Крилете на ангела |
Заминавам за Израел.
Това сподели мама. Не подложи решението на фамилно разискване, просто ни го заяви:
„ Заминавам да си диря работа в Тел Авив. ”
Татко беше грохнал. За момент се смали, премигна сепнато и посегна към кутията с цигари. Опитах се да стачкувам – печелех задоволително, извънредно време беше аз да оказвам помощ на родителите си, не те на мен. А и дружно, един до различен, мама и баща бяха опора и самобитна гаранция за свободата ми.
Но мама към този момент бе купила билета до Тел Авив. Беше от изчезващия вид дами, за които е извънредно значимо да се усещат потребни. Когато я пенсионираха – на 55, при първата пенсионна промяна на демокрацията, тя помръкна и загуби тонус. Изглеждаше някак засрамена. Стоенето пред тв приемника и клюкарстването с приятелки не се вписваше в разбирането ѝ за житейския смисъл.
Изкара у дома няколко месеца и отлетя в Израел.
Това се случи малко откакто простреляха ангела. Над нашата улица „ Радост ” се намира тогавашната вила на габровския индустриалец Пенчо Семов. В началото на предишния век той изгубил солидно количество акции на Суецкия канал, само че не се отчаял. „ Като не ми върви с параходите в непознатите води, ще си направя един в нашия Балкан ", споделил. И издигнал измежду боровете и дъбовете пететажна вила във формата на транспортен съд. Под вилата, в подножието на хълма, построил и къща. Покривът ѝ беше увенчан със скулптурна комбинация, изобразяваща ангел, прегърнал дъртак и бабичка. Удивително красивата постройка бе изоставена през годините на прехода и безусловно умря пред очите ни - подпалиха я, изтърбушиха я, изтръгнаха всичко, което можеше да бъде откраднато. Само ангелът остана непокътнат.
Очите на мама се насълзяваха постоянно, когато минеше около къщата. Не помня по кое време за първи път я чух да споделя: „ Трябва да я спасим... ”
Бяха години на безработица и банкови банкрути. Когато заводите в градчето започнаха всеобщо да затварят, се пусна слух, че в статуята над къщата на Пенчо Семов има прикрито злато. И една нощ ангелът беше прострелян. В тил. Кой и по какъв начин се е добрал толкоз високо и дали е съумял да измъкне богатство през зейналата във врата на ангела рана, по този начин и не се разбра.
Но нещо в мама се пречупи. Да простреляш ангел – това не можа да преглътне.
Истинска мистерия е по какъв начин на дребната ни уличка „ Радост ” се беше разчуло, че в Израел търсят дами за гледане на възрастни хора. Евреите в родния ми град постоянно са се броели на пръсти. Еврейската фантазия обаче размъти мозъците на будните габровки и мъжете и децата им трябваше да се примирят.
Мама остана четири години в Тел Авив. Чистеше домовете на няколко фамилии и полагаше денонощни грижи за Шушана - полска еврейка, умна и властна. Наричаше гурбетчийството си в Израел задача. Раздели задачата на два стадия: икономисване за апартамент, който да ми подари, и за реституция на градската къща на Пенчо Семов.
Още с идването си в Тел Авив мама чула за работодателка, която всички напускали, тъй като държала хладилника си съвсем празен. Хранела се основно с варени картофи и самун – останало ѝ табиет от детството. Безплатното ястие е основна добавена стойност към заплатите на гурбетчийките, наети за гледане на възрастни дами. Но мама беше над тези неща. „ Какво пък, човек може да изкара и с по-малко храна ”, споделила си и почукала на вратата на Шушана. За разлика от хладилника, домът ѝ бил претъпкан с всевъзможни движимости – фотоси, албуми, картини, книги, сувенири. „ Докато ги бършеш от прахуляк, времето минава незабелязано ”, пишеше в писмата си мама. От фотосите по стените се усмихвала Шушана – изящна хубавица на фона на Париж, където е предходна младостта ѝ. На няколко фотографии била в прегръдките на Жерар Филип. „ Представяш ли си – говорела като че ли на себе си, - самият Жерар Филип е коленичел пред тези немощни крайници и е молил за танц. ”
Артритът приковал Шушана към леглото. Едва се движела, само че когато внуците я посещавали, обличала елегантна бледожълта рокля, а фризьорка оформяла оредялата ѝ коса в моден кок.
Шушана се привързала към мама и ѝ поверила грижите за най-скъпото си създание – остарялата болонка Ева. Когато Ева грохнала напълно и ослепяла, намирала сили само да припълзи от хола до мамината спалня, с цел да се изпишка там. Да не цапа покоите на стопанката. Толкова я обичала.
Това е обичта – да не си в никакъв случай в тежест на тези, на които държиш, обобщаваше мама.
В писмата си споделяше, че има дни, в които е напълно без въодушевление, не вижда смисъл в нищо и работата ѝ не върви, Но „ такива дни имаш и ти в България, нали, блага дъще ”. „ Понякога не мога да заспя от мисли за татко ти – по какъв начин я кара, храни ли се добре. Мисля, тормозя се, само че най-после си споделям: Не е дребен, в живота всеки би трябвало да се оправя самичък ”, пишеше мама.
Мисля, че тя нямаше да се върне толкоз скоро, в случай че не ѝ бях скроила номер. Родих едно след друго две деца и подмених мисията ѝ – за българската баба дундуркането на внуците е първокачествен дълг. Вече нямаше накъде. Дотогава все намираше оправдания да остане още малко там. Беше ми купила мечтания апартамент, само че трябват още пари за реставрацията на къщата, споделяше, а и нещо за старини да заделим.
Татко не похарчи и цент от парите на мама, в случай че не броим обезболяващите инжекции в последните му дни. Той беше горделив човек. „ Ако ще ме хранят жена ми и щерка ми, мен по-добре да ме няма ”, споделяше. Почина от рак два месеца след 66-ия си рожден ден и осем месеца откакто мама се върна от Израел. Пренесе се на некролога под короната на остарелия дъб на улица „ Радост ”.
„ Животът е едно прекосяване от балкона до некролозите по дърветата. ”
Така сподели мама.
Тя живя девет години след Израел. Толкова, едвам види краха на мисията-мечта: гибелта на баща, събарянето на къщата на Пенчо Семов и „ пандиза ” в новото ми жилище. По подигравка на ориста апартаментът, платен със спестените заплати от Шушана, беше най-обсебващият от всичките ни домове. В остаряла софийска постройка, той като че ли бе чакал някой, който да го обгрижи. Вкара ни в смазващия темп на поправки, течащи покриви, спукани тръби и взаимоотношения със странни съседи. Той беше нашата българска Шушана – изсмукваше силите ни, ангажираше всяка свободна минута.
Парите, заделени от мама за възстановяване на къщата на Пенчо Семов, по този начин и не влязоха в приложимост. Докато тя работеше в Израел, постройката беше оглозгана до основи. Разграбиха тухлите, керемидите, гредите. Останал без опора, покривът не устоя под тежестта на скулптурата и се строполи на земята. Крилете на простреляния ангел се отчупиха, само че като цяло композицията остана съвсем невредима.
Когато мама видя руините, не плака, както чаках. Приседна до ангела и го погали: „ Отблизо си още по-хубав. Имаш потребност от нови криле. ”
Иска ми се да ви кажа, че мама финансира най-малко реставрирането на скулптурата. Но не стана по този начин. Повече от две години писа писма до виновни инстанции, предлага спонсорство за спасяването на ангела, само че не ѝ позволиха. Не можело току-тъй да спасяваш ангел, в случай че не си негов притежател. Накрая ангелът изчезна, дружно със стареца и старицата. Останаха само крилете му, потънали измежду плевели, отпадъци и листа.
„ Криле на никого към този момент не трябват ”, сподели мама.
През последните години от живота си тя постоянно повтаряше, че най-щастливият ѝ интервал е бил в Израел. Това ме убиваше. Защо не времето с мен и внуците, за какво не младостта с баща, за какво тъкмо обслужването на Шушана се оказа най-хубавото в нейния живот?
Защото по този начин, отговаряше мама.
Седмица преди гибелта, когато метастазите бяха затлачили мозъка ѝ и не помнеше името ми, нито своето, тя си спомни за рождения ден на Шушана. Набра телефонния ѝ номер и организира с нея незабравим диалог на съветски – като че ли метастазите изчезнаха за трийсетина минути, омаломощени от загатна за най-щастливите дни.
„ Всеки от нас е полуостров – на половина обвързван със сушата и на половина извърнат към океана. Едната ни половина е обвързвана крепко със фамилията, а другата желае свободата да се обърне към океана. Трябва да бъдем оставени да сме полуострови. ” Това е написала мама в един от бележниците, които открих след гибелта ѝ. Откъсът е от Амос Оз – израелският влъхва, чиито книги тя препрочиташе с обич.
Това беше и отговорът на въпроса ми.
… … …
Погребах мама до баща, в кварталното гробище над улица „ Радост ”. Над гроба ѝ, вместо монумент, сложих крилете на ангела.
Това сподели мама. Не подложи решението на фамилно разискване, просто ни го заяви:
„ Заминавам да си диря работа в Тел Авив. ”
Татко беше грохнал. За момент се смали, премигна сепнато и посегна към кутията с цигари. Опитах се да стачкувам – печелех задоволително, извънредно време беше аз да оказвам помощ на родителите си, не те на мен. А и дружно, един до различен, мама и баща бяха опора и самобитна гаранция за свободата ми.
Но мама към този момент бе купила билета до Тел Авив. Беше от изчезващия вид дами, за които е извънредно значимо да се усещат потребни. Когато я пенсионираха – на 55, при първата пенсионна промяна на демокрацията, тя помръкна и загуби тонус. Изглеждаше някак засрамена. Стоенето пред тв приемника и клюкарстването с приятелки не се вписваше в разбирането ѝ за житейския смисъл.
Изкара у дома няколко месеца и отлетя в Израел.
Това се случи малко откакто простреляха ангела. Над нашата улица „ Радост ” се намира тогавашната вила на габровския индустриалец Пенчо Семов. В началото на предишния век той изгубил солидно количество акции на Суецкия канал, само че не се отчаял. „ Като не ми върви с параходите в непознатите води, ще си направя един в нашия Балкан ", споделил. И издигнал измежду боровете и дъбовете пететажна вила във формата на транспортен съд. Под вилата, в подножието на хълма, построил и къща. Покривът ѝ беше увенчан със скулптурна комбинация, изобразяваща ангел, прегърнал дъртак и бабичка. Удивително красивата постройка бе изоставена през годините на прехода и безусловно умря пред очите ни - подпалиха я, изтърбушиха я, изтръгнаха всичко, което можеше да бъде откраднато. Само ангелът остана непокътнат.
Очите на мама се насълзяваха постоянно, когато минеше около къщата. Не помня по кое време за първи път я чух да споделя: „ Трябва да я спасим... ”
Бяха години на безработица и банкови банкрути. Когато заводите в градчето започнаха всеобщо да затварят, се пусна слух, че в статуята над къщата на Пенчо Семов има прикрито злато. И една нощ ангелът беше прострелян. В тил. Кой и по какъв начин се е добрал толкоз високо и дали е съумял да измъкне богатство през зейналата във врата на ангела рана, по този начин и не се разбра.
Но нещо в мама се пречупи. Да простреляш ангел – това не можа да преглътне.
Истинска мистерия е по какъв начин на дребната ни уличка „ Радост ” се беше разчуло, че в Израел търсят дами за гледане на възрастни хора. Евреите в родния ми град постоянно са се броели на пръсти. Еврейската фантазия обаче размъти мозъците на будните габровки и мъжете и децата им трябваше да се примирят.
Мама остана четири години в Тел Авив. Чистеше домовете на няколко фамилии и полагаше денонощни грижи за Шушана - полска еврейка, умна и властна. Наричаше гурбетчийството си в Израел задача. Раздели задачата на два стадия: икономисване за апартамент, който да ми подари, и за реституция на градската къща на Пенчо Семов.
Още с идването си в Тел Авив мама чула за работодателка, която всички напускали, тъй като държала хладилника си съвсем празен. Хранела се основно с варени картофи и самун – останало ѝ табиет от детството. Безплатното ястие е основна добавена стойност към заплатите на гурбетчийките, наети за гледане на възрастни дами. Но мама беше над тези неща. „ Какво пък, човек може да изкара и с по-малко храна ”, споделила си и почукала на вратата на Шушана. За разлика от хладилника, домът ѝ бил претъпкан с всевъзможни движимости – фотоси, албуми, картини, книги, сувенири. „ Докато ги бършеш от прахуляк, времето минава незабелязано ”, пишеше в писмата си мама. От фотосите по стените се усмихвала Шушана – изящна хубавица на фона на Париж, където е предходна младостта ѝ. На няколко фотографии била в прегръдките на Жерар Филип. „ Представяш ли си – говорела като че ли на себе си, - самият Жерар Филип е коленичел пред тези немощни крайници и е молил за танц. ”
Артритът приковал Шушана към леглото. Едва се движела, само че когато внуците я посещавали, обличала елегантна бледожълта рокля, а фризьорка оформяла оредялата ѝ коса в моден кок.
Шушана се привързала към мама и ѝ поверила грижите за най-скъпото си създание – остарялата болонка Ева. Когато Ева грохнала напълно и ослепяла, намирала сили само да припълзи от хола до мамината спалня, с цел да се изпишка там. Да не цапа покоите на стопанката. Толкова я обичала.
Това е обичта – да не си в никакъв случай в тежест на тези, на които държиш, обобщаваше мама.
В писмата си споделяше, че има дни, в които е напълно без въодушевление, не вижда смисъл в нищо и работата ѝ не върви, Но „ такива дни имаш и ти в България, нали, блага дъще ”. „ Понякога не мога да заспя от мисли за татко ти – по какъв начин я кара, храни ли се добре. Мисля, тормозя се, само че най-после си споделям: Не е дребен, в живота всеки би трябвало да се оправя самичък ”, пишеше мама.
Мисля, че тя нямаше да се върне толкоз скоро, в случай че не ѝ бях скроила номер. Родих едно след друго две деца и подмених мисията ѝ – за българската баба дундуркането на внуците е първокачествен дълг. Вече нямаше накъде. Дотогава все намираше оправдания да остане още малко там. Беше ми купила мечтания апартамент, само че трябват още пари за реставрацията на къщата, споделяше, а и нещо за старини да заделим.
Татко не похарчи и цент от парите на мама, в случай че не броим обезболяващите инжекции в последните му дни. Той беше горделив човек. „ Ако ще ме хранят жена ми и щерка ми, мен по-добре да ме няма ”, споделяше. Почина от рак два месеца след 66-ия си рожден ден и осем месеца откакто мама се върна от Израел. Пренесе се на некролога под короната на остарелия дъб на улица „ Радост ”.
„ Животът е едно прекосяване от балкона до некролозите по дърветата. ”
Така сподели мама.
Тя живя девет години след Израел. Толкова, едвам види краха на мисията-мечта: гибелта на баща, събарянето на къщата на Пенчо Семов и „ пандиза ” в новото ми жилище. По подигравка на ориста апартаментът, платен със спестените заплати от Шушана, беше най-обсебващият от всичките ни домове. В остаряла софийска постройка, той като че ли бе чакал някой, който да го обгрижи. Вкара ни в смазващия темп на поправки, течащи покриви, спукани тръби и взаимоотношения със странни съседи. Той беше нашата българска Шушана – изсмукваше силите ни, ангажираше всяка свободна минута.
Парите, заделени от мама за възстановяване на къщата на Пенчо Семов, по този начин и не влязоха в приложимост. Докато тя работеше в Израел, постройката беше оглозгана до основи. Разграбиха тухлите, керемидите, гредите. Останал без опора, покривът не устоя под тежестта на скулптурата и се строполи на земята. Крилете на простреляния ангел се отчупиха, само че като цяло композицията остана съвсем невредима.
Когато мама видя руините, не плака, както чаках. Приседна до ангела и го погали: „ Отблизо си още по-хубав. Имаш потребност от нови криле. ”
Иска ми се да ви кажа, че мама финансира най-малко реставрирането на скулптурата. Но не стана по този начин. Повече от две години писа писма до виновни инстанции, предлага спонсорство за спасяването на ангела, само че не ѝ позволиха. Не можело току-тъй да спасяваш ангел, в случай че не си негов притежател. Накрая ангелът изчезна, дружно със стареца и старицата. Останаха само крилете му, потънали измежду плевели, отпадъци и листа.
„ Криле на никого към този момент не трябват ”, сподели мама.
През последните години от живота си тя постоянно повтаряше, че най-щастливият ѝ интервал е бил в Израел. Това ме убиваше. Защо не времето с мен и внуците, за какво не младостта с баща, за какво тъкмо обслужването на Шушана се оказа най-хубавото в нейния живот?
Защото по този начин, отговаряше мама.
Седмица преди гибелта, когато метастазите бяха затлачили мозъка ѝ и не помнеше името ми, нито своето, тя си спомни за рождения ден на Шушана. Набра телефонния ѝ номер и организира с нея незабравим диалог на съветски – като че ли метастазите изчезнаха за трийсетина минути, омаломощени от загатна за най-щастливите дни.
„ Всеки от нас е полуостров – на половина обвързван със сушата и на половина извърнат към океана. Едната ни половина е обвързвана крепко със фамилията, а другата желае свободата да се обърне към океана. Трябва да бъдем оставени да сме полуострови. ” Това е написала мама в един от бележниците, които открих след гибелта ѝ. Откъсът е от Амос Оз – израелският влъхва, чиито книги тя препрочиташе с обич.
Това беше и отговорът на въпроса ми.
… … …
Погребах мама до баща, в кварталното гробище над улица „ Радост ”. Над гроба ѝ, вместо монумент, сложих крилете на ангела.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ