Славчо Красински – един „ренегат“
За следващ път демонстрираме “гениалното ” си умеене да живеем без същински първенци, да отритваме естествени водачи
Славчо Красински /1908-1984 г./ с рождено име Венцеслав Кръстев се е сдобил с некрасното название “ренегат ”.
Което в 30-те години на ХХ век получават отреклите се или напусналите комунистическите хрумвания. След 9.ІХ.1944 година неприятната думичка става клеймо, последващо до дъно притежателя си като зла орис.
Славчо Красински е най-видният притежател на ренегатлъка, тъй като тогава е най-талантливият публицист, скъсал с лявото. В 1929 година излиза първата му книга – стихосбирката “Вистрел ”. Далеч преди този момент той към този момент е бил отдаден в левите хрумвания. Баща му Генко Кръстев е един от водачите на въстанието през 1923 година След потушаването му емигрира в Съюз на съветските социалистически републики, където е водач на българската емиграция в Украйна. През есента на 1941 година става жертва на последните Сталинови репресии до края на войната в 1945 година Размирният наследник също взе участие в протеста и попада в ареста. Спасява го дядо му, опълченец от 1877 година, притежател на високото съветско бойно отличие Георгиевски кръст. Според българския боен правилник всички с пагони трябвало да козируват на кавалера на ордена. Дядото нахлул при офицера, чието название Черния капитан приказва за ролята му през септември 1923 година Но и той се стъписал пред дръзкия дъртак. Става, козирува и след къс диалог предава внука да бъде довъзпитан от опълченеца. Който за парлама го подкарва с няколко шамара. Поетът тогава не е е бил навършил 18 години, само че непълнолетието нямало да го избави.
През 1925 година Красински е задържан в София след атентата в църквата “Света Неделя ”. Дали е било поради действителна политическа активност или към този момент е влезнал в листата? Така и той става част от неизменимата родна “номенклатура ” на неприетите и гонените от всеки режим. Но и в 1925 година отново се радва на щастлива развръзка – незнайно и необяснимо за какво.
При излизането на “Вистрел ” лявата рецензия го посреща като новия Смирненски. Друг на негово място би се задоволил да бъде водач на съществено крило от българската литература. Но Сл. Красински е като огромните ни поети – чисто проба създател, който се хвърля в дебрите на живота, с цел да разпалва в себе си пламъка на сътворяването. А това по принцип значи и непринадлежност към тези, които си мислят, че им принадлежиш.
Греховете му съгласно догматиката на 30-те години са и креативен, и житейски. Той се влюбва и се дами за генералска щерка. Но ужасът на някогашните му съидейници идва и от това, че кум му става Александър Цанков. Професорът, оглавил преврата от юни 1925 година и дълго именуван Кръволок. Но съм уверен, че Сл. Красински не е преследвал обществено благоденствие, а е следвал любовта си. Няма да не помни по какъв начин в края на живота си, внимателно издебвайки отсъствието на втората си жена, артистка от Врачанския спектакъл, споделяше голямата си любов към починалата първа жена. Като не забравяше да похвали и грижовната Венета. Но думите му за нея изглеждаха като пепел от другаде горяла плам.
Творческата му “изневяра ” е скъсването със обществената и бунтарската тема в стиховете. Като в някои от тях се прокрадва и претекстът за раздялата с младежките идеали, оцветен с носталгия и себеирония. Капак за клеймото “ренегат ” Сл. Красински си извоюва със съдействието си в сп. “Златорог ”, почнало при започване на 30-те години. Такова нещо левите тогава са определяли като тежък абстрактен грях. Макар че мнозина от тях да са се стремели да попаднат на страниците му. Винаги провокационен с държанието си, с идейния си прелом Сл. Красински става една от скандалните литературни фигури на 30-те години на предишния век.
Но, до момента в който по този начин се образува публичния му облик, той с доста по-малко звук основава и литературния си. Най-привлекателните черти от него откриваме в поетичните сборници “Пролетен посетител ” /1932 г./ и “Зелени облаци ” /1938 г./ и в романа за юноши “Животът на трима възпитаници ” /1939 г./. Много десетилетия към този момент се вършим, че тези книги не са измежду литературната класика и че създателят им не е измежду огромните писатели на 30-те години. И освен в тях. А и доста време се вършим, че тълкуваме творчеството му. Което съотнасяме към подражанието или следването на поезията на Сергей Есенин. Свещената елементарност, правеща се на свещена ерудиция, умира да намира аналогии там, където ги няма. Нерядко за да омаловажи българския създател. Вместо разбор и оценка – хоп, съпоставяне с престиж, което звучи като упрек или потупване по рамото. А поезията на Сл. Красински се явява едно от ярките представителства на българската еднаквост.
Българинът, считан за непознат на християнската мистика и за това – нехристиянин, в действителност благоговее пред всемогъществото на мирозданието, което го е направило набожен. Бог не му се явява единствено като създател и основател на морализаторски текстове и забрани. Той му се демонстрира като обхванала го целокупност, която и хармонизира личността и държанието й. Наречете това български модел, пристрастеност към естетика, само че то постоянно си остава най-характерното за нас. И безспорно Сл. Красински има духовно-словесната мощност да го изобрази. А “Животът на трима възпитаници ” е разказ за безкрайните пакости и въображение на възмъжаващите деца, в който писателят гради сюжета си и посредством опита на своето юношество.
Раздразнението от дамгосването довежда Сл. Красински до книжовен отговор. Пише и разгласява сборника с разкази “Пропаднали революционери ”, чиито сюжети е взел от лични прекарвания, споделяния и наблюдения. Макар и издадени и след 1989 година, те останаха настрана от аргументацията на пропагандата за морална непълнота на носителите на Идеята. Обяснението е литературно незнание във всичките му форми. Ала такова не е липсвало на властвалите след 1944 година Сл. Красински е един от първите изпратени в познатите му от 1925 година килии. Според оповестени след 1989 година документи той не се е бил държал почтено. Не утвърждавам съдничеството. И по тази причина постоянно поучавам публичните “прокурори ” да се слагат на мястото на упрекнатите от тях. Та тогава да съдят. За мене постоянно е значим крайният резултат. А за Сл. Красински той е: писателят не става поддръжник на властта и не прави взаимни отстъпки с творчеството си.
Но и ще опиша предадената ми от него история от ареста, неописана от документи. В цялостната с интелектуалци килия един публицист намира прикрито в сламеник писмо. То е било писано от наказан на гибел за политическа активност преди 9.ІХ.1944 година Човекът разказвал за разкриването и залавянето си и посочвал името на предалия го съмишленик. Между арестантите се разгорял спор. Повечето от тях желали да унищожат писмото, обобщавайки: “Какво ни интересуват тия комунисти ”. Разбираемо за времето на извънредно опълчване, за насъбраната горчилка и неприязън. Впрочем на такива думи се наслушахме и в днешното опълчване: “Какво ни интересуват другите ”. Сл. Красински се запънал: “Човешки ориси са. Това е завет на наказан на гибел. ” Спечелил разногласието и предал писмото. Тълкувайте както си щете историята, само че не я обяснявайте като опит да отърве кожата. Той просто не знаеше по какъв начин се прави това.
Не му е било леко и след следващото избавление. 9.ІХ.1944 година разполовява живота му и календарно. А написаното от него в новото, двойно по-дълго за творчество време, е много по-малко от сътвореното през младостта му. Вярно, и стиховете му са все по този начин надарени, и драмите “Фиданките цъфтят ” и “Чутна Яна ” са имали своя триумф. Но измежду новите литературни лъвове на него са му посочвали място в периферията. Дори също недолюбваният му връстник Атанас Далчев е бил по-тачен. Като че за следващ път демонстрираме “гениалното ” си умеене да живеем без същински първенци, да отритваме естествени водачи. Просто към този момент не знам по какъв начин някой изпъден може да бъде върнат на полагащото му се място в литературата. А би трябвало, трябва…
Oткъси
ЗВУЧИ ДЪЛБОКО
из полето най-хубавия стих в света
стиха на слънцето, поета
на нашта пролетна земя.
Ечат разбойнишки дъбрави,
реки и птици, и цветя
прииждат, пеят, възвестяват
успеха на пролетта.
Така и аз в живота влезох
ведно със всички цветове
и тази слънчева лирика
донесох в свойте стихове.
Раззеленелите полета
блестят вдън моите очи
и върху устните ми свети
меда на мойте млади години.
Не чувам рецензии, ни книги
и всичко ми е все едно —
така както съм роден, идвам
по-прост от аромат на сено.
И вашто неуместно възпитание
не желая и да знам даже —
сърцето ми в пожар поетичен
гори — и дано изгори!
• • •
КЪМ ЗАЛЕЗА върви по здрача
една усмихната жена,
на позлатените клепачи
играят капки светлина.
Върви и гледа по какъв начин пред нея
свети избистрената вис –
от наслада устните u греят
като измокрен, свеж лист.
Белеят в здрача рамената,
плътта ухае и зове –
червени макове в житата
люлеят жадни цветове.
Угасне в сенките и мине
още веднъж в блесналия път –
след нея тишината синя
дъхти на топла, млада плът.
И постепенно гаснат висините,
шумят уханни тъмнини
като водите, във които
се къпят влюбени дами.
И класовете шушукат в здрача
на всеки пасажер из нощта
по какъв начин мина с грейнали клепачи
една усмихната жена.
• • •
ЗАДИМИ ЕСЕНТА из полето,
заприказва по листите дъжд —
самотата заседне в сърцето
и ме сдави скръбта внезапно.
В тези дни безмълвен и захласнат
над преляната чаша седнал съм
и си припомням забравена ария
за раздялата и любовта.
И обливам за тебе, о, младост,
и за нашите селски моми,
дето устните с медна услада
ми поднасяха вечер сами.
И над мемоари взор отпуснал
към този момент пия за всичките тях —
дето помня със топлите устни,
дето гюмня със топлия смях.
Дето жадно целувах тогава
и под дъжд, и под мрак и луна
и които от дълго време забравих
ни по своя, ни тяхна виновност.
И за вас, мои остарели приятели
и превърнати в кръвни врази —
имената ви тъжно дублирам
и сърцето по този начин ме боли.
А последната подвигам и пея
за прелестните внуци след нас,
дето не като нас ще живеят
измежду печални и зли времена!
Славчо Красински /1908-1984 г./ с рождено име Венцеслав Кръстев се е сдобил с некрасното название “ренегат ”.
Което в 30-те години на ХХ век получават отреклите се или напусналите комунистическите хрумвания. След 9.ІХ.1944 година неприятната думичка става клеймо, последващо до дъно притежателя си като зла орис.
Славчо Красински е най-видният притежател на ренегатлъка, тъй като тогава е най-талантливият публицист, скъсал с лявото. В 1929 година излиза първата му книга – стихосбирката “Вистрел ”. Далеч преди този момент той към този момент е бил отдаден в левите хрумвания. Баща му Генко Кръстев е един от водачите на въстанието през 1923 година След потушаването му емигрира в Съюз на съветските социалистически републики, където е водач на българската емиграция в Украйна. През есента на 1941 година става жертва на последните Сталинови репресии до края на войната в 1945 година Размирният наследник също взе участие в протеста и попада в ареста. Спасява го дядо му, опълченец от 1877 година, притежател на високото съветско бойно отличие Георгиевски кръст. Според българския боен правилник всички с пагони трябвало да козируват на кавалера на ордена. Дядото нахлул при офицера, чието название Черния капитан приказва за ролята му през септември 1923 година Но и той се стъписал пред дръзкия дъртак. Става, козирува и след къс диалог предава внука да бъде довъзпитан от опълченеца. Който за парлама го подкарва с няколко шамара. Поетът тогава не е е бил навършил 18 години, само че непълнолетието нямало да го избави.
През 1925 година Красински е задържан в София след атентата в църквата “Света Неделя ”. Дали е било поради действителна политическа активност или към този момент е влезнал в листата? Така и той става част от неизменимата родна “номенклатура ” на неприетите и гонените от всеки режим. Но и в 1925 година отново се радва на щастлива развръзка – незнайно и необяснимо за какво.
При излизането на “Вистрел ” лявата рецензия го посреща като новия Смирненски. Друг на негово място би се задоволил да бъде водач на съществено крило от българската литература. Но Сл. Красински е като огромните ни поети – чисто проба създател, който се хвърля в дебрите на живота, с цел да разпалва в себе си пламъка на сътворяването. А това по принцип значи и непринадлежност към тези, които си мислят, че им принадлежиш.
Греховете му съгласно догматиката на 30-те години са и креативен, и житейски. Той се влюбва и се дами за генералска щерка. Но ужасът на някогашните му съидейници идва и от това, че кум му става Александър Цанков. Професорът, оглавил преврата от юни 1925 година и дълго именуван Кръволок. Но съм уверен, че Сл. Красински не е преследвал обществено благоденствие, а е следвал любовта си. Няма да не помни по какъв начин в края на живота си, внимателно издебвайки отсъствието на втората си жена, артистка от Врачанския спектакъл, споделяше голямата си любов към починалата първа жена. Като не забравяше да похвали и грижовната Венета. Но думите му за нея изглеждаха като пепел от другаде горяла плам.
Творческата му “изневяра ” е скъсването със обществената и бунтарската тема в стиховете. Като в някои от тях се прокрадва и претекстът за раздялата с младежките идеали, оцветен с носталгия и себеирония. Капак за клеймото “ренегат ” Сл. Красински си извоюва със съдействието си в сп. “Златорог ”, почнало при започване на 30-те години. Такова нещо левите тогава са определяли като тежък абстрактен грях. Макар че мнозина от тях да са се стремели да попаднат на страниците му. Винаги провокационен с държанието си, с идейния си прелом Сл. Красински става една от скандалните литературни фигури на 30-те години на предишния век.
Но, до момента в който по този начин се образува публичния му облик, той с доста по-малко звук основава и литературния си. Най-привлекателните черти от него откриваме в поетичните сборници “Пролетен посетител ” /1932 г./ и “Зелени облаци ” /1938 г./ и в романа за юноши “Животът на трима възпитаници ” /1939 г./. Много десетилетия към този момент се вършим, че тези книги не са измежду литературната класика и че създателят им не е измежду огромните писатели на 30-те години. И освен в тях. А и доста време се вършим, че тълкуваме творчеството му. Което съотнасяме към подражанието или следването на поезията на Сергей Есенин. Свещената елементарност, правеща се на свещена ерудиция, умира да намира аналогии там, където ги няма. Нерядко за да омаловажи българския създател. Вместо разбор и оценка – хоп, съпоставяне с престиж, което звучи като упрек или потупване по рамото. А поезията на Сл. Красински се явява едно от ярките представителства на българската еднаквост.
Българинът, считан за непознат на християнската мистика и за това – нехристиянин, в действителност благоговее пред всемогъществото на мирозданието, което го е направило набожен. Бог не му се явява единствено като създател и основател на морализаторски текстове и забрани. Той му се демонстрира като обхванала го целокупност, която и хармонизира личността и държанието й. Наречете това български модел, пристрастеност към естетика, само че то постоянно си остава най-характерното за нас. И безспорно Сл. Красински има духовно-словесната мощност да го изобрази. А “Животът на трима възпитаници ” е разказ за безкрайните пакости и въображение на възмъжаващите деца, в който писателят гради сюжета си и посредством опита на своето юношество.
Раздразнението от дамгосването довежда Сл. Красински до книжовен отговор. Пише и разгласява сборника с разкази “Пропаднали революционери ”, чиито сюжети е взел от лични прекарвания, споделяния и наблюдения. Макар и издадени и след 1989 година, те останаха настрана от аргументацията на пропагандата за морална непълнота на носителите на Идеята. Обяснението е литературно незнание във всичките му форми. Ала такова не е липсвало на властвалите след 1944 година Сл. Красински е един от първите изпратени в познатите му от 1925 година килии. Според оповестени след 1989 година документи той не се е бил държал почтено. Не утвърждавам съдничеството. И по тази причина постоянно поучавам публичните “прокурори ” да се слагат на мястото на упрекнатите от тях. Та тогава да съдят. За мене постоянно е значим крайният резултат. А за Сл. Красински той е: писателят не става поддръжник на властта и не прави взаимни отстъпки с творчеството си.
Но и ще опиша предадената ми от него история от ареста, неописана от документи. В цялостната с интелектуалци килия един публицист намира прикрито в сламеник писмо. То е било писано от наказан на гибел за политическа активност преди 9.ІХ.1944 година Човекът разказвал за разкриването и залавянето си и посочвал името на предалия го съмишленик. Между арестантите се разгорял спор. Повечето от тях желали да унищожат писмото, обобщавайки: “Какво ни интересуват тия комунисти ”. Разбираемо за времето на извънредно опълчване, за насъбраната горчилка и неприязън. Впрочем на такива думи се наслушахме и в днешното опълчване: “Какво ни интересуват другите ”. Сл. Красински се запънал: “Човешки ориси са. Това е завет на наказан на гибел. ” Спечелил разногласието и предал писмото. Тълкувайте както си щете историята, само че не я обяснявайте като опит да отърве кожата. Той просто не знаеше по какъв начин се прави това.
Не му е било леко и след следващото избавление. 9.ІХ.1944 година разполовява живота му и календарно. А написаното от него в новото, двойно по-дълго за творчество време, е много по-малко от сътвореното през младостта му. Вярно, и стиховете му са все по този начин надарени, и драмите “Фиданките цъфтят ” и “Чутна Яна ” са имали своя триумф. Но измежду новите литературни лъвове на него са му посочвали място в периферията. Дори също недолюбваният му връстник Атанас Далчев е бил по-тачен. Като че за следващ път демонстрираме “гениалното ” си умеене да живеем без същински първенци, да отритваме естествени водачи. Просто към този момент не знам по какъв начин някой изпъден може да бъде върнат на полагащото му се място в литературата. А би трябвало, трябва…
Oткъси
ЗВУЧИ ДЪЛБОКО
из полето най-хубавия стих в света
стиха на слънцето, поета
на нашта пролетна земя.
Ечат разбойнишки дъбрави,
реки и птици, и цветя
прииждат, пеят, възвестяват
успеха на пролетта.
Така и аз в живота влезох
ведно със всички цветове
и тази слънчева лирика
донесох в свойте стихове.
Раззеленелите полета
блестят вдън моите очи
и върху устните ми свети
меда на мойте млади години.
Не чувам рецензии, ни книги
и всичко ми е все едно —
така както съм роден, идвам
по-прост от аромат на сено.
И вашто неуместно възпитание
не желая и да знам даже —
сърцето ми в пожар поетичен
гори — и дано изгори!
• • •
КЪМ ЗАЛЕЗА върви по здрача
една усмихната жена,
на позлатените клепачи
играят капки светлина.
Върви и гледа по какъв начин пред нея
свети избистрената вис –
от наслада устните u греят
като измокрен, свеж лист.
Белеят в здрача рамената,
плътта ухае и зове –
червени макове в житата
люлеят жадни цветове.
Угасне в сенките и мине
още веднъж в блесналия път –
след нея тишината синя
дъхти на топла, млада плът.
И постепенно гаснат висините,
шумят уханни тъмнини
като водите, във които
се къпят влюбени дами.
И класовете шушукат в здрача
на всеки пасажер из нощта
по какъв начин мина с грейнали клепачи
една усмихната жена.
• • •
ЗАДИМИ ЕСЕНТА из полето,
заприказва по листите дъжд —
самотата заседне в сърцето
и ме сдави скръбта внезапно.
В тези дни безмълвен и захласнат
над преляната чаша седнал съм
и си припомням забравена ария
за раздялата и любовта.
И обливам за тебе, о, младост,
и за нашите селски моми,
дето устните с медна услада
ми поднасяха вечер сами.
И над мемоари взор отпуснал
към този момент пия за всичките тях —
дето помня със топлите устни,
дето гюмня със топлия смях.
Дето жадно целувах тогава
и под дъжд, и под мрак и луна
и които от дълго време забравих
ни по своя, ни тяхна виновност.
И за вас, мои остарели приятели
и превърнати в кръвни врази —
имената ви тъжно дублирам
и сърцето по този начин ме боли.
А последната подвигам и пея
за прелестните внуци след нас,
дето не като нас ще живеят
измежду печални и зли времена!
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ