Последното дерибейство на Рашидов
Заживяхме в много „ срамни времена ", както ги дефинира неотдавна Захари Карабашлиев, въпреки и все да се питаме не му ли е пристигнало времето за оттласване от дъното. Нали всичко си има лимит? Оказва се, съгласно прословутата формула на Цветан Стоянов, че България в действителност няма и няма дъно: не можем да се измъкнем от калта, затуй тънем във все същия двоен позор („ зле сме в калта! добре сме в калта! " ).
И в случай че у някого към момента има и капка от подозрение в това, дано прочете публикацията на Вежди Рашидов, носеща гръмкото заглавие „ За чистотата на духа и търговията с медийни услуги ", оповестена във в. „ Труд ". Там „ непорочност на духа " няма, но за сметка на това помията е в индустриални количества. Досущ съгласно рецептата, разказана във „ Вестникар ли? " на Вазов през далечната 1900 година: Кал, неистини и нелепости в тях... От сламката - планина!.
В случая - доста тиня, мутренски език, омаскаряване на всички неугодни нему лица, отказване на свободното мнение и на свободата на словото, тайни измислици и планини от слама.
Бързам незабавно да уточня: нямам и в никакъв случай не съм имал високи морални упования от Вежди Рашидов. Писал съм за дерибействата му като министър на културата, както и за бруталната му офанзива против Българска национална телевизия през 2016 година, провъзгласена от него за „ държавна хранилка ", като на работещите там публицисти се спускаше условието просто да зобят заплатите си и услужливо да клепат с уши.
Тъй че в случай че последният му неприличен опус бе подписан от него в персонално качество - като ваятел на свободна процедура (бил той някогашен министър и още по-бивш „ мултак на републиката " ), несъмнено щях да го отмина с равнодушие. Защото калта и нелепостите вътре не се разграничават значително от помията и тайните дивотии, каквито можете да чуете на всяка крачка. Във време, когато примитивите са на мода, сходни прояви надали могат да смаят някого.
Ала работата е там, че Вежди Рашидов не е „ някогашен фактор ", а продължава да бъде политически овластена фигура от ръководещата партия ГЕРБ - най-много в качеството си на ръководител на парламентарната комисия по просвета и медии. И като подобен неговият „ манифест на омразата " следва да се чете по напълно различен метод. Включително като рецидив от едни други времена, на които се надявахме да сме поставили край.
Целта на упражнението му е персонална отплата и заклеймяване на свободата на словото, разполовено на две: на „ потребна независимост " (упражнявана от хора и медии, подкрепящи абсолютно властта, или нейни клакьори) и „ писък на хрантутници ", злоупотребяващи със свободата на словото („ хрантутници " на неизбежния Сорос, „ сладури с нежни души ", грантаджии на „ Америка за България "...).
Които си разрешават... какво?
Да пишат, приказват, да проучват и подлагат на критика. На езика на господин Рашидов: „ да плюват властта " и „ всеки неин триумф ". И най-страшното - по техни изявления били „ уволнявани виновни хора, министри даже ".
Представяте ли си? И до каква степен ще я докараме по този начин?
Вместо да бият чело, да коленичат в „ тишината на свободното слово " (метафората е на В. Р.) или да съберат примерно в шапка пари за отливане на „ лъва на Мултигруп ", дело на гения на скулптора-политик, който да бъде подложен от другата страна на Лъва на Андрей Николов край паметника на Незнайния боец.
А те подлагат на критика - съгласно речника на Рашидов: „ плюват страната ".
И тук, сходно на Георги Марков, аз също стартирам да си представям „ по какъв начин часовниците са спрели " и напряко се връщам към обезсмъртената от него среща на отговорника за идеологията Митко Григоров с интелигенцията, който, с цел да покаже къде ѝ е мястото, взима от масата самун и нож, произнасяйки незабравимите думи: „ у нас е хлябът, само че и у нас е ножът! ". Тъй че си мълчете, благодарете, че и целувайте ръка! Което някои побързали да сторят, а други - като Радой Ралин или Валери Петров - попарени напуснали срещата.
За това време си мечтае Вежди Рашидов. И продължава да си живее в него. Там се е формирал той и друго време не знае - от антуража на Георги Джагаров в антуража на Илия Павлов, преди дефинитивно и политически да пристане на Бойко Борисов.
Трябва да призная, че един от огромните потреси в журналистическата ми кариера бе може би първият му брифинг като министър на културата, на който трябваше да се разгласи значима културна конвенция с Франция, включваща и галерия на Огюст Роден. Тогава Рашидов, изцяло несъответстващ, слезе при публицистите с думите: Аз малко се насосах горе, малко ме хвана по този начин... И до момента в който в неговите ръце бе поверена ориста на българската просвета, аз от хигиенични съображения не прекрачих прага на това министерство.
Днес, след два мандата като министър на културата, Вежди Рашидов бе „ заточен " от Бойко Борисов в Народното събрание. Културата му беше „ отнета " (за всеобщо облекчение). Ето за какво във вестникарския му опус ясно прозира и непомерно нараненото му пустославие: „ Искахте Министерството на културата, тъй като смятахте, че това е мястото, откъдето ще имате въздействие върху духовната част на обществото. Ето, аз ви го сервирах на тепсия ".
И тъй като „ културата " му е била „ отнета ", на Вежди Рашидов не му остава друго с изключение на да се прогласи за „ отговорник по медиите " - най-много по публичните, тъй като въпреки всичко има и частни... И защото с БНР към този момент стана гаф и „ началникът " му е дал знак там да не пипа, единствената играчка в ръцете на господин Рашидов си остава Българска национална телевизия, която има съществено задължения и е подвластна от благоволението на парламентарната комисия по просвета и медии.
Тъй че изцяло си представям по какъв начин господин Рашидов заран си пуска „ своята медия ", след което възмутено пита по телефона, който би трябвало: „ Абе, по какъв начин ги пускате тия хора да приказват такива работи! Ама това създатели ли са? Истинските създатели са... (следва лист на еди кой си и еди кой си...)
Защото всичко това е част от неговата борба и неговата ненавист.
Честолюбието на Рашидов бе съществено попарено и от неизбирането му за учен в Българска академия на науките.
Оттогава той още по-силно възневидя „ красивите и интелигентните ", пуснали подписка против него и злоупотребата му с публично състояние.
Затова и интелектуалците към този момент публично са разграничени на „ положителни " и „ неприятни " - с цел да не се объркват подопечните медии. Сакън, да не дадат думата на проф. Александър Кьосев или на проф. Ивайло Дичев! И изобщо - какви са тези „ културолози, пришили си професорски звания, които през днешния ден се раздават наляво и надясно "... От някакъв си там Софийски университет, дето никой не му е чувал името... Да му мисли академичната общественост в Алма Матер!
По същата причина и медиите са „ положителни и неприятни ", а има и напряко токсични - като „ Икономедия ".
Да не приказваме за публицистите, където има „ креслива тайфа ", цялостни отпадъци и плювачи, само че, популярност Богу, има и „ гении ", а и положително „ младо потомство ", след което той прави поклон и пред сътрудници с качества.
Само че паметта е необичайно нещо и тя на часа ме връща към оня първи брифинг на министъра на културата Вежди Рашидов, където той също бе зациклил на тематиката за „ положителните публицисти ", преди да стигне до потресаващото самопризнание: Навремето имаше публицисти, с които дружно пиехме, дружно повръщахме, дружно ставахме от масата. Бяхме като едно цяло тяло.
Да не си помислите, че си изобретявам! Проверих, изявлението го има в интернет, цифровата памет е продължително нещо.
Затова, с цел да приключа с „ проблема Рашидов ", от който, постоянно казано, ми се повдига, колкото и да съм станал устойчив към простотии, желая да дефинирам няколко питания.
Първото от тях е към останалите 18 народни представители, членове на Комисията по просвета и медии: те по какъв начин ще реагират на „ опуса " на своя ръководител и някой от тях няма ли да му изиска оставката? Персонален въпрос към Тома Биков, Александър Симов и останалите.
А второто ми запитване е към Съвет за електронни медии. Регулаторният орган с съображение сега се занимава със ориста на предаването „ Вяра и общество " и на водещия Горан Благоев, който заслужава цялостна поддръжка като създател на дискусионно предаване в публичната телевизия.
Въпросът обаче е: Съвет за електронни медии ще реагира ли оттук нататък на протичащото се в Българска национална телевизия след спуснатите „ наставления " от господин Рашидов?
Имам поради връщането на екран от есента на „ Култура.бг " и ориста на водещата Александра Гюзелева (Шани) след персоналната офанзива от ръководителя на парламентарната комисия по просвета и медии.
Едно нейно премахване от екрана би означавало, че „ ножът и хлябът " са влезнали в добре познатата ни тоталитарна симбиоза.
Мониторингът на Съвет за електронни медии би трябвало деликатно да следи и дали политически жигосаните от господин Рашидов „ неуместни интелектуалци " не са подложени на остракизъм от публичната медия.
Ако това се случи, „ медийният дерибей " ще е удържал частична победа.
Истината обаче е, че опусът му вкара тежък автогол на ГЕРБ и предвещава нов срив на България в класациите по медийна независимост.
Така че оттук нататък Вежди Рашидов е „ политически пасажер ".
Автор Тони Николов
вестник Култура
И в случай че у някого към момента има и капка от подозрение в това, дано прочете публикацията на Вежди Рашидов, носеща гръмкото заглавие „ За чистотата на духа и търговията с медийни услуги ", оповестена във в. „ Труд ". Там „ непорочност на духа " няма, но за сметка на това помията е в индустриални количества. Досущ съгласно рецептата, разказана във „ Вестникар ли? " на Вазов през далечната 1900 година: Кал, неистини и нелепости в тях... От сламката - планина!.
В случая - доста тиня, мутренски език, омаскаряване на всички неугодни нему лица, отказване на свободното мнение и на свободата на словото, тайни измислици и планини от слама.
Бързам незабавно да уточня: нямам и в никакъв случай не съм имал високи морални упования от Вежди Рашидов. Писал съм за дерибействата му като министър на културата, както и за бруталната му офанзива против Българска национална телевизия през 2016 година, провъзгласена от него за „ държавна хранилка ", като на работещите там публицисти се спускаше условието просто да зобят заплатите си и услужливо да клепат с уши.
Тъй че в случай че последният му неприличен опус бе подписан от него в персонално качество - като ваятел на свободна процедура (бил той някогашен министър и още по-бивш „ мултак на републиката " ), несъмнено щях да го отмина с равнодушие. Защото калта и нелепостите вътре не се разграничават значително от помията и тайните дивотии, каквито можете да чуете на всяка крачка. Във време, когато примитивите са на мода, сходни прояви надали могат да смаят някого.
Ала работата е там, че Вежди Рашидов не е „ някогашен фактор ", а продължава да бъде политически овластена фигура от ръководещата партия ГЕРБ - най-много в качеството си на ръководител на парламентарната комисия по просвета и медии. И като подобен неговият „ манифест на омразата " следва да се чете по напълно различен метод. Включително като рецидив от едни други времена, на които се надявахме да сме поставили край.
Целта на упражнението му е персонална отплата и заклеймяване на свободата на словото, разполовено на две: на „ потребна независимост " (упражнявана от хора и медии, подкрепящи абсолютно властта, или нейни клакьори) и „ писък на хрантутници ", злоупотребяващи със свободата на словото („ хрантутници " на неизбежния Сорос, „ сладури с нежни души ", грантаджии на „ Америка за България "...).
Които си разрешават... какво?
Да пишат, приказват, да проучват и подлагат на критика. На езика на господин Рашидов: „ да плюват властта " и „ всеки неин триумф ". И най-страшното - по техни изявления били „ уволнявани виновни хора, министри даже ".
Представяте ли си? И до каква степен ще я докараме по този начин?
Вместо да бият чело, да коленичат в „ тишината на свободното слово " (метафората е на В. Р.) или да съберат примерно в шапка пари за отливане на „ лъва на Мултигруп ", дело на гения на скулптора-политик, който да бъде подложен от другата страна на Лъва на Андрей Николов край паметника на Незнайния боец.
А те подлагат на критика - съгласно речника на Рашидов: „ плюват страната ".
И тук, сходно на Георги Марков, аз също стартирам да си представям „ по какъв начин часовниците са спрели " и напряко се връщам към обезсмъртената от него среща на отговорника за идеологията Митко Григоров с интелигенцията, който, с цел да покаже къде ѝ е мястото, взима от масата самун и нож, произнасяйки незабравимите думи: „ у нас е хлябът, само че и у нас е ножът! ". Тъй че си мълчете, благодарете, че и целувайте ръка! Което някои побързали да сторят, а други - като Радой Ралин или Валери Петров - попарени напуснали срещата.
За това време си мечтае Вежди Рашидов. И продължава да си живее в него. Там се е формирал той и друго време не знае - от антуража на Георги Джагаров в антуража на Илия Павлов, преди дефинитивно и политически да пристане на Бойко Борисов.
Трябва да призная, че един от огромните потреси в журналистическата ми кариера бе може би първият му брифинг като министър на културата, на който трябваше да се разгласи значима културна конвенция с Франция, включваща и галерия на Огюст Роден. Тогава Рашидов, изцяло несъответстващ, слезе при публицистите с думите: Аз малко се насосах горе, малко ме хвана по този начин... И до момента в който в неговите ръце бе поверена ориста на българската просвета, аз от хигиенични съображения не прекрачих прага на това министерство.
Днес, след два мандата като министър на културата, Вежди Рашидов бе „ заточен " от Бойко Борисов в Народното събрание. Културата му беше „ отнета " (за всеобщо облекчение). Ето за какво във вестникарския му опус ясно прозира и непомерно нараненото му пустославие: „ Искахте Министерството на културата, тъй като смятахте, че това е мястото, откъдето ще имате въздействие върху духовната част на обществото. Ето, аз ви го сервирах на тепсия ".
И тъй като „ културата " му е била „ отнета ", на Вежди Рашидов не му остава друго с изключение на да се прогласи за „ отговорник по медиите " - най-много по публичните, тъй като въпреки всичко има и частни... И защото с БНР към този момент стана гаф и „ началникът " му е дал знак там да не пипа, единствената играчка в ръцете на господин Рашидов си остава Българска национална телевизия, която има съществено задължения и е подвластна от благоволението на парламентарната комисия по просвета и медии.
Тъй че изцяло си представям по какъв начин господин Рашидов заран си пуска „ своята медия ", след което възмутено пита по телефона, който би трябвало: „ Абе, по какъв начин ги пускате тия хора да приказват такива работи! Ама това създатели ли са? Истинските създатели са... (следва лист на еди кой си и еди кой си...)
Защото всичко това е част от неговата борба и неговата ненавист.
Честолюбието на Рашидов бе съществено попарено и от неизбирането му за учен в Българска академия на науките.
Оттогава той още по-силно възневидя „ красивите и интелигентните ", пуснали подписка против него и злоупотребата му с публично състояние.
Затова и интелектуалците към този момент публично са разграничени на „ положителни " и „ неприятни " - с цел да не се объркват подопечните медии. Сакън, да не дадат думата на проф. Александър Кьосев или на проф. Ивайло Дичев! И изобщо - какви са тези „ културолози, пришили си професорски звания, които през днешния ден се раздават наляво и надясно "... От някакъв си там Софийски университет, дето никой не му е чувал името... Да му мисли академичната общественост в Алма Матер!
По същата причина и медиите са „ положителни и неприятни ", а има и напряко токсични - като „ Икономедия ".
Да не приказваме за публицистите, където има „ креслива тайфа ", цялостни отпадъци и плювачи, само че, популярност Богу, има и „ гении ", а и положително „ младо потомство ", след което той прави поклон и пред сътрудници с качества.
Само че паметта е необичайно нещо и тя на часа ме връща към оня първи брифинг на министъра на културата Вежди Рашидов, където той също бе зациклил на тематиката за „ положителните публицисти ", преди да стигне до потресаващото самопризнание: Навремето имаше публицисти, с които дружно пиехме, дружно повръщахме, дружно ставахме от масата. Бяхме като едно цяло тяло.
Да не си помислите, че си изобретявам! Проверих, изявлението го има в интернет, цифровата памет е продължително нещо.
Затова, с цел да приключа с „ проблема Рашидов ", от който, постоянно казано, ми се повдига, колкото и да съм станал устойчив към простотии, желая да дефинирам няколко питания.
Първото от тях е към останалите 18 народни представители, членове на Комисията по просвета и медии: те по какъв начин ще реагират на „ опуса " на своя ръководител и някой от тях няма ли да му изиска оставката? Персонален въпрос към Тома Биков, Александър Симов и останалите.
А второто ми запитване е към Съвет за електронни медии. Регулаторният орган с съображение сега се занимава със ориста на предаването „ Вяра и общество " и на водещия Горан Благоев, който заслужава цялостна поддръжка като създател на дискусионно предаване в публичната телевизия.
Въпросът обаче е: Съвет за електронни медии ще реагира ли оттук нататък на протичащото се в Българска национална телевизия след спуснатите „ наставления " от господин Рашидов?
Имам поради връщането на екран от есента на „ Култура.бг " и ориста на водещата Александра Гюзелева (Шани) след персоналната офанзива от ръководителя на парламентарната комисия по просвета и медии.
Едно нейно премахване от екрана би означавало, че „ ножът и хлябът " са влезнали в добре познатата ни тоталитарна симбиоза.
Мониторингът на Съвет за електронни медии би трябвало деликатно да следи и дали политически жигосаните от господин Рашидов „ неуместни интелектуалци " не са подложени на остракизъм от публичната медия.
Ако това се случи, „ медийният дерибей " ще е удържал частична победа.
Истината обаче е, че опусът му вкара тежък автогол на ГЕРБ и предвещава нов срив на България в класациите по медийна независимост.
Така че оттук нататък Вежди Рашидов е „ политически пасажер ".
Автор Тони Николов
вестник Култура
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ