Мариян Стоядинов, богослов: Държавата може да си позволи да забрани достъпа до храма, Църквата – не
Заради пандемията от ковид католическите храмове в доста европейски страни напълно затвориха, а в България на богослуженията им няма да се позволяват енориаши. Това стана мотив за рецензии към българските православни архиереи, че не започнаха по-строги ограничения, а службите не престават без особени промени, в това число причастяването от една лъжичка.
За православния набожен причастието е среща на индивида с Бога и даже повече - вкусвайки от виното и хляба, вярващият вкусва Христовите Тяло и Кръв и става едно цяло с Господа, а оттова - и със своя близък. Затова и от епохи без боязън православните се причастяват от една лъжичка - гнусенето от другия отстъпва на доверието към него и в Литургията всички ставаме едно цяло в Господа. С ясното схващане, че това наподобява " средновековно " и безумно в очите на външния свят.
Парадоксът на днешната обстановка е, че любовта към другия през днешния ден се показва посредством отдалеченост, а не посредством непосредственост. Затова и поместните православни църкви започнаха строги ограничения против разпространяването на болестта - в Румъния, да вземем за пример, от през вчерашния ден богослуженията се отслужват навън, с до 100 вярващи на дистанцията най-малко метър един от различен.На други места богослужениятаса прекратени, само че храмовете въпреки всичко остават отворени за персонална молитва - подобен бе апелът на Вселенския патриарх Вартоломей;илипък службитесе правят при затворени врата.
На други места богослуженията в храмовете са прекратени или се правят при затворени врата (известно е, че православният духовник не може напълно самичък да служи Литургия, той предстоява събранието от вярващи, или най-малко с него би трябвало да е още един вярващ). За причастието се вкарва потреблението на самостоятелни лъжички или стерилизация със алкохол след всеки получил причестяване. Дали и българските архиереи ще трансформират напътствията си следва да се разбере. Засега само пловдивският митрополит Николай разгласи, че вярващите са " освободени от задължението да участват физически на службите ", като за метода на взимане на причестяване не се загатва за смяна.
По тематиката за COVID-19 и позицията на Българската православна черква беседваме с богослова доцент доктор Мариян Стоядинов, учител във Великотърновския университет.
Много рецензии бяха отправени към българските архиереи поради това, че не престават богослуженията както до момента - без ограничение на събирането на доста хора, с причастяване от една лъжичка. В писма и изказвания на митрополити имаше апели хора със признаци да не вървят на работа, да се дезинфекцират постоянно храмовете, да не целува ръка на свещеника... Според Вас задоволително ли е това, нужни ли са по-драстични ограничения и в случай че да, какви да са те според църковното обучение?
- Процесът е извънредно динамичен и доста неща изречени или осъществени през вчерашния ден, на следващия ден ще бъдат надградени. Защото множеството ограничения, без значение дали идват от страна на Св. Синод или от страната въобще, следват събитията. Ако постройката гори, всеки инструктаж за противопожарна сигурност " следва събитието ".
За да отговоря, ще предпоставя две базисни самооценки. Първата е - аз не нося вируса. Втората - аз нося вируса. Забележете, не споделям болен или със признаци. Мога да нося вируса и да го предавам на другите към мен седмици преди въобще да се появи признак.
Ако медицинските експерти настояват това, моята гражданска отговорност постанова да избера втора самокритика, най-малко, до момента в който не се потвърди, че бъркам. Затова изборът да се самоограничим за времето на тази пандемия е безалтернативен. Това е моята гражданска отговорност. Моята църковна отговорност ми постанова същото. Ако позволявам, че има нещо в мен, или в моето държание, което може да навреди другиму, по-добре да го огранича до мен самия. Постът като дисциплинираност в Църквата цели същото. Въздържанието е авторефлективно. Стремим се да погребем в себе си всяко зло, което дава отровни плодове у нас и като обработваме " почвата на сърцето ", да режем корените му. Има интервали, в които се постанова дълбока оран. В момента сме в такова време.
Аз обаче не мога да наложа своята гражданска или църковна отговорност на различен. Тя се базира на моята самокритика. Мога да я споделям, само че не мога да я натрапвам.
Имате ли информация какви ограничения взимат други поместни църкви?
- При тази опасност амплитудите са незначителни. Никой не я подценява, нито си разрешава да изкушава Господа (срв. Мат. 4:7). В тези случаи, в които страната е разпоредила, църквите се преценяват (като Италия и Словакия). На други места (като Гърция и Румъния), църквите са отворени при спазването на доста строги правила. Поне до през вчерашния ден беше по този начин. Утре може да е друго.
Аз персонално считам, че да забраниш достъпа до храма е мярка, която страната може да си разреши, Църквата - не. Все едно да затвориш болница; все едно за загасиш утехата на този свят и всичко, за което душата на човек жадува. Дори всички да се изолираме за известно време, църквите би трябвало да останат налични по някакъв метод - най-малко за един, най-малко за двама или трима. Ако страната обаче наложи друго, имаме образеца на света Мария Египетска*, която с живота и покаянието си, въпреки и надалеч от ръкотворен храм, стана Божие жилище по смисъла на думите от Йоановото Евангелие (14:23).
За православните християни светото Причастие е най-голямото Тайнство. Предателство на вярата ли е, в случай че за прочут интервал стоим надалеч от храма и от Причастието в създалата се обстановка?
- Не помня време, в което тематиката за Причастието да е била толкоз насъщна за нашата общественост; за църковната утвар - също. Ако невярващият човек твърди, че причастяването е причина за болест, тогава вярващият просто води неудобен диалог. Ако вярващият твърди противоположното, тогава невярващият престава да слуша. Двете предпоставки изключват приемлив и за двете страни отговор.
От моя позиция да лишиш набожен човек от Причастие е еднакво на смъртна присъда. Това е догматическа аксиома, екзистенциална норма. Начините на причастяване обаче не са догмат, нито екзистенциална норма. Те са се променяли и всеки, който най-малко малко се интересува от църковна история, може да наблюдава по какъв начин. Въпрос на разсъдливост от страна на духовниците е да се избере методът, който съответната пастирска обстановка постанова.
В последните дни това даде храна за насмешки и даже обиди към духовниците и вярващите. Чуха се квалификации като " ченгета в рокли ", " развъдници на болестта ", " талибани "... Чуха се апели даже да се търси правосъдна отговорност от Св. Синод. Как един набожен човек да посреща сходно отношение?
- Това са естествени неща. Разликата сред невярващия и вярващия е, че последният не търси отплата за нараненото си самолюбие. Има и една друга разлика. Вярващият би трябвало да обича невярващия. Какво споделя Господ:...благославяйте ония, които ви проклинат, положително правете на ония, които ви ненавиждат, и молете се за ония, които ви наскърбяват и гонят, с цел да бъдете синове на вашия Отец Небесен... С други думи - в случай че споделяме, че сме вярващи хора, тогава би трябвало най-малкото да чуем и вникнем в претекстовете на другия, даже когато водим неудобен диалог. В подтекста на сегашната пандемия тези претекстове заслужават да бъдат чути. Те не са злонамерени по формулировка - имам поради претекстовете, не ругатните.
В същото време, не можем да чакаме схващане на нашите претекстове. Това, което за нас е норма, за другия може да е прекалено задължение. И тогава ние би трябвало да снизходим. Вярващият човек може да върви по вода. Но не може да води по вода другия. Това е доста персонален героизъм. И в случай че пожелаваме от другите това, значи да ги удавим. Да, светиите са правили подвизи, живели са с прокажени, грижели са се за страдащи от чума. И през днешния ден има такива хора. Който има техния героизъм и техния подарък, може да прави същото. Но едно е да имаш, друго е да имитираш. Едно е да искаш, друго е да бъдеш.
Наближава Великден. Да затвори вратите си точно на Възкресение Христово за Църквата е мъчителна, само че може би неизбежна, мярка . Какво е вярното решение в тази ситуация съгласно Вас?
- Не мога да разясня догадка. Бих предложил друга - до Великден вирусът да си е " отпътувал ". Но без значение от нашите хипотези към днешна дата Бог промисля за всичко.
Все едно къде ще сме във Възкресната нощ - в църквата или край нея на " най-малко метър " разстояние посред ни, в пандиза, болничното заведение, в домашния " затвор " или на смъртния си одър Христос е възкръснал, победил е гибелта! Това е единственото значимо! Всичко друго прехожда. След една година несъмнено ще си спомняме за този диалог, а може би няма да го помним въобще
Мнозина през днешния ден по детски се питаме - за какво Бог позволява сходни епидемии ( пандемии ) за човечеството? Може ли това да е Божие наказване за цели нации?
- Ние не имаме вяра в някаква нереална мощ. Ние имаме вяра в Христос, Който е в цялостна мяра Бог и в цялостна мяра Човек. Нямаме учредения да Го упрекваме, че не знае какво е да си човек. Напротив, знае, тъй като е бил и новороден в яслите, и дете, което следва родителите си, и зрял човек, зависим на глада, болката и гибелта. Знае какво е да си ненавиждан, подиграван, руган. Знае какво е да умираш и да си зарязан в гибелта. Молел се е даже да Го отмине тази чаша.
Той не ни и подсигурил spa &wellness во веки веков в този свят. Напротив, предизвестил ни е за скърбите и страшните неща, които предстоят. Всеки може да прочете думите Му. Обещал ни е бъдещия свят, само че ни е дал и молитвата, в която споделяме " да бъде Твоята воля! ". И в случай че Неговата воля позволява всичко това, което сме претърпели, претърпяваме и ще преживеем, значимите въпроси пред нас не са за сюжета, а за поуката. Имаме ли уши да слушаме и очи да виждаме? Какво научаваме за себе си в тази пределна обстановка? Как понасяме тестванията дружно? Какво променяме и в каква посока? Ставаме ли по-човеци, или противоположното? Започваме ли да ценим дребните нещица като скъпи Божии блага, или жадуваме за всичко останало " тук и в този момент "? Можем ли да се откажем от нещо, което ни е скъпо, с цел да придобием нещо, което е скъпо?
Колкото до наказванията, мисълта за това, че Бог санкционира някого другиго - групово или персонално - не ни дава нищо. Тя просто ни " измива ръцете ". Въпросът е: какво значи всичко това за всеки един от нас? Конкретно - " за мен ", тъй като това е въпрос, който постоянно има получател в само число. В противоположен случай, ще сме като тези капризни хора, за които Христос приказва: На кого да оприлича тоя жанр? Той наподобява на деца, които седят по борсите, викат на другарите си и споделят: свирихме ви с пищялка, и не играхте; пяхме ви жални песни, и не плакахте (Мат. 11: 16-17).
* Света Мария Египетска(VIвек)е християнска светица, живяла 47 години аскетичен живот в пустинята. Преди да одобри Христос, тя в продължение на 17 години живеела като развратница. Петата неделя на Великия пост е отдадена на нейния образец за решителност за вътрешна смяна, аскетичен героизъм и смирение.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Коронавирусът (732)
За православния набожен причастието е среща на индивида с Бога и даже повече - вкусвайки от виното и хляба, вярващият вкусва Христовите Тяло и Кръв и става едно цяло с Господа, а оттова - и със своя близък. Затова и от епохи без боязън православните се причастяват от една лъжичка - гнусенето от другия отстъпва на доверието към него и в Литургията всички ставаме едно цяло в Господа. С ясното схващане, че това наподобява " средновековно " и безумно в очите на външния свят.
Парадоксът на днешната обстановка е, че любовта към другия през днешния ден се показва посредством отдалеченост, а не посредством непосредственост. Затова и поместните православни църкви започнаха строги ограничения против разпространяването на болестта - в Румъния, да вземем за пример, от през вчерашния ден богослуженията се отслужват навън, с до 100 вярващи на дистанцията най-малко метър един от различен.На други места богослужениятаса прекратени, само че храмовете въпреки всичко остават отворени за персонална молитва - подобен бе апелът на Вселенския патриарх Вартоломей;илипък службитесе правят при затворени врата.
На други места богослуженията в храмовете са прекратени или се правят при затворени врата (известно е, че православният духовник не може напълно самичък да служи Литургия, той предстоява събранието от вярващи, или най-малко с него би трябвало да е още един вярващ). За причастието се вкарва потреблението на самостоятелни лъжички или стерилизация със алкохол след всеки получил причестяване. Дали и българските архиереи ще трансформират напътствията си следва да се разбере. Засега само пловдивският митрополит Николай разгласи, че вярващите са " освободени от задължението да участват физически на службите ", като за метода на взимане на причестяване не се загатва за смяна.
По тематиката за COVID-19 и позицията на Българската православна черква беседваме с богослова доцент доктор Мариян Стоядинов, учител във Великотърновския университет.
Много рецензии бяха отправени към българските архиереи поради това, че не престават богослуженията както до момента - без ограничение на събирането на доста хора, с причастяване от една лъжичка. В писма и изказвания на митрополити имаше апели хора със признаци да не вървят на работа, да се дезинфекцират постоянно храмовете, да не целува ръка на свещеника... Според Вас задоволително ли е това, нужни ли са по-драстични ограничения и в случай че да, какви да са те според църковното обучение?
- Процесът е извънредно динамичен и доста неща изречени или осъществени през вчерашния ден, на следващия ден ще бъдат надградени. Защото множеството ограничения, без значение дали идват от страна на Св. Синод или от страната въобще, следват събитията. Ако постройката гори, всеки инструктаж за противопожарна сигурност " следва събитието ".
За да отговоря, ще предпоставя две базисни самооценки. Първата е - аз не нося вируса. Втората - аз нося вируса. Забележете, не споделям болен или със признаци. Мога да нося вируса и да го предавам на другите към мен седмици преди въобще да се появи признак.
Ако медицинските експерти настояват това, моята гражданска отговорност постанова да избера втора самокритика, най-малко, до момента в който не се потвърди, че бъркам. Затова изборът да се самоограничим за времето на тази пандемия е безалтернативен. Това е моята гражданска отговорност. Моята църковна отговорност ми постанова същото. Ако позволявам, че има нещо в мен, или в моето държание, което може да навреди другиму, по-добре да го огранича до мен самия. Постът като дисциплинираност в Църквата цели същото. Въздържанието е авторефлективно. Стремим се да погребем в себе си всяко зло, което дава отровни плодове у нас и като обработваме " почвата на сърцето ", да режем корените му. Има интервали, в които се постанова дълбока оран. В момента сме в такова време.
Аз обаче не мога да наложа своята гражданска или църковна отговорност на различен. Тя се базира на моята самокритика. Мога да я споделям, само че не мога да я натрапвам.
Имате ли информация какви ограничения взимат други поместни църкви?
- При тази опасност амплитудите са незначителни. Никой не я подценява, нито си разрешава да изкушава Господа (срв. Мат. 4:7). В тези случаи, в които страната е разпоредила, църквите се преценяват (като Италия и Словакия). На други места (като Гърция и Румъния), църквите са отворени при спазването на доста строги правила. Поне до през вчерашния ден беше по този начин. Утре може да е друго.
Аз персонално считам, че да забраниш достъпа до храма е мярка, която страната може да си разреши, Църквата - не. Все едно да затвориш болница; все едно за загасиш утехата на този свят и всичко, за което душата на човек жадува. Дори всички да се изолираме за известно време, църквите би трябвало да останат налични по някакъв метод - най-малко за един, най-малко за двама или трима. Ако страната обаче наложи друго, имаме образеца на света Мария Египетска*, която с живота и покаянието си, въпреки и надалеч от ръкотворен храм, стана Божие жилище по смисъла на думите от Йоановото Евангелие (14:23).
За православните християни светото Причастие е най-голямото Тайнство. Предателство на вярата ли е, в случай че за прочут интервал стоим надалеч от храма и от Причастието в създалата се обстановка?
- Не помня време, в което тематиката за Причастието да е била толкоз насъщна за нашата общественост; за църковната утвар - също. Ако невярващият човек твърди, че причастяването е причина за болест, тогава вярващият просто води неудобен диалог. Ако вярващият твърди противоположното, тогава невярващият престава да слуша. Двете предпоставки изключват приемлив и за двете страни отговор.
От моя позиция да лишиш набожен човек от Причастие е еднакво на смъртна присъда. Това е догматическа аксиома, екзистенциална норма. Начините на причастяване обаче не са догмат, нито екзистенциална норма. Те са се променяли и всеки, който най-малко малко се интересува от църковна история, може да наблюдава по какъв начин. Въпрос на разсъдливост от страна на духовниците е да се избере методът, който съответната пастирска обстановка постанова.
В последните дни това даде храна за насмешки и даже обиди към духовниците и вярващите. Чуха се квалификации като " ченгета в рокли ", " развъдници на болестта ", " талибани "... Чуха се апели даже да се търси правосъдна отговорност от Св. Синод. Как един набожен човек да посреща сходно отношение?
- Това са естествени неща. Разликата сред невярващия и вярващия е, че последният не търси отплата за нараненото си самолюбие. Има и една друга разлика. Вярващият би трябвало да обича невярващия. Какво споделя Господ:...благославяйте ония, които ви проклинат, положително правете на ония, които ви ненавиждат, и молете се за ония, които ви наскърбяват и гонят, с цел да бъдете синове на вашия Отец Небесен... С други думи - в случай че споделяме, че сме вярващи хора, тогава би трябвало най-малкото да чуем и вникнем в претекстовете на другия, даже когато водим неудобен диалог. В подтекста на сегашната пандемия тези претекстове заслужават да бъдат чути. Те не са злонамерени по формулировка - имам поради претекстовете, не ругатните.
В същото време, не можем да чакаме схващане на нашите претекстове. Това, което за нас е норма, за другия може да е прекалено задължение. И тогава ние би трябвало да снизходим. Вярващият човек може да върви по вода. Но не може да води по вода другия. Това е доста персонален героизъм. И в случай че пожелаваме от другите това, значи да ги удавим. Да, светиите са правили подвизи, живели са с прокажени, грижели са се за страдащи от чума. И през днешния ден има такива хора. Който има техния героизъм и техния подарък, може да прави същото. Но едно е да имаш, друго е да имитираш. Едно е да искаш, друго е да бъдеш.
Наближава Великден. Да затвори вратите си точно на Възкресение Христово за Църквата е мъчителна, само че може би неизбежна, мярка . Какво е вярното решение в тази ситуация съгласно Вас?
- Не мога да разясня догадка. Бих предложил друга - до Великден вирусът да си е " отпътувал ". Но без значение от нашите хипотези към днешна дата Бог промисля за всичко.
Все едно къде ще сме във Възкресната нощ - в църквата или край нея на " най-малко метър " разстояние посред ни, в пандиза, болничното заведение, в домашния " затвор " или на смъртния си одър Христос е възкръснал, победил е гибелта! Това е единственото значимо! Всичко друго прехожда. След една година несъмнено ще си спомняме за този диалог, а може би няма да го помним въобще
Мнозина през днешния ден по детски се питаме - за какво Бог позволява сходни епидемии ( пандемии ) за човечеството? Може ли това да е Божие наказване за цели нации?
- Ние не имаме вяра в някаква нереална мощ. Ние имаме вяра в Христос, Който е в цялостна мяра Бог и в цялостна мяра Човек. Нямаме учредения да Го упрекваме, че не знае какво е да си човек. Напротив, знае, тъй като е бил и новороден в яслите, и дете, което следва родителите си, и зрял човек, зависим на глада, болката и гибелта. Знае какво е да си ненавиждан, подиграван, руган. Знае какво е да умираш и да си зарязан в гибелта. Молел се е даже да Го отмине тази чаша.
Той не ни и подсигурил spa &wellness во веки веков в този свят. Напротив, предизвестил ни е за скърбите и страшните неща, които предстоят. Всеки може да прочете думите Му. Обещал ни е бъдещия свят, само че ни е дал и молитвата, в която споделяме " да бъде Твоята воля! ". И в случай че Неговата воля позволява всичко това, което сме претърпели, претърпяваме и ще преживеем, значимите въпроси пред нас не са за сюжета, а за поуката. Имаме ли уши да слушаме и очи да виждаме? Какво научаваме за себе си в тази пределна обстановка? Как понасяме тестванията дружно? Какво променяме и в каква посока? Ставаме ли по-човеци, или противоположното? Започваме ли да ценим дребните нещица като скъпи Божии блага, или жадуваме за всичко останало " тук и в този момент "? Можем ли да се откажем от нещо, което ни е скъпо, с цел да придобием нещо, което е скъпо?
Колкото до наказванията, мисълта за това, че Бог санкционира някого другиго - групово или персонално - не ни дава нищо. Тя просто ни " измива ръцете ". Въпросът е: какво значи всичко това за всеки един от нас? Конкретно - " за мен ", тъй като това е въпрос, който постоянно има получател в само число. В противоположен случай, ще сме като тези капризни хора, за които Христос приказва: На кого да оприлича тоя жанр? Той наподобява на деца, които седят по борсите, викат на другарите си и споделят: свирихме ви с пищялка, и не играхте; пяхме ви жални песни, и не плакахте (Мат. 11: 16-17).
* Света Мария Египетска(VIвек)е християнска светица, живяла 47 години аскетичен живот в пустинята. Преди да одобри Христос, тя в продължение на 17 години живеела като развратница. Петата неделя на Великия пост е отдадена на нейния образец за решителност за вътрешна смяна, аскетичен героизъм и смирение.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Коронавирусът (732)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ