За себе си казва, че е човек, загубен във Вселената,

За себе си споделя, че е човек, изгубен във Вселената, който обаче знае своето тъкмо място в изкуството. Твърди, че е значимо да имаш смелостта да напускаш места, с които си привикнал, и където живееш – с цел да търсиш нови хоризонти. Клаудия Кастелучи споделя още, че приема времето и пространството като размери...

И във всяка от думите й има толкоз доста непринуденост, смразяващо приземяване и една съвсем задъхваща се мъка, която отеква, без да ранява. Защото смисълът на съществуването е повече от думи, то е като танц – мисъл без думи. Състояние, до което си стигнал, когато си осъзнал, че имаш потребност единствено от своите вътрешни мисли и от физическо придвижване.

„ Почти постоянно, когато приказваме за мисли, ги свързваме с думите, които показват, а в действителност какъв брой мисли имаме, които не могат да бъдат изказани с думи... Има доста такива мисли. И за мен това е задачата на танца “, споделя Клаудия Кастелучи.

Нейният свят – прикрехнат в сенките на персоналния олтар, който всеки от нас има – е невиждан образец за тишина, предизвикана от викове на безмълвие. За безмилостна връзка с онази част от божественото, която можеш да усетиш, да докоснеш със сетивата, да преживееш, да се развълнуваш и да помниш...

Снимка: Даниел Димитров

Клаудия Кастелучи – за времето и пространството като размери, за персоналната интерпретация, за препоръките, които получава от брат си, и за препоръките, които дава на брат си Ромео Кастелучи, и по кое време хореографията става безпомощна като изкуство и метод на изложение. И още: Защо танцът би трябвало да бъде забелязан в крехкостта на неговата последователност. Защо би трябвало да има съвпадане сред това, което гледаш, и това, което усещаш. Как едно произведение може да бъде доста семпло и отново да е сложно. Защо все по-често гледаме гледаме изкуство с резултата на Павлов. Защо не е добре това, че артистите се трансформират в пророци...

Клаудия Кастелучи трансформира „ Топлоцентрала “ в античен Рим, гласи рекламата на спектакъла At The Beginning Of The City Of Rome. Има ли измама в това послание/покана?

- Животът в цяла Европа към момента е структуриран към римската пълномощия. Затова във всички европейски университети се преподава римското право. Заглавието на моя театър значи „ В началото на град Рим “.

Добре е да забележим какво се е случило на нашия континент в исторически проект. В един миг се е зародила нуждата да се откри система, с която да се ръководят масите. Преди това обществото е било разграничено на дребни групи, кланове и селища. Но със основаването на град Рим поражда напълно нова потребност – да се ръководят хората, които към този момент са маса. А в актуалното човечество съвсем целият свят живее в подобен вид градове. София също е огромен град, столица. Има доста поданици. Условията също са такива, че хората живеят като една маса.

Най-важното нещо, което би трябвало да кажем за нашия театър, е, че в София сме донесли танц, а не история. Танцът, за разлика от една театрална режисура, не споделя история и не стартира от а – до я. Танцът демонстрира поредност от усеща, които са изразени посредством тялото с придвижване, и са в пространството...

Танцът е по-тясно обвързван с музиката, в сравнение с с литературата. Казвам всичко това, с цел да подчертая, че заглавието на спектакъла се роди откакто първо създадохме танца...

Човек стартира да губи визията за мярка още от антични времена. Това ли е един от огромните бичове за хората през днешния ден?

- Това са въпроси, които засягат морала. Колкото и това да ме визира персонално, доста държа, и от самото начало се пробвам, да не разбърквам двете тематики. Това, което директно ме визира, е основаването на танца и моралът самичък по себе си.

Снимка: Даниел Димитров

Но не желая да не отговоря на този въпрос... Това, което бих могла да кажа, е, че танцът провокира такива въпроси и мисли, само че не дава отговори. Моралността на един танцов театър визира това да направиш един прекрасен танц, а не да повдигаш полемики. Танцът не приказва. Това е мисъл, която не се показва с думи. Предизвиква разсъждение у хората, които гледат, само че без думи. Ние, танцьорите, би трябвало да можем да провокираме тези размишления и мисли, а не да ги заявяваме.

Кога хореографията става безпомощна като изкуство и метод на изложение?

- Когато стане единствено външна форма. Хубавият танц, който показва вътрешни настроения, съумява да трансформира... Промени чувството ти за време, и това се случва от вътрешната страна на открито.

Всеки танцьор задвижва време, което е друго от това, което тече по часовника, друго от ежедневното време... Когато танцът успее да наложи това време, друго от ежедневното, тогава е дал отговор на неговата същина. Тоест, неговата задача е да бъде изкуство.

Ако танцът е единствено една външна форма, и се надява да има триумф единствено посредством реплика на външни модели, можем да кажем, че оставя на времето да бъде открит. И тогава към този момент нищо не ти остава в паметта. Ето това е едно доказателство като отговор на Вашия въпрос, че танцът няма никакъв смисъл и не си е приключил работата.

И тук става въпрос за достоверен спомен, а не за спомен, който можеш да възпроизведеш с устройство. Танцът е нещо доста нежно. Защото, веднъж, откакто си го видял, нищо не остава след него, повече не съществува.
Но, в случай че танцът е бил значим, той остава в паметта на фена. Без да е належащо да го гледа още веднъж, да кажем – на видео.

Снимка: Даниел Димитров

В днешно време извънредно доста се употребява опцията да повтаряш и да виждаш нещо още веднъж и още веднъж. По този метод си създаваш илюзията, че можеш да си освежиш паметта. Но това е просто един метод да използваш паметта, да я консумираш, само че не и да я поддържаш жива.

Танцът би трябвало да бъде забелязан в крехкостта на неговата последователност. Защото не оставя никаква диря, с изключение на в паметта...

В едно изявление казвате: „ Не желая артисти, които са минали през калъпа на учените “. Какъв беше мотивът за тези думи и при какви условия се придържате към сходно изискване?

- Танцът, който прецизно ме интересува, е този, който е обвързван с музиката. Това, незадълбочено видяно, като че ли е обвързвано с едно антично схващане за танца. Защото в актуалния свят съществува и нещо друго, което се назовава сценичен танц. Нещо, което може да бъде изрично независимо от музиката и по никакъв метод да не е обвързвано с нея.

Аз избирам да чувствам времето и пространството като размери. Затова за мен е доста значимо ритъмът на танца да дава отговор на ритъма на музиката. Защото тук приказваме за това да обработваш времето като разбиране, да го оформяш в ръцете си. И аз дълго време изследвам този феномен – да обработваш времето като физическо разбиране.

Заедно с група от мои съидейници, създадохме и школа по тематиката. Прецених, че бих могла да предложа тази идея за танц на хора, които са се занимавали с типичен танци. Включително съм работила с балетистите от „ Ла канара “. И мога да кажа, че доста добре работихме с тях. И беше елементарно, и прелестно, тъй като класическите балетисти и балерини са привикнали да работят извънредно тясно обвързвано с музиката. Така че, на процедура, балетната натрупа на „ Ла канара “ бяха отлични танцьори, а някои от тях – по-добри от тези, които са в нашата балетна школа.

Снимка: Даниел Димитров

Но има нещо, което не се връзваше там... И това е персоналната интерпретация.

Много е значима тази персонална интерпретация, която при танцьорите е доста дълбока. Защото, когато ти успееш да усетиш придвижването вътре в себе си и да го интерпретираш, това се предава в един различен танц. Не е нещо, което си научил. Докато работата ми с тях беше обвързвана с едно външно осъществяване на придвижванията. Виждах по какъв начин те са съвършени в това да възпроизвеждат форми на танца, които им се споделя да бъдат направени. Докато за мен извънредно значимо в хореографията е да имаш интерпретация – да вземеш решение в съответния миг, за съответната обстановка. Това не може да е рутинна работа...

Кога един спектакъл става недопустим или даже непристоен за Вас като хореограф и драматург?

- Тъй като не работя с подготвени драматургични постановки, при мен, преди всичко, е музиката, по тази причина би трябвало да бъда въодушевена от нея.

Танцът има връзка с думите, с литературата, с текста, с драматургията, само че тази връзка не е директна. В историята на танца има доста такива тематики, които са станали съвсем пантомимни. Така че, на мен персонално, не ми се е случвало да върша спектакъл, който не желая да върша.

Често има спектакли, които за мен са неприемливи – когато са наложени, когато са доста директни, доста директни...

Разчитам, че всяко произведение на изкуството би трябвало да бъде гледано в неговата комплексност – с цел да може да има съвпадане сред това, което се гледа, и това, което се усеща.

Комплексността на една произведение не значи голям брой, не значи огромна сцена, не значи доста предмети. Може да бъде доста семпло и отново да е сложно. Защото това демонстрира една позиция, която не е обяснена до последната точка. Това е изкуство и ти би трябвало да го усетиш.

Снимка: Даниел Димитров

Ако в едно зрелище или произведение на изкуството видя нещо, което разкрива част от мен – това е нещото, което ме въодушевява. Ако едно произведение е единствено даденост или принцип, ти го гледаш с резултата на Павлов. Тогава изгубвам интерес.

Какво не понасяте в актуалната драматургия и какво Ви подхожда?

- Това, което най-общо и изрично не одобрявам в актуалното изкуство, е, че през последните години трансфораха артистите в някакви пророци. Непрекъснато ги питат за всичко, за неща, които, по никакъв метод, не ги засягат. Не го разбирам това нещо... Струва ми се прекалено това внимание, което се отделя на артистите като персони. Питат ги за техните политически убеждения. Изказват се за щяло и за нещяло, и неща, които, по никакъв метод, не засягат изкуството.

За мен актьорът е актьор. Той, даже в изявлението на политическата си позиция, би трябвало да остане актьор.

Давам си сметка, че отговорът ми не е навръх въпроса, който ми зададохте. Но това е моето мнение. Виждам тази наклонност в Европа през последните години и е много неприятно...

Не ми харесват неща, които са брутални и просто копират на сцената модели от света към нас. Не одобрявам творби на изкуството, които имат цели за реализиране, а когато реализиран тези цели, предизвикат нещо единствено в една посока. Не одобрявам устрема да се направиш на автентичен, без в действителност да правиш нищо автентично. Преследва се просто една концепция да бъдеш автентичен, без да постигаш общ резултат върху публиката. Защото за мен оригиналността има извънредно огромна стойност. Но изгубвам интерес сега, в който някой човек поставя старания просто, с цел да ми покаже, че е автентичен, а няма никаква друга мотивация.

Снимка: Даниел Димитров

Когато полагаш старания единствено в една посока, това е взаимозависимост. Хората, които показват такова изкуство, не са свободни. Свободата в изкуството е тази, която даваш самичък на себе си – за реализиране на вътрешните ти цели. В противоположен случай, допускаш твоето изпитание да бъде късогледо..

Кой е най-хубавият приятелски съвет?

- Мама миа! (Смее се, след това се замисля – бел. а.). Малко съм неподготвена. Защото аз съм човек, изгубен във Вселената. Имам несъмнено място и съгласно мен, посредством изкуството, човек би трябвало да търси своето място... И да имаш куража, и смелостта да си сменяш навиците. Както и да имаш смелостта да напускаш места, с които си привикнал, където живееш – с цел да търсиш нови хоризонти...

А в случай че приказваме за съвет от Вашия персонален брат?

- Аааааа (Смее се – бел. а.). От него най-често получавам практични препоръки, свързани, примерно с осветлението.

Кой е най-хубавият съвет от сестрата към брата?

- Ами отново е същото. Моите препоръки и помощ към брат ми също са на практика. Брат ми се обръща към мен, когато има потребност от текстове за своите спектакли. Тогава се обръща към мен да му пиша разговорите и монолозите. И това е необичайно... Защото аз започанх да пиша драматургия, само че в един миг усетих безспорната вътрешна потребност да се обърна към танца, който е нямо изкуство. Думи няма. Имах потребност от моите вътрешни мисли, от физическо придвижване. Защото, по мое персонално мнение, самият танц е мисъл без думи. Почти постоянно, когато приказваме за мисли, ги свързваме с думите, които показват, а в действителност какъв брой мисли имаме, които не могат да бъдат изказани с думи... Има доста такива мисли. И за мен това е задачата на танца.

Как бихте траяла изречението „ Аз съм човек, който обича.. “?

- (Замисля се – бел. а.)...тази тишина... (Разговаряме в празната зала на „ Топлоцентрала “ – бел. а.). Винаги малко се стъписвам пред такива въпроси, тъй като са много интимни. Затова, като отговор, постоянно идва мълчанието... (Пита по какъв начин е silenzio на български и повтаря на български – бел. а.). Тишина...