Изненадващият триумф на мултикултурализма
Забранена е всяка директна или непряка дискриминация, учредена на пол, раса, националност, етническа принадлежност, човешки геном, поданство, генезис, вяра или религия, обучение, убеждения, политическа принадлежност, персонално или публично състояние, увреждане, възраст, СЕКСУАЛНА ОРИЕНТАЦИЯ, фамилно състояние, имуществено положение или на всевъзможни други признаци, открити в закон или в интернационален контракт, по който Република България е страна.
Чл. 4. (1) (Доп. - Дъждовни води, бр. 70 от 2004 година, в действие от 01.01.2005 г.) от Закон за отбрана от дискриминация
Кратка версия: Хомосексуалните общности у нас не могат да бъдат дискриминирани: да вземем за пример, хомосексуалните актове не могат да се криминализират или да служат за друго отнасяне на работното място. Това не следва от Истанбулската спогодба, а е одобрена част от правото на Съвета на Европа и Европейски Съюз, което пък е неразделна част от нашето право. Легализирането на еднополовите бракове или признанието на повече от два пола не е наложително за страните членки, нито се изисква от Истанбулската спогодба. Хомофобията, обаче, не може да е държавна политика в Европейски Съюз и Европа по-общо. Има противоречиви въпроси (еднополов брак, идентификация на пола), които страните членки вземат решение сами, само че рестриктивните мерки, които постановат, подлежат на надзор от страна на съдилищата на Европейски Съюз и Съвета на Европа.
Дълга версия: " Нерде Ямбол, нерде Станбул " е споделил народът. Лидерите на " патриотите " са множеството от Ямбол, а Конвенцията против домашното принуждение е от Истанбул, което ненапълно изяснява и " патриотичната " съпротива по отношение на нея. Опозицията на Българска социалистическа партия пък е обяснима само с поговорки от рода на " де го чукаш, де се пука ". Покрай тези партийни позиции се развихри и деятелен публичен спор, в който взеха присъединяване нормалните престижи, не-дотам-авторитети и Светият синод. Създаде се усещане, че става дума за бездънен, кардинален спор.
Но кой е в действителност правилото, за който става дума? Ето няколко разновидността:
1. Да се забрани правото на избор на полова ориентировка? Не може да е това - въпреки всичко не сме се трансформирали в православен еквивалент на Ислямската страна, а и имаме антидискриминационно законодателство. Също по този начин има обвързващо за нас интернационално право, което изключва сходни забрани. Съдът в Страсбург още през 1981 година интерпретира Европейската спогодба за отбрана правата на индивида като забраняваща криминализирането на другата полова ориентировка. Ние сме член на Съвета на Европа от 1992 година и оттогава тези правила са наложителни за нас. Очевидно мнозина са ги проспали, отпред с Българска социалистическа партия и БПЦ;
2. Да могат да се дискриминират хора на база полова ориентировка? Не и това по същите причини;
3. Да не можеш да се запишеш като " трети пол " по избор? И това не е, тъй като нито Истанбулската спогодба го изисква, нито някой упорства за такава мярка у нас. Различните европейски страни имат разнообразни позиции по този въпрос. През ноември 2017 година немският парламентарен съд " подреди " на Народното събрание да одобри " трети пол " в формалните документи до края на 2018 година Земята по-късно решение не се разтвори и не погълна съдиите в Карлсруе;
4. Да не се позволяват еднополовите бракове? Този въпрос не стои у нас. В Европа по него има разнообразни решения. Към момента 15 страни позволяват еднополов брак/съюз. Това са: Белгия, Дания, Финландия, Франция, Германия, Исландия, Ирландия, Люксембург, Малта, Холандия, Норвегия, Португалия, Испания, Швеция и Обединеното Кралство. Ние не сме измежду тях със или без Истанбулската спогодба.
5. Да не се дава гласност на хората с друга полова ориентировка? И това не може да е, тъй като макар дискриминационните настройки на огромни групи до отнемане от гласност не се е стигало, а избрани хора с ексцентрична полова ориентировка са всенародни любимци.
За какво е тогава целият звук?
Проблемът е, че
избрани политически сили имат интерес от разпалване на " културна война " – война на идентичности
В тази война се пази някаква (измислена, въобразена) " патриотична ", " национална " и " консервативна " еднаквост, от " наглото настъпление " на " мигранти " и " демократично западничество ". Посланията са – " ние не сме Европа, а сме нещо друго " или " Европа би трябвало да се промени ".
В този подтекст конвенцията против домашното принуждение просто стана терен, полесражение, върху което въпросните консерватори-патриоти-националисти и така нататък желаят да развеят конските си опашки, да разпънат шатри, да размахат хоругви и да поведат племенни шествия, търсещи самопризнание на личния мироглед.
" Битката " в действителност е за тъкмо това – самопризнание. Светът е завил доста нанякъде и настройките, културата, възприятията на някакви хора са останали " непризнати ". Време е нещата да си дойдат на мястото, настояват те.
Тръмп и културното " болшинство "
Ситуацията у нас е " видяла жабата, че подковават вола и тя си вдигнала краката ". Волът беше начетен в Съединени американски щати, където Доналд Тръмп стана най-отявленият изразител на волята за самопризнание на " болшинството ". Мнозинството е в кавички, тъй като в действителност Тръмповото болшинство беше малцинство – с три-четири милиона по-малко от съперниците му. Но това са елементи в " културната война "
Целта на " световната културна гражданска война " е да донесе политическо самопризнание на нещо, което се именува " нов консерватизъм ". То има малко общо с Едмънд Бърк или Майкъл Оукшот, само че се върти към тематики като шовинизъм, либертарианство и " фамилни полезности ". Хубавото му е, че е инклузивно и за участието в него не пречи да имаш по няколко брака с моделки, или пък инцидентни случки с порно актриси.
Българският опит демонстрира, че " консервативното уж-мнозинство " може да е още по-инклузивно . У нас в него влизат с изключение на баш патриот-консерваторите:
- БСП;
- православната църква;
- мюфтията;
- част от новата левица;
- част от остарялата десница;
- русофилите;
- фашистите;
- комунистите;
- опортюнистите – т.е. миналите през всички десни партии и най-после станали " патриоти ", с цел да влязат в държавното управление.
Всички тези са за " обичайните фамилни полезности " в едно обещество, в което множеството от децата се раждат отвън брак. Също по този начин, всички те симпатизират, поддържаха или поддържат Доналд Тръмп – въпреки и по разнообразни аргументи.
Политиката на еднаквост и самопризнание
Мултикултурализмът има една добра страна – това е, че той е резултат от процесите на равноправност на публични групи, на изравняването на главните им права. Равнопоставеността в действителност е продължение на просвещенските идеали. Борбата за нея маркира най-светлите моменти в актуалната политическа история – от придвижването за цивилен права в Съединени американски щати от 60-те години на предишния век, през рухването на Берлинската стена, до " отварянето " на обществото към проблемите на дамите и половите малцинства. Западът от 50-те години на предишния век е бил тъмно и потискащо място, към което малко на брой биха се върнали. Жените в кухнята, Алан Туринг – героят на Англия, разчел кода " Енигма " – наказан за " непочтено държание ". Т.е. бил е хомосексуален. Лицемерие и тесногръдство, което най-добре е да си остане в историята.
Мултикултурализмът има и една не толкоз добра страна, обаче. Това е, че той може да се фетишизира и всевъзможни групи да стартират да търсят политическо " самопризнание " и да водят " културни войни ", в случай че не го получат. Като " новите консерватори ", да вземем за пример, които желаят тяхната просвета – каквото и това да значи - да се почита и признава, да участва на най-високо политическо равнище. Тръмп в действителност извършва тази функционалност, както у нас това го прави триото Каракачанов-Сидеров-Симеонов, наред с доста други бек вокали.
" Консервативната гражданска война " в този смисъл е успех на мултикултурализма като политика на идентичността. Някаква група смята, че не получава задоволително самопризнание в обществената сфера и желае от смяна на конституцията до личен министър председател, президент и така нататък Тя даже може да изиска " афърматив екшън " - противоположна дискриминация - във връзка с личните си ползи. За задачата другите не би трябвало да се позволяват до публичността/телевизиите, специфични квоти би трябвало да подсигуряват превеса на уж-мнозинството, учебниците и езика би трябвало да се изчистят от примеси като понятието " джендър " и така нататък
До къде ще стигне тази " гражданска война "?
Прогнозата ми е, че в Съединени американски щати и Западна Европа ще става дума главно за политика на еднаквост, в която " забравеното ", " безмълвно " болшинство ще получи одушници като Тръмп или Брекзит. Еманципацията обаче няма да бъде спряна и равнопоставеността на другите публични групи няма да ерозира значително. Дори Върховният съд на Съединени американски щати да анулира делото, легализиращо абортите - Roe v. Wade (1973), това ще е финалниат фойерверк на консервативният подем, след който съпротивата ще е толкоз мощна, че той лека-полека ще затихне и отмине, в случай че въпреки всичко е останал и малко здрав разсъдък.
В Източна Европа нещата са разнообразни, обаче. Ситуацията към Истанбулската спогодба у нас демонстрира, че около " културните идентичности " ние сме склонни да изхвърлим и одобрени правила на недискриминация и равнопоставеност, които по този начин или другояче привиждаме като " непознати ". Т.е. " мултикултурализмът " тук ще остане единствено като конфликт на идентичности, битка на етикети – консерватори против либерали и прочие – само че жертвата на тази " битка " може да се окаже просвещенската стратегия за тъждество и равноправност. Програма, която по този начин или другояче не е била доведена до съществени резултати в района.
В умозаключение, триумфът на мултикултурализмът сякаш е реалност, само че за някои – най-много в Източна Европа – това ще значи просто още повече политики на идентичността, вътрешно и външно-политическо опълчване и " културни войни ". Това освен може да унищожи конституционната рамка за обществена равноправност, само че може да докара до етнически и междудържавни спорове. Защото това, което прави мултикултурализмът цивилизован и допустим, е точно общата рамка на равнопоставеност, обезпечена от правовата, конституционна страна и интернационалното право. Когато тя се унищожи, мултикултурализмът е просто конфликт на култури, цивилизационна война, в която по-силната надвива или най-вече се реализира краткотрайно помирение след тежки борби.
Парадоксът е, че тези, които отхвърлят мултикултурализма, са за война на цивилизациите, за културна война. Освен недоумение, че по този метод те още веднъж мислят в термините на някаква многобройност на култури, този абсурд е сигнал за сериозна заплаха.
Войната, пък било тя и " културна ", не е донесла положително на никого.
Чл. 4. (1) (Доп. - Дъждовни води, бр. 70 от 2004 година, в действие от 01.01.2005 г.) от Закон за отбрана от дискриминация
Кратка версия: Хомосексуалните общности у нас не могат да бъдат дискриминирани: да вземем за пример, хомосексуалните актове не могат да се криминализират или да служат за друго отнасяне на работното място. Това не следва от Истанбулската спогодба, а е одобрена част от правото на Съвета на Европа и Европейски Съюз, което пък е неразделна част от нашето право. Легализирането на еднополовите бракове или признанието на повече от два пола не е наложително за страните членки, нито се изисква от Истанбулската спогодба. Хомофобията, обаче, не може да е държавна политика в Европейски Съюз и Европа по-общо. Има противоречиви въпроси (еднополов брак, идентификация на пола), които страните членки вземат решение сами, само че рестриктивните мерки, които постановат, подлежат на надзор от страна на съдилищата на Европейски Съюз и Съвета на Европа.
Дълга версия: " Нерде Ямбол, нерде Станбул " е споделил народът. Лидерите на " патриотите " са множеството от Ямбол, а Конвенцията против домашното принуждение е от Истанбул, което ненапълно изяснява и " патриотичната " съпротива по отношение на нея. Опозицията на Българска социалистическа партия пък е обяснима само с поговорки от рода на " де го чукаш, де се пука ". Покрай тези партийни позиции се развихри и деятелен публичен спор, в който взеха присъединяване нормалните престижи, не-дотам-авторитети и Светият синод. Създаде се усещане, че става дума за бездънен, кардинален спор.
Но кой е в действителност правилото, за който става дума? Ето няколко разновидността:
1. Да се забрани правото на избор на полова ориентировка? Не може да е това - въпреки всичко не сме се трансформирали в православен еквивалент на Ислямската страна, а и имаме антидискриминационно законодателство. Също по този начин има обвързващо за нас интернационално право, което изключва сходни забрани. Съдът в Страсбург още през 1981 година интерпретира Европейската спогодба за отбрана правата на индивида като забраняваща криминализирането на другата полова ориентировка. Ние сме член на Съвета на Европа от 1992 година и оттогава тези правила са наложителни за нас. Очевидно мнозина са ги проспали, отпред с Българска социалистическа партия и БПЦ;
2. Да могат да се дискриминират хора на база полова ориентировка? Не и това по същите причини;
3. Да не можеш да се запишеш като " трети пол " по избор? И това не е, тъй като нито Истанбулската спогодба го изисква, нито някой упорства за такава мярка у нас. Различните европейски страни имат разнообразни позиции по този въпрос. През ноември 2017 година немският парламентарен съд " подреди " на Народното събрание да одобри " трети пол " в формалните документи до края на 2018 година Земята по-късно решение не се разтвори и не погълна съдиите в Карлсруе;
4. Да не се позволяват еднополовите бракове? Този въпрос не стои у нас. В Европа по него има разнообразни решения. Към момента 15 страни позволяват еднополов брак/съюз. Това са: Белгия, Дания, Финландия, Франция, Германия, Исландия, Ирландия, Люксембург, Малта, Холандия, Норвегия, Португалия, Испания, Швеция и Обединеното Кралство. Ние не сме измежду тях със или без Истанбулската спогодба.
5. Да не се дава гласност на хората с друга полова ориентировка? И това не може да е, тъй като макар дискриминационните настройки на огромни групи до отнемане от гласност не се е стигало, а избрани хора с ексцентрична полова ориентировка са всенародни любимци.
За какво е тогава целият звук?
Проблемът е, че
избрани политически сили имат интерес от разпалване на " културна война " – война на идентичности
В тази война се пази някаква (измислена, въобразена) " патриотична ", " национална " и " консервативна " еднаквост, от " наглото настъпление " на " мигранти " и " демократично западничество ". Посланията са – " ние не сме Европа, а сме нещо друго " или " Европа би трябвало да се промени ".
В този подтекст конвенцията против домашното принуждение просто стана терен, полесражение, върху което въпросните консерватори-патриоти-националисти и така нататък желаят да развеят конските си опашки, да разпънат шатри, да размахат хоругви и да поведат племенни шествия, търсещи самопризнание на личния мироглед.
" Битката " в действителност е за тъкмо това – самопризнание. Светът е завил доста нанякъде и настройките, културата, възприятията на някакви хора са останали " непризнати ". Време е нещата да си дойдат на мястото, настояват те.
Тръмп и културното " болшинство "
Ситуацията у нас е " видяла жабата, че подковават вола и тя си вдигнала краката ". Волът беше начетен в Съединени американски щати, където Доналд Тръмп стана най-отявленият изразител на волята за самопризнание на " болшинството ". Мнозинството е в кавички, тъй като в действителност Тръмповото болшинство беше малцинство – с три-четири милиона по-малко от съперниците му. Но това са елементи в " културната война "
Целта на " световната културна гражданска война " е да донесе политическо самопризнание на нещо, което се именува " нов консерватизъм ". То има малко общо с Едмънд Бърк или Майкъл Оукшот, само че се върти към тематики като шовинизъм, либертарианство и " фамилни полезности ". Хубавото му е, че е инклузивно и за участието в него не пречи да имаш по няколко брака с моделки, или пък инцидентни случки с порно актриси.
Българският опит демонстрира, че " консервативното уж-мнозинство " може да е още по-инклузивно . У нас в него влизат с изключение на баш патриот-консерваторите:
- БСП;
- православната църква;
- мюфтията;
- част от новата левица;
- част от остарялата десница;
- русофилите;
- фашистите;
- комунистите;
- опортюнистите – т.е. миналите през всички десни партии и най-после станали " патриоти ", с цел да влязат в държавното управление.
Всички тези са за " обичайните фамилни полезности " в едно обещество, в което множеството от децата се раждат отвън брак. Също по този начин, всички те симпатизират, поддържаха или поддържат Доналд Тръмп – въпреки и по разнообразни аргументи.
Политиката на еднаквост и самопризнание
Мултикултурализмът има една добра страна – това е, че той е резултат от процесите на равноправност на публични групи, на изравняването на главните им права. Равнопоставеността в действителност е продължение на просвещенските идеали. Борбата за нея маркира най-светлите моменти в актуалната политическа история – от придвижването за цивилен права в Съединени американски щати от 60-те години на предишния век, през рухването на Берлинската стена, до " отварянето " на обществото към проблемите на дамите и половите малцинства. Западът от 50-те години на предишния век е бил тъмно и потискащо място, към което малко на брой биха се върнали. Жените в кухнята, Алан Туринг – героят на Англия, разчел кода " Енигма " – наказан за " непочтено държание ". Т.е. бил е хомосексуален. Лицемерие и тесногръдство, което най-добре е да си остане в историята.
Мултикултурализмът има и една не толкоз добра страна, обаче. Това е, че той може да се фетишизира и всевъзможни групи да стартират да търсят политическо " самопризнание " и да водят " културни войни ", в случай че не го получат. Като " новите консерватори ", да вземем за пример, които желаят тяхната просвета – каквото и това да значи - да се почита и признава, да участва на най-високо политическо равнище. Тръмп в действителност извършва тази функционалност, както у нас това го прави триото Каракачанов-Сидеров-Симеонов, наред с доста други бек вокали.
" Консервативната гражданска война " в този смисъл е успех на мултикултурализма като политика на идентичността. Някаква група смята, че не получава задоволително самопризнание в обществената сфера и желае от смяна на конституцията до личен министър председател, президент и така нататък Тя даже може да изиска " афърматив екшън " - противоположна дискриминация - във връзка с личните си ползи. За задачата другите не би трябвало да се позволяват до публичността/телевизиите, специфични квоти би трябвало да подсигуряват превеса на уж-мнозинството, учебниците и езика би трябвало да се изчистят от примеси като понятието " джендър " и така нататък
До къде ще стигне тази " гражданска война "?
Прогнозата ми е, че в Съединени американски щати и Западна Европа ще става дума главно за политика на еднаквост, в която " забравеното ", " безмълвно " болшинство ще получи одушници като Тръмп или Брекзит. Еманципацията обаче няма да бъде спряна и равнопоставеността на другите публични групи няма да ерозира значително. Дори Върховният съд на Съединени американски щати да анулира делото, легализиращо абортите - Roe v. Wade (1973), това ще е финалниат фойерверк на консервативният подем, след който съпротивата ще е толкоз мощна, че той лека-полека ще затихне и отмине, в случай че въпреки всичко е останал и малко здрав разсъдък.
В Източна Европа нещата са разнообразни, обаче. Ситуацията към Истанбулската спогодба у нас демонстрира, че около " културните идентичности " ние сме склонни да изхвърлим и одобрени правила на недискриминация и равнопоставеност, които по този начин или другояче привиждаме като " непознати ". Т.е. " мултикултурализмът " тук ще остане единствено като конфликт на идентичности, битка на етикети – консерватори против либерали и прочие – само че жертвата на тази " битка " може да се окаже просвещенската стратегия за тъждество и равноправност. Програма, която по този начин или другояче не е била доведена до съществени резултати в района.
В умозаключение, триумфът на мултикултурализмът сякаш е реалност, само че за някои – най-много в Източна Европа – това ще значи просто още повече политики на идентичността, вътрешно и външно-политическо опълчване и " културни войни ". Това освен може да унищожи конституционната рамка за обществена равноправност, само че може да докара до етнически и междудържавни спорове. Защото това, което прави мултикултурализмът цивилизован и допустим, е точно общата рамка на равнопоставеност, обезпечена от правовата, конституционна страна и интернационалното право. Когато тя се унищожи, мултикултурализмът е просто конфликт на култури, цивилизационна война, в която по-силната надвива или най-вече се реализира краткотрайно помирение след тежки борби.
Парадоксът е, че тези, които отхвърлят мултикултурализма, са за война на цивилизациите, за културна война. Освен недоумение, че по този метод те още веднъж мислят в термините на някаква многобройност на култури, този абсурд е сигнал за сериозна заплаха.
Войната, пък било тя и " културна ", не е донесла положително на никого.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ