За самотата и необозримия феномен на живота и човека, поглед

За самотата и необозримия феномен на живота и индивида, взор обратно със спомените на известният психолог и психиатър

(Обща фотография през 1909 на фона на Университета Кларк. Предна редица: Зигмунд Фройд, Грандвил Стенли Хол, Юнг. Задна редица: Ейбрахам Брил, Ърнест Джоунс, Шандор Ференци)

Говори се, че съм бил информиран или даже „ умен ", само че аз не мога да го приема. Имало едно време един човек, който загребал с шапката си вода от потока. Какво ли може да значи това? Не съм този поток. Аз съм до потока, само че не подхващам нищо. Има и други до потока, само че множеството от тях считат, че би трябвало те да създадат нещо с него. Не върша нищо. Не мисля, че съм този, който би трябвало да се грижи черешите да имат дръжки. Стоя и мечтателствам изумен това, което Природата може да направи.

Има хубава остаряла легенда за един равин и неговия възпитаник, който го попитал: „ Едно време имало хора, които са виждали лицето на Бога - за какво в този момент не можем да го забележим? " Тогава равинът дал отговор: „ Защото през днешния ден към този момент никой не може да се поклони по този начин ниско. " Човек би трябвало да се наведе, с цел да може да гребне от потока.

Разликата сред мен и множеството хора е в това, че за мен „ разделящите стени " са транспарантни - това е моя специфичност. У някои те са по този начин плътни, че оттатък тях не се вижда нищо, и те мислят, че там в действителност няма нищо. Но аз схващам явленията, които протичат в основата на нещата, и това ми дава вътрешна сигурност. Който не вижда нищо, не може да има такава сигурност и не може да прави заключения или просто не се доверява на личните си изводи. Не знам коя е повода да стартира да дочувам потока на живота. Вероятно самото несъзнавано. Или първите ми сънища; те през цялото време дефинираха моята посока.

Знанието за процесите в основата на нещата още овреме дефинира отношението ми към света. В същината си то още в детството ми беше такова, каквото е и в този момент. Като дете се усещах уединен, както съм и през днешния ден, тъй като разбирах и подозирах за съществуването на неща, които останалите евентуално не знаят, и за които множеството нехаят. Но самотата не поражда, тъй като хората не са край теб, а по-скоро от това, че с тях не можеш да споделяш значимите за теб неща или пък мисли, които са истинни, само че неуместни за другите. Бях обзет от възприятие за самота още от прекарването на ранните си сънища, само че тя доближи връхната си точка, когато работех върху несъзнаваното. Ако човек знае повече от другите, той е уединен. Но самотата не е безусловно в контраст на общността, тъй като никой не е по този начин сензитивен към нея, както самотният. Общността процъфтява само там, където всеки субект резервира своята характерност и не се разпознава с другия.

Важно е да притежаваш загадка - предчувствието за нещо непознато. Животът ти се изпълва с нещо неличностно, с някакъв нуминозум. Този, които не го е изпитал, е пропуснал нещо значимо. Трябва да усещаш, че живееш в свят, който е частично тайнствен; че там се случват и такива, които могат да бъдат претърпени, само че си остават неразбрани. Неочакваното и невероятното са също част от този свят - единствено тогава той е повсеместен. За мен светът през цялото време беше безконечен и необхватен.

***

Доволен съм, че животът ми мина по този начин. Той бе богат и ми даде доста. Как въобще бих могъл да чакам толкоз доста? Да вземем единствено това, което ми се случваше - все непредвидени неща. Може би би могло да е и по-различно, само че тогава и аз би трябвало да съм друг. Но беше по този начин, както трябваше да бъде. Станало е, тъй като съм подобен, какъвто съм. Много неща ставаха, сякаш авансово съм ги възнамерявал, само че това не всеки път ми беше от изгода. Главното пристигна естествено и от ориста. Укорявам се за доста нелепости, които са плод на моето твърдоглавие, само че в случай че не го притежавах, не бих достигнал до задачата си. Така че аз съм и наскърбен, и не съм. Разочарован съм и от хората, и от себе си. За хората научих чудесни неща и реализирах повече, в сравнение с чаках, не мога да дам дефинитивна преценка, тъй като феноменът на живота и феноменът на индивида са необозрими. И колкото повече остарявах, толкоз по-малко разбирах или прониквах в себе си.

Удивен съм, отчаян съм, само че и съм удовлетворен от себе си. Аз съм обезпокоителен, подтиснат и възхитен. Аз съм всичко това, само че не мога да пресметна сбора. Нe съм в положение тъкмо да дефинира скъпото или неценното, нямам преценка за себе си и за моя живот. В нищо не съм изцяло сигурен. Нямам избрани убеждения - за нищо, в действителност. Знам единствено, че съм роден и живея, и ми се коства, че съм бил направляван. Съществувам по силата на нещо, което не познавам. И макар цялата неустановеност чувствам някаква опора под всичко съществуващо и една последователност в моя метод на битие.

Светът, в който сме родени, е недодялан и нечовечен и в същото време - божествено хубав. Въпрос на характер е да приемеш кое натежава: безсмислието или смисълът. Ако безсмислието безусловно натежаваше, то в хода на развиването изпълненият със смисъл живот последователно би изчезвал. Но не е допустимо да е по този начин - най-малко ми се коства, че не е по този начин. Вероятно, както е при всички метафизически въпроси, и двете са правилни: животът е или има смисъл и безсмислие. Аз храня плахата вяра, че смисълът ще натежи и ще завоюва борбата. 

Когато Лао Дзъ споделя: „ Всички са ясни, единствено аз съм заоблачен ”, това е същото, което усещам аз в моята преклонна възраст. Лао Дзъ е образец за човек с висше просветление, видял и изпитал както скъпото, по този начин и неценното. На края на своя живот той пожелава да се върне в личното си съществувание, във безконечния неузнаваем смисъл. Архетипът на остарелия човек, който е видял задоволително доста, е постоянно истинен. На всяко равнище на просветеност този вид се явява еднакъв със себе си, без значение дали е остарял селяндур или популярен мъдрец като Лао Дзъ.

Това е старостта - едно ограничаване. И въпреки всичко - какъв брой доста неща ме изпълват: растенията, животните, облаците, денят и нощта, както и безконечното в индивида. И колкото по-неуверен в себе си се усещах, толкоз повече нарастваше възприятието ми за роднинство с всички неща. Да, имам чувството, че цялата тази студенина, отделя ла ме от света така дълго, се е пренесла в моя вътрешен свят и ми е разкрила до каква неподозирана степен съм непознат на самия себе си.

От: „ К.Г. Юнг. Автобиография, мемоари, сънища, размишления ”. Записани и издадени от Аниела Яфе, Изд. Евразия-Абагар
Снимкa: bg.wikipedia.org