно да ги изброя.
Благодаря (смях).
Моля. Но това не значи, че книгите ми не доближават до един доста по-широк кръг от читатели, които споделят сходна позиция към света. Съдейки по противоположната връзка, която получавам, това са хора сериозни, образовани и самостоятелни по дух. Сам се досещаш вероятно, че това не е най-масовият човешки вид. И тук не приказвам единствено за България – на всички места е по този начин, само че у нас, заради чисто демографски ограничавания, тази каста е по-тънка. Тази аудитория е много взискателна и мъчно ще я прилъжеш единствено с лакърдии.
Какво се губи при преводите на твоите произведения, съгласно теб?
Онова, което всекидневно се губи при превод. Тънкостите на езика. Нюансите на речта. Иронията, която носят избрани думи, историята, която е закодирана в тях. Всъщност това не ме тревожи изключително, защото в оригинал тези неща постоянно ще останат налични, а и по принцип те вършат усещане единствено на стеснен кръг читатели.
Дойде ли време един от нас, малцината, да направи компромис и да стартира да приказва на езика на масите? Това ли е методът да реализираме същинска смяна на културните кодове?
Не знам за кои тъкмо маси приказваш. В момента, в който започнеш да възприемаш хората като маса, излизаш на терена на демагогията, където важат напълно други закони.
Да се изразяваш разбрано и ясно, без клишета, с възприятие за комизъм, без интелектуална пренебрежителност, само че и без фамилиарно заиграване с „ националната душа “, какво по-хубаво? Но в случай че имаш поради оня на ниска цена популизъм, който влияе на най-първичните инстинкти на тълпата и гъделичка груповите ѝ комплекси... Дълбоко нямам доверие, че по този метод може да се реализира каквато и да е смяна. Който е поел по този път, нормално деградира до равнището на този език, а не противоположното – да издигне т. н. „ маси “ до своето равнище. Езикът въпреки всичко е отражение на мисълта.
Кой е най-големият урок на предишното, който по този начин и не научихме?
И дребното, което сме научили, все е от изгода. Например: не се занимавайте с Македония! Това постоянно води до национална злополука. Но уроците от предишното рядко хващат „ дикиш “. Може би единствено тези, които са ги изпитали на личен тил, са склонни да не повтарят същите неточности, само че тях към този момент ги няма. Работата с паметта е фино изкуство. По-лесно ни е да се гордеем с неща, които нямат директна връзка с нашето „ в този момент “. И това е предвестител за разочарования.
На какво (или кому) се уповаваш през днешния ден? Какво те кара да продължаваш да пишеш, и то на български, тук и в този момент?
Нямам необикновен избор, с изключение на да пиша тук и в този момент, съгласи се. Как го беше споделил Казандзакис: „ Не се надявам на нищо, не се опасявам от нищо, свободен съм... “
В „ Христос още веднъж разпнат “.
Да, това е и епитафията над гроба му. Изглежда по-лесно да го кажеш от отвъдното. Но аз въпреки всичко се опасявам от време на време. Че няма да смогна да опиша всички истории, които са ми на сърцето, да вземем за пример. А може би това не е чак толкоз ужасно и не всички истории си коства да бъдат разказани? Дори не се възнамерявам към този момент на какъв език пиша. Работя с това, което имам. Марина Цветаева беше споделила: без значение е на какъв език не те схваща никой.
Тя споделя и нещо по-важно: „ Умирая, не скажу: была/И не жаль, и не ещу виновных/Есть на свете поважней дела/страстных бурь и подвигов лобювных “.
Да... (Пауза) Благодаря ти, че ми подсети.
Как разграничаваш тънката линия сред публицист, създател и интелектуалец, и къде в „ спектъра “ искаш да присъстваш? И дано да премахнем тежкия (и безумен) подтекст, в който вирее думата „ интелектуалец “ в България, сякаш е най-пошлото и долно положение на света.
Аз съм на първо място публицист. Това е поминък. Другото е по съвместителство, защото се допуска, че писателят е и интелектуалец. Но има прекалено много интелектуалци без поминък, което вероятно е повода това човешко положение да не се приема чак толкоз съществено.
Сблъсъкът „ Изток/Запад “ неимоверно занимава всеки от нас, който се пробва да изясни последните 30 години (след Фукуяма). Но не е ли време да кажем, че тази дихотомия е толкоз впита в публичното схващане, че се трансформира в умствен модел?
Твоят въпрос ме връща към разсъжденията ми във връзка един мой роман, писан при започване на 90-те: „ Метаболитните хора “. Някой се беше сетил за него и ме попита по какъв начин виждам през днешния ден връзките сред Източна и Западна Европа през призмата на тази метафора. Част е от сборника „ Митология на прехода “, който обаче мъчно се намира по книжарниците. Ето в резюме защо става дума. Ученият Густав Шмайхел изобретява способ, така наречен „ метаболитна терапия ”, посредством който хората могат да се хранят с човешки екскременти. Политиците на Запад съзират в това късмет да се преборят с рецесията в Източна Европа, без да нарушават комфорта на личните си жители. Хората на Изток се подлагат всеобщо на така наречен „ метаболитна терапия ”, а от Запад потичат тонове лайна под формата на филантропична помощ. Сделката е нещо от сорта: храна против успокоение. Но резултатите са спорни. Освободени от досадната грижа за насъщния, източноевропейците се отдават на духовно развиване - процъфтяват изкуствата, културата и науката. Докато Западът се оказва „ увлечен в клопката на личната си благотворителност ”: постанова му се да създава от ден на ден „ суровина ”, с цел да извършва „ филантропичните доставки ”. Въвеждат се наложителни правила за всеки жител и т. н. по спиралата на абсурда… Докато великата в миналото цивилизация се трансформира в машина за лайна. Разказът е сатирична дистопия в положителните обичаи на Суифт, Оруел и Хъксли, и, несъмнено, е мощно преносен. В него са намерили израз някои от интуициите ми от началото на така наречен „ преход “. Като че ли развитите богати общества стават заложници на личния си триумф. Всъщност това важи и за индивида. Настъпва някакъв лимит, оттатък който всичко се обърква. Така и се назовава: рецесия на лимита. Не съм сигурен тъкмо по какъв начин работи, само че може би има нещо общо със обстановката през днешния ден. Животът очевидно не се свежда единствено до имането и нямането – нещо, което като че ли пропуснахме да видим при започване на 90-те. За хора, израснали в условия на недостиг, това е изцяло обяснимо. Но изобилието като че ли води до същото. Човек не помни, че просперитетът е единствено функционалност на нещо по-голямо и се вкопчва в съответните материални придобивки. Не инцидентно е казано: в случай че някой прекомерно доста се опасява да не загуби нещо, ще го загуби.
Да намеся и Хюм: той приказва за седем типа метафизичен връзки. Най-важното от които е причинността. Т.е. ние не можем да се разсърдим на „ прехода “.
Според Хюм, да. Но ние въпреки всичко си псуваме... (смее се). На това му се вика да изтеглиш късата съчка на историята. В съзнанието ми на човек, претърпял Студената война, конфликтът Изток-Запад ще си остане вечно обвързван с изкуственото разделяне на Европа след Втората международна война. Западната част продължи естественото си развиване, до момента в който източната претърпя нечовечен обществен опит, който хвърли жителите ѝ в беднотия и оскърбление. Този опит като цяло не бе разчетен напълно вярно на Запад. След измененията всички, в това число Фукуяма, доста преждевременно и безгрижно взеха решение, че нещата някак си от единствено себе си ще се наместят. Дошъл е краят на Историята и какъв живот ни чака единствено... (смях). Те, източните хора, в действителност въобще не бяха готови за тези промени и ненапълно не ги и желаеха изключително, защото се досещаха, че добре подрената им къщурка ще се разбърка. Не бяха оценени същинските размери на бедствието, което беше държало в лапите си половин Европа половин век, а в тази ситуация с Русия – още по-дълго. Нахвърлиха се на стопанската система, напълно не безкористно освен това, без да се държи сметка за логиката на психиката на този комплициран преход. Хората така и така бяха травмирани, бяха хвърлени без всякаква подготовка на пазарните стихии и оставени да се оправят кой както може. Отсъстваше оня дух на взаимност и взаимопомощ, който въздигна Западна Европа от руините на Втората международна война. Ето един урок от историята, да вземем за пример, който не беше теоретичен. Западна Европа не помни, че е била на същия хал и даже се опита да показа разликите в стандарта на живот надали не като непреодолима културна вадичка. Тежък еснафлък, от който постоянно са си патили. Еснафлъкът има свойството да се изражда в насълзен сантиментализъм, подхранващ обществените утопии. А имунизацията против този вирус може би се намира точно тук, в Източна Европа.
Но да не се възгордяваме от страданията си! Изолацията по време на комунизма разреши тук да оцелеят други вируси, не по-малко рискови. Лечението за тях пък се намира на Запад. В този смисъл, в случай че не желаят да бъдат раздрани от личните ни демони, някогашният Изток и някогашният Запад са обречени на взаимоотношение.
Всеки малко по-хитър апроприира основни думи като „ либерал, реакционер, демократ, социалист “ в своите безумни „ проектчета “, които се трансформират в стандарт. Как можем да разбираем на последващи генерации, че в действителност нещата са иначе? Ти, да вземем за пример, се бориш против „ романтиката “ на тоталитаризма. Но чува ли те някой?
Когато пиша, заобикалям да се боря с друго, с изключение на със себе си. Камо ли с романтиката на тоталитаризма! Няма такава. Има набор от пропагандни клишета, които съм деконструирал по напълно натурален път, до момента в който работех върху романите за сестри Палавееви – допускам, че имаш поради тъкмо тези творби, въпреки че тематиката участва и в някои разкази. Един от тях персонално си пускал в „ Егоист “ – „ Спомени за косачката “.
Разбира се. С незабравимата Кони Лапалайнен, хипотетичната финландска държанка на Ленин. (смях)
Аха... Но романтиката на революцията е нещо по-различно – постоянно е съществувала и ще съществува, с цел да въодушевява хората за битка против несправедливите подтиснически режими. Общо взето, революциите са като земетресенията – може ненапълно да ги предвидиш, само че не и да ги избегнеш. Те са обречени на крайности, заради скалата на разбъркванията и трусовете в обществото. И постоянно са играли голяма роля в изкуството, което работи точно с крайните човешки положения. За мен беше изключително значимо да вплета тази сила в разказа. Волята за смяна, която е мотор на всяко същинско премеждие! Не съм сигурен до каква степен нашето общество беше квалифицирано за тези книги, въпреки че не мога да се оплача нито от сериозните мнения, нито от продажбите. И въпреки всичко, коства ми се, че сериозният им прочит занапред следва.
А за повече подтекст: какви са твоите политически убеждения по скалата „ либерал/консерватор “, „ ляв/десен “ и така нататък?
Хашек споделяше преди време, че е последовател на „ Партията на умерения напредък в границите на закона “. По принцип, не считам, че убежденията са нещо, издялано в камък. Както си се убедил, по този начин може и да се разубедиш, в случай че видиш, че една концепция има нездравословни последици и сее най-вече бедност и гибел. Това не е опортюнизъм, както и сляпата преданост към хрумвания и персони не е добродетел. За някои проблеми има ляво решение, за други – дясно, има и чисто човешки решения, които не са нито леви, нито десни. Не осъждам за индивида по етикета, а по етиката! По това по какъв начин постъпва в сериозен миг, изискващ храброст, човечност и честност. Има неща, които в никакъв случай няма да приема: свеждането на хората до средства за постигането на непозната цел, робството, корпоративното зомбиране, фанатизма, морализаторството и цензурата. Харесвам поп-арта, музиката от 60-те и 70-те, нудизма, отворения код... Прецени самичък в кой ъгъл на таблицата се намирам. За мен либерализмът е по-скоро метод на мислене и житейска процедура, а не кабинетно занятие. И мисля, че демократичните полезности изгубиха доста от това, че започнаха да бъдат налагани като доктрина от всякакви надълбоко нелиберални в същността си човеци.
Каква е най-голямата неточност на всички нас, които не успяхме да „ приключим “ прехода?
Страхът. И това не е неточност, а грях! Страхът да се надигнем пред близкото минало такова, каквото е. Да се прочете, да се изгребе, да се погребе. Но май избързахме с погребението... Оттам потеглят всички беди. Някак си прекомерно елементарно приехме тезата, че такова било времето и няма съответни виновници за всички безобразия, вършени през този интервал. Заметохме и жертвите под килима – нещо, което една уважаваща себе си нация просто няма право да извърши. Да погребеш не значи да забравиш, а да изпълниш комплициран обред на помиряване с мъртвите, който се предшества от разкайване. Призванието на десните беше да потърсят отговорност, а на левите – да я поемат. Това не беше обвързвано с чак такива рискове, само че и двете страни се скатаха от историческите си отговорности. Едните да не си скапват бизнеса, другите - да не си изгубят електората. И напълно справедливо изпаднаха от властта. После нямало историческа правдивост. Има, и още по какъв начин! Но няма да седнем да плачем за тях на фона на общата безпаметност. Боя се, че не осъзнаваме доколко това визира всички: и десни, и леви, и либерали, и консерватори, даже тия, които в никакъв случай не гласоподават. Миналото е ужасно точно със своята недоизказаност.
Оттам идват призраците и кошмарите. От тъмните ъгли на подсъзнанието, където сме изтласкали тези неща.
Много тъкмо! Имал съм среща с тях. Предполагам, че и други са имали. Това е на границата на паранормалното. Ако намеря сили, някой ден ще ви опиша. Боя се, че сключихме дяволска договорка с паметта. Приехме да живеем с нещо, което постепенно и невидимо ни отравя, като ерозира фундаменталните ни понятия за положително и зло. Ако бях религиозен, бих споделил, че сме се натоварили с доста тежка карма.
Чувстваш ли остро всеобщата липса на подигравка и самоирония през днешния ден? Общуваме по нов модел, който към този момент напълно не разрешава да има „ етажи “ в общуването, да има втори, че даже и трети смисъл?
Нека не се заблуждаваме. Самоиронията в никакъв случай и на никое място не е била преобладаващо положение на духа. Хората са склонни по-често да се наскърбяват, в сравнение с да се смеят над себе си. Не търси у тях чак толкоз доста проекти. Човекът има единствено два интереса, както е споделил Хармс: земен – храната, пиенето, топлото, дамата, отдиха, и небесен – безсмъртието. Иронията е артикул на културни натрупвания. Парадоксът е, че живеем в постмодерна обстановка, до момента в който огромна част от обществото още обитава в някакво предмодерно положение. За това грях носи и закостенялата ни просветителна система. Цели сегменти от литературата и изкуството – и то точно тези, които образуват сериозно мислене и съвременно светоусещане – са изключени от българското обучение. Откъде тогава да пристигна иронията?
Ще изтъквам една твоя скорошна тирада и ще те помоля да коментираш: „ Шегата е тест за просветеност, на който следва да се подлагаме всеки ден. “
Бих добавил и останалото от този откъс: тъй като без просветеност няма и приемливост. А без приемливост сме изгубени. Целият текст може да се прочете в мрежата. Има го на български в уеб страницата на в. Дневник, на македонски в офф. нет и на британски в списание the Bridge. Заглавието е „ Босът на остарялата чаршия “.
Често те оприличават като публицист „ абсурдист “ – което, по моему, е нелепост. Но има ли по-голям парадокс от този, в който сме живели, и в който, някак постулирано, живеем и през днешния ден?
Не знам за какво всякога се постанова да откриваме колелото или топлата вода. Човешкото битие е неуместно. Свикнете най-накрая с тази мисъл! От зората на сътворението, та до ден сегашен. Един парадокс сменя различен. Имаме ли съображение да мислим, че 19-ти век е по-малко неуместен от 20-ти? Цялата разлика е, че през днешния ден си даваме по-ясно сметка за тази обстановка, с помощта на екзистенциалистите – безконечна им памет! А що се отнася до етикета, към този момент знаеш какво мисля за тези неща... Впрочем какво му е неприятното да си „ абсурдист “, като изключим терминологичната неплатежоспособност на това определение? Не се сещам за огромно произведение, което да не преглежда парадокса на съществуването под един или различен ъгъл.
Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg припомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става единствено с категорично документално позволение от OFFNews.bg и авто
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ