Започнахме годината с рекорд по недоволство, по брой и разнообразие

Започнахме годината с връх по неодобрение, по брой и многообразие на митингите. В обществените мрежи се написаха сърцераздирателни статуси, каквито не биха написали и жителите на Херкулан и Помпей след изригването на Везувий. От парламентарната естрада се нарисуваха картини, спрямо които Апокалипсисът е детска приспивна песничка.

Защо модерният човек е така фрустриран и трагичен? Според мен, тъй като животът му, колкото и разточителен да е, все се разминава с неговите упования. А причина за това съвсем постоянно е погрешно дефинираният светоглед. Два са огромните мирогледи съгласно мястото на индивида във вселената и съгласно това дали той е неин център или не, само че преди да ги разгледаме, дано забележим какво аргументи страдалчество на нашата общност през последните седмици.

Това бяха лифтовете в Банско, заплахата от заличаване на природата и още по-голямата заплаха от замогване на олигарсите в съюз с мафиотската държава; българското председателство на Съвета на Европейски Съюз и в частност какви простаци и селяни сме, по какъв начин един видеоклип не можем да създадем и по какъв начин като дебили се радваме на другия тъпанар и селяндур Доналд Туск, когато се осмели да каже някоя добра дума за просташката ни и селска страна; и, несъмнено, ратификацията на Истанбулската спогодба. Последното е изключително забавно, когато преглеждаме нещастието на модерния човек.

Не, не е правилно, че дебатът към Истанбулската спогодба е спор за домашното принуждение над дами. Тази тематика е задоволително остаряла и по нея са признати задоволително на брой работещи документи. Дебатът е за одобряването на джендър-идеологията или както все по-често я назовават – новата полова гражданска война. И този спор се организира, без значение дали конвенцията дава мотив за него или на някого единствено по този начин му се коства. Просто дебатът е наименуван с нейното име.

В какво се състои новата полова гражданска война? В това, че чрез подмяната на термина се подменя същността. Докато полът (sex) е нещо обективно, то джендърът (gender) е същото, само че субективно. Думата gender (независимо какво твърди от известно време Гугъл translator) значи „ жанр “, „ тип “, а за „ пол “ в началото се употребява шеговито и доколкото има нещо общо с пола, то е, че значи около останалото и граматически жанр. А граматическият жанр (пол) към този момент в действителност е конвенционален и е въпрос на сделка кои думи ще са в мъжки и кои – в женски.

Но за какво свещеното право на самоопределение би трябвало да става по сексуален симптом и в полов подтекст? Защо да не е, да вземем за пример, на народен? Защо не на стопански? Защо не на политически – самоопределям се като президент на Съединени американски щати и всеки, който ми отхвърля това, е хомофоб и фашист! Защо, в последна сметка, самоопределянето да не става на биологически принцип – аз съм бяла мечка, по този начин се усещам, пък!

Проблемът не е в пола, въпреки че сексуалността постоянно въодушевява и притегля внимание. Проблемът е в това, че хората биват насърчавани да взимат за себе си решения, които всъщност не могат да взимат – не можеш да решиш, че си бяла мечка, в случай че не си. Дори да си имплантираш силиконова угоеност, да си сложиш изкуствени зъби и нокти и да си присадиш бяла четина, отново няма да си бяла мечка. Хората биват насърчавани към безчинство и протест срещу естествения ред на Мирозданието, а това неизбежно носи злощастие и незадоволеност.

Ние би трябвало да очистваме същността (природата) си, не да я променяме. Желанието да я променяме приказва за някаква покруса. Щастието е естетика, не можем да сме щастливи, в случай че насилваме природата си. Пингвинът няма да е благополучен в Сахара, нито пък камилата – на южния полюс.

Ситуацията се утежнява обаче и от това, че не постоянно знаем каква е природата ни. Ето, педофилът ще каже: подобен съм, това е моята природа, желаете да ходя срещу нея ли? И тук към този момент е време да се върнем към мирогледа, тъй като той е онази система от схващания, която ни разрешава да познаваме природата си и да живеем съгласно нея, с цел да сме щастливи или най-малко спокойни.

Мирогледът е доста значим. Представете си, че сте севернокорейски деспот и желаете да изстреляте балистична ракета. Ще я изстреляте по един метод, в случай че приемете Земята за плоска и по напълно различен – в случай че я приемете за топчеста. В единия от двата случая няма да уцелите, ще се разочаровате, ще почувствате незадоволеност и потребност да протестирате пред някого. А от самото начало грешката ще бъде у вас, тъй като сте избрали неправилния светоглед.

Има най-различни и причудливи мирогледи, само че съгласно схващането за мястото на индивида във вселената, мирогледите са най-общо два. Първия е този, на който учат модерното европейско дете през последните към 150 години. На него са ни учили и нас, без значение дали са го правили в изискванията на социализъм, на народна власт или на преход от едното към другото.

За този светоглед са присъщи следните постулати (дано не пропусна някой):

Човек се ражда добър и в случай че нещо го прави неприятен, това е неговата среда (детерминизъм). Разбира се, неприятното семейство и неприятните другари също не са естествено неприятни, а на собствен ред са артикул на тяхната неприятна среда.
От индивида няма нищо по-съвършено. С неговото основаване Еволюцията свършва. Човекът има право на благополучие.
Човекът е мерило за всички неща. Добро е това, което е положително за него, неприятно е това, което за него е неприятно. Така в Картаген жертвоприношението на недъгави деца е положително, а в Швеция свещеник може да бъде лесбийка и никой копче не може да каже.
Всичко свършва със гибелта и единственият смисъл оттатък нея е да „ оставиш след себе си един по-добър свят “.
Пространството и времето са безкрайни, в най-хубавия случай – циклични: от примитивен гърмеж към колапс и към идващ примитивен гърмеж.

Със сигурност има и още постулати, само че тези са задоволителни, с цел да ги съпоставим с постулатите на другата мирогледна система. Според нея:

Човек не се ражда добър, а повреден от първородния грях, за който съгласно едни носи наследствена виновност, съгласно други не носи, само че и в двата случая би трябвало да постави изпитание да се върне към първичното си положение.
Човекът не е венец на еволюцията. Той е на върха на естествената подчиненост по напълно друга причина – тъй като е облик и сходство на своя Творец и като такова има безсмъртна душа и свободна воля. Щастието не е право, а привилегия.
Човекът не е мерило за всички неща. Мерило за всички неща е Бог и от тази позиция се взема решение кое е положително и кое е зло. В тази светлина жертвоприношенията на облици и сходства Божии, пък въпреки и недъгави, не са положително.
Смъртта не е завършек на всичко, а единствено на един къс експериментален интервал, даден на индивида като опция да почисти увредата от грехопадението и да се върне в първичното си богоподобно положение.
Пространството и времето са крайни. Времето е основано, с цел да са вероятни историята и изкуплението в нея, историята е линейна, има своето начало в Грехопадението, своя край в Страшния съд и е белязана от основните събития на Боговъплъщението и Възкресението.

Ето ги в общи линии двата съществени мирогледа, като първият от тях е към момента напълно млад и нежен. Ползата от него е като вредата от ГМО – още не е минало задоволително време, с цел да се потвърди.

Очевидно двата мирогледа са противоположни, затова единият от тях е истина, а другият не е, в случай че истините не са повече от една, което всеки има право да твърди. Грешната причина обаче води до разминаване сред очакване и резултат, това води до незадоволеност, а тя – до злощастие.

Защо обаче се получава по този начин, че има щастливи и нещастни хора измежду официално споделящите и двата мирогледа? Първо, дано не бъркаме самодоволни с щастливи. После да забележим по какъв начин човек може да изповядва един светоглед, само че да се управлява от различен.

„ Човешката душа е християнка по природа “ – споделя Тертулиан още при започване на III век. Душата е основана за истината и от време на време нейните убеждения са разнообразни от заблудите на мозъка. Много хора се управляват от полезности, чийто генезис не познават и които опонират на мирогледа, който са избрали да си лепнат като етикет.

Атеисти и агностици изповядват полезностите на западния демократизъм и се мъчат да ги опълчват на християнския морал. Но полезностите на Запада през днешния ден публично са християндемократически, а всички ние знаем, че християндемокрацията се ражда през 1891 с енцикликата на папа Лъв XIII Rerum novarum (За новите неща), в която Църквата за първи път се изрича по икономическите и обществените въпроси на съвремието и намира трети път за индивида сред социалистическия колективизъм и демократичния индивидуализъм. Идеите в този документ задават новия политически план на Европа. Така се ражда Европейският съюз (първоначално Европейска общественост за въглища и стомана) и първият ръководител на ЕНП – партията, която и през днешния ден господства Европейски Съюз, Лео Тиндеманс, ще каже при нейното основаване: „ Моите християнски убеждения са същинската причина за ангажирането ми с политическа активност. Политиката, основаваща се на християнските правила, би трябвало да се реализира в разговор с всички демократични сили, противопоставяйки се на атеистичните социалистически придвижвания “.

Човек може да е благополучен или трагичен, да стачкува или да не стачкува, да бъде спокоен или обезпокоителен съгласно мирогледа си. Единият светоглед води до едното, другият – до другото, без значение какво мисли човек за себе си и какъв етикет си е залепил. Така че, в случай че някой ви каже: трагичен съм, тъй като се усещам жена в тялото на мъж или пък друго нещо такова, в това число и Яворовото „ не си отговорна ти, от други свят съм аз “ – да знаете от какво е: от светоглед, който се разминава с истината. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.

Иван Стамболов – Сула
вестник Сега