Св. преподобни Онуфрий Велики
За велики пустинни подвижници ни споделя свети Пафнутий, който самичък живеел необитаем живот. Веднъж в него се явило предпочитание да отиде навътре в пустинята, с цел да узнае, има ли там още отци, които служат на Господа повече от него. Като си взел малко самун и вода, той тръгнал и след четиридневен сложен път видял затворена пещера, в която светлина влизала единствено през един дребен отвор. Почукал, като очаквал да чуе глас, който да го приветства в името на Христа, само че на вятъра. Най-после влезнал и видял един дъртак да седи. “Благослови, отче светий! ” - споделил той. Отговор не последвал. Пафнутий се доближил, допрял се до него и тялото се разсипало на прахуляк. Подвижникът към този момент няколко години бил мъртъв. Пафнутий погребал Божия раб с нормалното псалмопение и молитва, пренощувал при гроба му и на другия ден, подсилен от сън и храна, се отправил по-нататък.
Пак вървял той няколко дни и видял пещера и към нея следи от човешки стъпки. Пещерата била пуста, само че се виждало, че някой живее в нея и че жителят наскоро е излязъл. Пафнутий решил да го дочака. Мястото било прелестно. Финикова палма, покрита с плодове, растяла в пещерата. Бистър извор с прясна вода бликал от корените на дървото. Цял ден Пафнутий чакал като се молел и пеел псалми. Привечер той видял да се доближава към него стадо биволи, измежду които вървял един подвижник. Дългите му коси го покривали от главата до нозете. Друга завивка на него нямало. Подвижникът изначало се изплашил, като видял Пафнутий, само че след това почнал да благодари на Бога, поканил го в пещерата и му предложил храна. Дълго беседвали те и дружно се молили. Пафнутий разбрал, че името на подвижника е Тимотей, че в млади години живял като инок в манастир, а след това като поискал уединение почнал да живее в лична килия, покрай града, като се хранел от трудовете си. Тук паднал той в закононарушение и известно време водил неверен живот. Но съвестта се пробудила в него и избягал в пустинята, с цел да смири пристрастеностите посредством молитва и труд. Тежък бил изначало неговият живот. Много изтърпял от вътрешна душевна битка, доста страдал и от физически кусур. Но Господ милостиво му помагал и пустинникът достигнал вътрешен мир и духовна наслада. Цели 30 години той живял в напълно уединение, като непрекъснато се молел. Дървото с фурми го хранело със своите плодове. Неговите 12 вейки една след друга се покривали с плодове всеки месец.
Като получил благословение от пустинника, той още веднъж тръгнал и след няколко дни пристигнал до един манастир, който се намирал в пустинята. Със тъга мислел той, какъв брой са оскъдни неговите лични подвизи спрямо трудовете на светите отшелнии, само че се радвал, като видял, че Господ има толкоз съкровени чиновници.
След няколкодневна отмора Пафнутий отишъл по-нататък. Пътят ставал все по-труден, а пустинята по-сурова и по-безплодна. Свършила се оскъдната храна, която Пафнутий си бил взел от манастира. Няколко дни вървял без да вкуси нищо, тъй като в пустинята нищо не расло. Най-после той по този начин изнемогнал, че изгубил всички сили и към този момент очаквал гибелта си. Ненадейно му се явил мъж светлозарен и посредством едно докосване с ръка до устата му го подкрепил за нови писания. Така вървял той 17 дни, подкрепян от ангелска помощ, когато един път видял един човек, затрупан от главата до нозете с бели като сняг коси да слиза от планината. Старецът повикал Пафнутий, като го посочил по име. Това бил Онуфрий, към този момент 60 години скитащ се из пустинята. Той разказал на Пафнутий живота си. На младост той бил инок в един манастир, само че в душата му се зародило предпочитание за необитаем живот и една нощ взел самун единствено за четири дни и отишъл надалеч в пустинята. Изведнъж видял неизмеримо ярък лъч, който сякаш му посочвал пътя, и чул глас да му приказва: “Не пердах се, аз съм ангелът, който те пази от самото ти рождение, и по Божията воля те повеждам в пустинята! Бъди преклонен по сърце пред Бога и с наслада Му служи! А аз няма да отстъпя от тебе ”. След дълго пътешестване той пристигнал до пещерата, в която един свят дъртак го приел, като го посочил по име. Онуфрий живял с него известно време, като се учел от него на разпоредбите на пустинния живот. А когато старецът го намерил задоволително подготвен за подвижнически живот, той самичък го завел навътре в пустинята и го поселил в пещерата. Няколко години старецът по веднъж в годината посещавал своя възпитаник до самата си гибел. Онуфрий го погребал и от деня на неговата гибел към този момент не видял ни един човек до идването на Пафнутий. Отначало ангелът го хранел, а след това израснала финикова палма, която всеки месец се покривала с нови плодове. В това надълбоко уединение подвижникът бил щастлив и спокоен, подкрепян посредством молитва и непрекъснато проучване на словото Божие. Чудесни прояви на Божията популярност постоянно озарявали душата му. Той видял небесната популярност на светците, угодили Богу, и с наслада продължавал подвига си.
Пафнутий прекарал цяла нощ с великия дъртак в сказка и молитва. А на другия ден забелязал смяна в лицето му и се изплашил. Онуфрий забелязъл това. “Не пердах се, брате Пафнутий - споделил му той. - Бог в милосърдието си те е пратил при мене, с цел да погребеш тялото ми. Защото през днешния ден ще завърша краткотрайния си живот и ще мина при Христа за безконечен живот ”. Пафнутий дал отговор на подвижника, че след неговото тръгване би желал да остане вечно в неговата пещера. Но старецът му дал отговор, че не такава е Божията воля, само че че той би трябвало още да посети други пустинници и по-късно да се върне в своята обител и там да служи на Бога. Той благословил Пафнутий и по-късно почнал да се моли Богу с доста сълзи, като преклонил колене. Дълго той се молил и най-сетне споделил: “В Твоите ръце, Боже, предавам духа си! ” Внезапно го осияла чудна светлина, чули се гласове на ангели, които пеели и славословили Господа. Ангелите отнесли на небето радостната душа на праведника.
Пафнутий дълго плакал над тялото на умрелия и по-късно намерил камък, издълбан като гроб. В него сложил тялото на подвижника с псалмопение и молитва и го покрил с камъни. Подир това се помолил на Бога да бъде почетен да живее на това място. Но внезапно пещерата се срутила, финиковото дърво паднало на земята, изворът пресъхнал. От това Пафнутий схванал, че не такава е Божията воля. Молейки се още, той се готвел да остави това място и незабавно видял пред себе си оня същия светлозарен мъж, който и преди му се явил и който в този момент вървял пред него, акцентирайки пътя му.
Господ удостоил Пафнутий да види в пустинята и други свети подвижници: четири старици, които ежедневно получавали храна от ръката на ангел; четири момци, които дружно служели Богу и отлично били подкрепяни от Господа. Те всички с обич го приемали, като го наричали по име. След дълго пътешестване той се върнал в своята обител, където разказал на братята за всичко, що видял и чул в пустинята.
© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, свещеник Левкийски и архимандрит доктор Атанасий (Бончев).
Пак вървял той няколко дни и видял пещера и към нея следи от човешки стъпки. Пещерата била пуста, само че се виждало, че някой живее в нея и че жителят наскоро е излязъл. Пафнутий решил да го дочака. Мястото било прелестно. Финикова палма, покрита с плодове, растяла в пещерата. Бистър извор с прясна вода бликал от корените на дървото. Цял ден Пафнутий чакал като се молел и пеел псалми. Привечер той видял да се доближава към него стадо биволи, измежду които вървял един подвижник. Дългите му коси го покривали от главата до нозете. Друга завивка на него нямало. Подвижникът изначало се изплашил, като видял Пафнутий, само че след това почнал да благодари на Бога, поканил го в пещерата и му предложил храна. Дълго беседвали те и дружно се молили. Пафнутий разбрал, че името на подвижника е Тимотей, че в млади години живял като инок в манастир, а след това като поискал уединение почнал да живее в лична килия, покрай града, като се хранел от трудовете си. Тук паднал той в закононарушение и известно време водил неверен живот. Но съвестта се пробудила в него и избягал в пустинята, с цел да смири пристрастеностите посредством молитва и труд. Тежък бил изначало неговият живот. Много изтърпял от вътрешна душевна битка, доста страдал и от физически кусур. Но Господ милостиво му помагал и пустинникът достигнал вътрешен мир и духовна наслада. Цели 30 години той живял в напълно уединение, като непрекъснато се молел. Дървото с фурми го хранело със своите плодове. Неговите 12 вейки една след друга се покривали с плодове всеки месец.
Като получил благословение от пустинника, той още веднъж тръгнал и след няколко дни пристигнал до един манастир, който се намирал в пустинята. Със тъга мислел той, какъв брой са оскъдни неговите лични подвизи спрямо трудовете на светите отшелнии, само че се радвал, като видял, че Господ има толкоз съкровени чиновници.
След няколкодневна отмора Пафнутий отишъл по-нататък. Пътят ставал все по-труден, а пустинята по-сурова и по-безплодна. Свършила се оскъдната храна, която Пафнутий си бил взел от манастира. Няколко дни вървял без да вкуси нищо, тъй като в пустинята нищо не расло. Най-после той по този начин изнемогнал, че изгубил всички сили и към този момент очаквал гибелта си. Ненадейно му се явил мъж светлозарен и посредством едно докосване с ръка до устата му го подкрепил за нови писания. Така вървял той 17 дни, подкрепян от ангелска помощ, когато един път видял един човек, затрупан от главата до нозете с бели като сняг коси да слиза от планината. Старецът повикал Пафнутий, като го посочил по име. Това бил Онуфрий, към този момент 60 години скитащ се из пустинята. Той разказал на Пафнутий живота си. На младост той бил инок в един манастир, само че в душата му се зародило предпочитание за необитаем живот и една нощ взел самун единствено за четири дни и отишъл надалеч в пустинята. Изведнъж видял неизмеримо ярък лъч, който сякаш му посочвал пътя, и чул глас да му приказва: “Не пердах се, аз съм ангелът, който те пази от самото ти рождение, и по Божията воля те повеждам в пустинята! Бъди преклонен по сърце пред Бога и с наслада Му служи! А аз няма да отстъпя от тебе ”. След дълго пътешестване той пристигнал до пещерата, в която един свят дъртак го приел, като го посочил по име. Онуфрий живял с него известно време, като се учел от него на разпоредбите на пустинния живот. А когато старецът го намерил задоволително подготвен за подвижнически живот, той самичък го завел навътре в пустинята и го поселил в пещерата. Няколко години старецът по веднъж в годината посещавал своя възпитаник до самата си гибел. Онуфрий го погребал и от деня на неговата гибел към този момент не видял ни един човек до идването на Пафнутий. Отначало ангелът го хранел, а след това израснала финикова палма, която всеки месец се покривала с нови плодове. В това надълбоко уединение подвижникът бил щастлив и спокоен, подкрепян посредством молитва и непрекъснато проучване на словото Божие. Чудесни прояви на Божията популярност постоянно озарявали душата му. Той видял небесната популярност на светците, угодили Богу, и с наслада продължавал подвига си.
Пафнутий прекарал цяла нощ с великия дъртак в сказка и молитва. А на другия ден забелязал смяна в лицето му и се изплашил. Онуфрий забелязъл това. “Не пердах се, брате Пафнутий - споделил му той. - Бог в милосърдието си те е пратил при мене, с цел да погребеш тялото ми. Защото през днешния ден ще завърша краткотрайния си живот и ще мина при Христа за безконечен живот ”. Пафнутий дал отговор на подвижника, че след неговото тръгване би желал да остане вечно в неговата пещера. Но старецът му дал отговор, че не такава е Божията воля, само че че той би трябвало още да посети други пустинници и по-късно да се върне в своята обител и там да служи на Бога. Той благословил Пафнутий и по-късно почнал да се моли Богу с доста сълзи, като преклонил колене. Дълго той се молил и най-сетне споделил: “В Твоите ръце, Боже, предавам духа си! ” Внезапно го осияла чудна светлина, чули се гласове на ангели, които пеели и славословили Господа. Ангелите отнесли на небето радостната душа на праведника.
Пафнутий дълго плакал над тялото на умрелия и по-късно намерил камък, издълбан като гроб. В него сложил тялото на подвижника с псалмопение и молитва и го покрил с камъни. Подир това се помолил на Бога да бъде почетен да живее на това място. Но внезапно пещерата се срутила, финиковото дърво паднало на земята, изворът пресъхнал. От това Пафнутий схванал, че не такава е Божията воля. Молейки се още, той се готвел да остави това място и незабавно видял пред себе си оня същия светлозарен мъж, който и преди му се явил и който в този момент вървял пред него, акцентирайки пътя му.
Господ удостоил Пафнутий да види в пустинята и други свети подвижници: четири старици, които ежедневно получавали храна от ръката на ангел; четири момци, които дружно служели Богу и отлично били подкрепяни от Господа. Те всички с обич го приемали, като го наричали по име. След дълго пътешестване той се върнал в своята обител, където разказал на братята за всичко, що видял и чул в пустинята.
© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, свещеник Левкийски и архимандрит доктор Атанасий (Бончев).
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ