Този път президентът си намери майстора
Заглавието е на " Дневник ".
Поведението на Румен Радев по време на срещата с украинския президент Володимир Зеленски може да бъде изразено единствено с една единствена дума: срам. Който за жалост е и срам за България - защото той е българският президент и в това свое качество е символна фигура, която показва страната ни пред света. Има и една добра вест - след тази среща и разменените първоначално й реплики към този момент и за слепите би трябвало да е ясно какво неразбирателство е позицията на българския държавен глава.
Естествено, не Радев беше поканил Зеленски. Поканата пристигна от българския Министерски съвет. Мария Габриел, вицепремиер и предстоящ ротационен министър председател, го посрещна на българска земя. Радев го нямаше там, беше ангажиран с по-важни държавни каузи - да вземем за пример да си приказва с унгарския си сътрудник Виктор Орбан. Символичен диалог: двамата са единствените президенти на страни в Европейски Съюз, които не поддържат оръжейната помощ за Украйна. Тъкмо по тази причина българският държавен глава по-скоро би приказвал с дявола, нежели със Зеленски - само че нямаше по какъв начин да не го одобри, това би бил дипломатически гаф от мащаб, който би отнесъл и последните останки от неговата известност пред външния свят. Тъй че, въпреки и с голяма принуда, българският президент одобри своя сътрудник на " Дондуков " 2, двамата разговаряха и резултатът от този диалог беше един огромен срам. За Радев, несъмнено, не за Зеленски.
Резил, тъй като българският президент даже не откри сили да назова войната война - както не толкоз от дълго време един боен министър, Стефан Янев, я наричаше " специфична военна интервенция ", тъй като по този начин я наричал Путин. Румен Радев я назова просто " спор " - една дефиниция, дадена същата заран от представителя на Кремъл Дмитрий Песков, съгласно който " Киевския режим прави всичко допустимо, с цел да въвлече колкото се може повече страни в действителност за директно присъединяване в този спор. " Тази съветска опорка е идентична с главната теза на българския президент за какво не би трябвало България да обезпечава оръжейни помощи за Украйна - тъй като по този метод се въвличала в " спора ". Което, необичайно за какво, не се случва примерно на Полша и Балтийските страни, които граничат с жертвата на съветската експанзия.
Биография на Зеленски. От прислужник до президент на народаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
И срам, тъй като президентът още веднъж изрази своята позиция срещу помощта за Украйна - след решението на българското държавно управление за оказване на такава помощ, откакто българският парламент гласоподава в поддръжка за участието на Украйна в НАТО, откакто оказването на такава помощ е обща политика на цялата евроатлантическа общественост и откакто от морална позиция е ясно, че в обстановка на въоръжена експанзия в сърцето на Европа, отказвайки да подкрепиш жертвата, помагаш на агресора. Но не - Румен Радев още веднъж изложи своите причини: този спор нямал военна решение, той се разраствал и предизвиквал рецесии, трябвало да се търсят дипломатически пътища за реализиране на мир И още: като висш главнокомандващ той бил имал задължението да се грижи боеспособността на българската войска да не отслабва с помощта на такива дарения. (Нищо, че военните хранилища съдържат големи количества въоръжение с почни изтекли периоди на валидност, за които скоро ще би трябвало да се заплаща, с цел да бъдат утилизирани.)
Този път обаче Радев си откри майстора. Зеленски непосредствено му зададе въпроса: " Не подкрепяте оръжия за Украйна, с цел да не отслабне вашата войска или не подкрепяте усилването на Украйна? " И още един, напряко смъртоносен въпрос: " Ако войната пристигна при вас, ще кажете ли: Путин, вземай българската територия? " Попита го също - в случай че войната пристигна при вас, какво ще вършиме тогава, в случай че никой не ви оказва помощ? Едва по-късно българският президент се сети да отпрати публицистите. Уви, прекомерно късно: резилът беше към този момент обществено притежание - и оттук насетне никой не би могъл да го изличи.
Ефектът от осем часа на Зеленски в София
Кадрите, запечатали тези думи, би трябвало да се гледат доста деликатно - тъй като освен думите, само че и езикът на тялото на президентската кохорта беше прекомерно сладкодумен. В думите на Зеленски пулсираше страст, в жестовете му имаше живот. Хората от другата страна на масата седяха като препарирани, от тях като че ли лъхаше на плесен, жестовете на Радев, неговата интонация, неговото нервно потропване с пръсти по масата излъчваха злост, вина и боязън.
Да, боязън - тъй като по този начин и не съумя да предотврати постоянното българско държавно управление, макар саботажите на служебните му министри, макар директното искане към учен Денков да не извършва мандата, макар врътването в Народното събрание преди националния химн. България в последна сметка не се оказа слабото звено в НАТО и Европейски Съюз , както се надяваха и заръчваха от Кремъл, и макар горещите щения на българския (п)резидент свободата и демократичните полезности в Европа ще бъдат защитавани и с български снаряди. В този диалог в действителност се сблъскваха два свята: бъдещето на обединена Европа, надмогнала войните и деспотиите, и някакви сенки от не доста отдалеченото ни минало, които постоянно са подготвени за чупка в кръста и метани пред съветския ботуш.
Не е единствено това обаче. Още по-унищожителна би била съпоставката с метода, по който разговаряха Зеленски и Николай Денков - или обществената полемика, на която Зеленски отговаряше на въпроси в залата на Историческия музей. Ако я създадем, ще забележим, че става дума за две несъвместими ценностни системи и два разнообразни свята, които се разминават не просто във времето, само че и по самите нравствени учредения на тези, които вземат отношение към актуалната война. И сред многото разлики съгласно мен има една съществена: хората, които споделят паниките и терзанията на Зеленски, са способни на емпатия, до момента в който кохортата на Румен Радев не е.
Един образец - когато в отговор на журналистически въпрос той загатна за 200 000 деца, де факто отвлечени от Русия, за които не се знае живи ли се и къде са, той се попита не е ли задоволително това, с цел да се оказва помощ на Украйна.
Очевидно за Румен Радев това не е задоволително. Не са задоволителни и кланетата в Буча, взривения спектакъл в Мариупол, стаите за изтезания, изнасилванията, всеобщите гробове. Достатъчно е единствено Украйна да преклони глава и да се остави да бъде унищожена - в името на мира, при все това подобен мир би траел ден до пладне - след Украйна би последвала нова инвазия - в Молдова, Полша или в Балтийските страни, а може би и в България. И в действителност е забавно: в случай че съветската войска реши още веднъж да прецапа Дунава, с цел да ни освобождава от това или това, по какъв начин съгласно българският президент би трябвало да постъпят българите - да сграбчена оръжие в отбрана на своята независимост, както направиха украинците и нашите предци по време на Първата международна война, или да ги посрещнат с самун и сол и да им изградят още един монумент в центъра са София - за следващата войска освободителка.
На сбогуване Зеленски благодари на България - за това, че е била от светлата страна на историята. Да, през днешния ден бяхме там - и нека имаме силата да отстояваме тази си позиция. За Румен Радев остава тъмната страна - халал да му е вечно, в компанията на господин Копейкин, госпожа Нинова и други изкопаеми.
В " Туитър " Зеленски не загатна различията с Радев за оръжията
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Поведението на Румен Радев по време на срещата с украинския президент Володимир Зеленски може да бъде изразено единствено с една единствена дума: срам. Който за жалост е и срам за България - защото той е българският президент и в това свое качество е символна фигура, която показва страната ни пред света. Има и една добра вест - след тази среща и разменените първоначално й реплики към този момент и за слепите би трябвало да е ясно какво неразбирателство е позицията на българския държавен глава.
Естествено, не Радев беше поканил Зеленски. Поканата пристигна от българския Министерски съвет. Мария Габриел, вицепремиер и предстоящ ротационен министър председател, го посрещна на българска земя. Радев го нямаше там, беше ангажиран с по-важни държавни каузи - да вземем за пример да си приказва с унгарския си сътрудник Виктор Орбан. Символичен диалог: двамата са единствените президенти на страни в Европейски Съюз, които не поддържат оръжейната помощ за Украйна. Тъкмо по тази причина българският държавен глава по-скоро би приказвал с дявола, нежели със Зеленски - само че нямаше по какъв начин да не го одобри, това би бил дипломатически гаф от мащаб, който би отнесъл и последните останки от неговата известност пред външния свят. Тъй че, въпреки и с голяма принуда, българският президент одобри своя сътрудник на " Дондуков " 2, двамата разговаряха и резултатът от този диалог беше един огромен срам. За Радев, несъмнено, не за Зеленски.
Резил, тъй като българският президент даже не откри сили да назова войната война - както не толкоз от дълго време един боен министър, Стефан Янев, я наричаше " специфична военна интервенция ", тъй като по този начин я наричал Путин. Румен Радев я назова просто " спор " - една дефиниция, дадена същата заран от представителя на Кремъл Дмитрий Песков, съгласно който " Киевския режим прави всичко допустимо, с цел да въвлече колкото се може повече страни в действителност за директно присъединяване в този спор. " Тази съветска опорка е идентична с главната теза на българския президент за какво не би трябвало България да обезпечава оръжейни помощи за Украйна - тъй като по този метод се въвличала в " спора ". Което, необичайно за какво, не се случва примерно на Полша и Балтийските страни, които граничат с жертвата на съветската експанзия.
И срам, тъй като президентът още веднъж изрази своята позиция срещу помощта за Украйна - след решението на българското държавно управление за оказване на такава помощ, откакто българският парламент гласоподава в поддръжка за участието на Украйна в НАТО, откакто оказването на такава помощ е обща политика на цялата евроатлантическа общественост и откакто от морална позиция е ясно, че в обстановка на въоръжена експанзия в сърцето на Европа, отказвайки да подкрепиш жертвата, помагаш на агресора. Но не - Румен Радев още веднъж изложи своите причини: този спор нямал военна решение, той се разраствал и предизвиквал рецесии, трябвало да се търсят дипломатически пътища за реализиране на мир И още: като висш главнокомандващ той бил имал задължението да се грижи боеспособността на българската войска да не отслабва с помощта на такива дарения. (Нищо, че военните хранилища съдържат големи количества въоръжение с почни изтекли периоди на валидност, за които скоро ще би трябвало да се заплаща, с цел да бъдат утилизирани.)
Този път обаче Радев си откри майстора. Зеленски непосредствено му зададе въпроса: " Не подкрепяте оръжия за Украйна, с цел да не отслабне вашата войска или не подкрепяте усилването на Украйна? " И още един, напряко смъртоносен въпрос: " Ако войната пристигна при вас, ще кажете ли: Путин, вземай българската територия? " Попита го също - в случай че войната пристигна при вас, какво ще вършиме тогава, в случай че никой не ви оказва помощ? Едва по-късно българският президент се сети да отпрати публицистите. Уви, прекомерно късно: резилът беше към този момент обществено притежание - и оттук насетне никой не би могъл да го изличи.
Ефектът от осем часа на Зеленски в София Кадрите, запечатали тези думи, би трябвало да се гледат доста деликатно - тъй като освен думите, само че и езикът на тялото на президентската кохорта беше прекомерно сладкодумен. В думите на Зеленски пулсираше страст, в жестовете му имаше живот. Хората от другата страна на масата седяха като препарирани, от тях като че ли лъхаше на плесен, жестовете на Радев, неговата интонация, неговото нервно потропване с пръсти по масата излъчваха злост, вина и боязън.
Да, боязън - тъй като по този начин и не съумя да предотврати постоянното българско държавно управление, макар саботажите на служебните му министри, макар директното искане към учен Денков да не извършва мандата, макар врътването в Народното събрание преди националния химн. България в последна сметка не се оказа слабото звено в НАТО и Европейски Съюз , както се надяваха и заръчваха от Кремъл, и макар горещите щения на българския (п)резидент свободата и демократичните полезности в Европа ще бъдат защитавани и с български снаряди. В този диалог в действителност се сблъскваха два свята: бъдещето на обединена Европа, надмогнала войните и деспотиите, и някакви сенки от не доста отдалеченото ни минало, които постоянно са подготвени за чупка в кръста и метани пред съветския ботуш.
Не е единствено това обаче. Още по-унищожителна би била съпоставката с метода, по който разговаряха Зеленски и Николай Денков - или обществената полемика, на която Зеленски отговаряше на въпроси в залата на Историческия музей. Ако я създадем, ще забележим, че става дума за две несъвместими ценностни системи и два разнообразни свята, които се разминават не просто във времето, само че и по самите нравствени учредения на тези, които вземат отношение към актуалната война. И сред многото разлики съгласно мен има една съществена: хората, които споделят паниките и терзанията на Зеленски, са способни на емпатия, до момента в който кохортата на Румен Радев не е.
Един образец - когато в отговор на журналистически въпрос той загатна за 200 000 деца, де факто отвлечени от Русия, за които не се знае живи ли се и къде са, той се попита не е ли задоволително това, с цел да се оказва помощ на Украйна.
Очевидно за Румен Радев това не е задоволително. Не са задоволителни и кланетата в Буча, взривения спектакъл в Мариупол, стаите за изтезания, изнасилванията, всеобщите гробове. Достатъчно е единствено Украйна да преклони глава и да се остави да бъде унищожена - в името на мира, при все това подобен мир би траел ден до пладне - след Украйна би последвала нова инвазия - в Молдова, Полша или в Балтийските страни, а може би и в България. И в действителност е забавно: в случай че съветската войска реши още веднъж да прецапа Дунава, с цел да ни освобождава от това или това, по какъв начин съгласно българският президент би трябвало да постъпят българите - да сграбчена оръжие в отбрана на своята независимост, както направиха украинците и нашите предци по време на Първата международна война, или да ги посрещнат с самун и сол и да им изградят още един монумент в центъра са София - за следващата войска освободителка.
На сбогуване Зеленски благодари на България - за това, че е била от светлата страна на историята. Да, през днешния ден бяхме там - и нека имаме силата да отстояваме тази си позиция. За Румен Радев остава тъмната страна - халал да му е вечно, в компанията на господин Копейкин, госпожа Нинова и други изкопаеми.
В " Туитър " Зеленски не загатна различията с Радев за оръжията Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ