За съдбата, отговорността и любовта – с думите на немския

За ориста, отговорността и любовта – с думите на немския психолог, психотерапевт и един от най-известните представители на езотеричната логика на психиката Торвалд Детлефсен.

„ Само оня, който посредством любовта е станал компетентен, ще бъде освободен от Кръста на повода и следствието, към който го е приковало незнанието. Само любовта поставя завършек на танца на преражданията. "
Ханс ЩЕРН ЕДЕР, „ Напевът на Вечността ”

Анонимната орис, от чиято сляпа случайност човек се усеща заплашен, постепенно разкрива пред търсещия своя вътрешен закон: Съдбата е онази инстанция, която се грижи индивидът да мине по предначертания му път. Мнимият зложелател Съдба става сътрудник, който не разрешава инертността ни да ни изхвърли от личната ни еволюция. Колкото повече човек отхвърля, учейки, да позволи някакви проблеми, колкото повече се опълчва против ориста си, толкоз повече, ще опознае нейния отрицателен аспект - страданието. Страданието е единствено търкането сред закономерния, предначертай път и посоката, по която сме поели. Страданието може да стане ненужно, единствено когато човек прави изпитание все по-добре да намира личния си път и непринудено да върви по него. Само който се научи да се подчинява на закона, няма да приема съществуването му като насила. На цялостна независимост може да се радва единствено оня, който се е пригодил към реда в Космоса и самичък се е сраснал със закона. Но във всеки случай това изисква превъзмогването на властовите искания на егото. Волята за власт е най-големият зложелател на човека; и тя намира все по-изтънчени проявления. Противоположният полюс на властта се назовава примирение или обич. На всички равнища на битието единствено любовта може да преодолее полярността сред Аза и не-Аза. Само силата на любовта в действителност трансформира по-ниското в по-високо, може да преобразява и с това да трансформира. Борбата постоянно ражда битка, омразата ненавист, натискът опозиция. В любовта се вижда, че същински мощният е слабият и смиреният-истински властващ. От двайсет и двата аркана на Таро единайстата карта е центърът. Тя се споделя „ Силата " и на нея е изобразена заобиколена с рози нежна жена, която с ръце отваря устата на заплашителен лъв. Тази карта символизира силата на любовта, която не може да бъде надвита от никаква външна мощ на света. Който се е научил да ползва на дело голямата мощност на служенето и смирението, е направил огромна крачка по пътя си. Любовта се стреми да преодолее несъгласията и да върне индивида към това единение на съзнанието, от което той се е отделил в миналото посредством грехопадението в парадайса. Човекът, идеален като андрогинно създание в райското единение, последвал нашепването на змията и изискал да се снабди със знанието кое е положително и кое неприятно. Той се отделил от единството и в този момент към този момент знае, кое е положително и кое неприятно. Знанието станало за него отрова, заради което той може да бъде оздравял единствено със познание – защото „ similia similibus curantur ". Човекът боледува от полярността на знанието и се надява на излекуване. Боледуването съставлява човешкото съществуване. Болестта е шансът на индивида – щом е болен, той може да бъде оздравял, предстои на лекуване. Болестта е микрокосмическото грехопадение и постоянно е раздор с Бога. Изцелението е помиряване с Бога. Външните средства на изцелението основават единствено формалните условия за него. Затова заболяването и страданието не са неприятни разстройства в живота на индивида и избягването им не трябва да се трансформира във висша цел. Те са единствено подготвителният стадий към освобождението и би трябвало да бъдат изживени и осветени, с цел да се открие в дълбините светлина. Ако безличният аспект на боледуването е първичната виновност, то персоналният му аспект назоваваме карма. Осъзнатият живот би трябвало да се пробва да извършва и отхвърля от ден на ден от кармата, без по едно и също време да натрупа нова. Личният и безличният аспект на виновността образуват онази повратна точка, в която заболяването се трансформира в излекуване. Човек открива смисъла на живота едвам когато е подготвен да поеме цялата отговорност за това, което прави и което му се случва. Болестта на нашето време е загубата на смисъл, която изтръгва корените ни от Космоса. Загубата на смисъл е цената, която човечеството заплаща за опита да се отърве от отговорност. Знаците на времето приказват, че тази групова болест се трансформира в излекуване и от ден на ден хора потеглят на път, с цел да си възвърнат смисъла. Който е подготвен да поеме отговорността за ориста си, вижда, че е част от закономерностите в нашия Космос и изгубва всевъзможен боязън - тъй като е намерил противоположната връзка с първоосновите си. Единствено тази противоположна връзка е наличието на същинското religio. Човек може да разпознае задачата си, единствено в случай че изхожда от знанието за произхода. Целта е съвършенството. Съвършенството е израз на единството. Единството назоваваме Бог.

От книгата „ Съдбата като късмет ”, изд. Кибеа

Снимка: thorwald-dethlefsen.de