Фестивалната Музикална кутия предлага на зрителите уникални филми за киномеломани
За феновете на френските шансони, на Едит Пиаф и Шарл Азнавур, пък и в годината, когато почитаме 50-годишнината на интернационалната организация на Франкофонията, е специфичното кино предложение „ Шарл за Азнавур “ (2019), взаимна продукция на режисьорите Марк ди Доменико и Шарл Азнавур. Голяма част от архивните документални фрагменти, употребявани във кино лентата, са дело на самия Азнавур. Известният френски музикант и актьор ги прави с първата камера, която Едит Пиаф му подарява през 1948 година – тогава той към момента не знае, че тази камера ще се трансформира в негово въодушевление за цялостен живот.
До 1982 година Шарл снима часове материал, който слага основите на неговия кино дневник. Азнавур снима живота си и в това време живее като на кино. Където и да отиде, камерата го следва. Тя записва всеки един подробност – миговете от живота, местата, през които минава, приятелите, обичаните, проблемите. Няколко месеца преди да напусне този свят, Азнавур стартира да систематизира филмите си благодарение на Марк ди Доменико. Така се появява концепцията за този документален филм – „ Шарл за Азнавур “.
* * *
„ Мариан и Ленърд: любовни думи “ (2019) на режисьора Ник Брумфийлд е задълбочено вглеждане във връзката сред именития канадски музикант Ленърд Коен и норвежката му муза Мариан Илен. Филмът води феновете на странствуване в предишното на Коен и документира детайлите във взаимоотношенията с любовта на живота му и негова муза - Мариан (една от най-известните песни на Коен е „ So Long Marianne “, отдадена точно на нея).
Историята се концентрира върху ранните дни на двойката и демонстрира какъв брой подкрепяща е била Мариан при започване на кариерата на Коен. Двамата живеят дружно на гръцкия остров Хидра през 60-те години на предишния век, във време, когато това място е леговище за художници, съчетали креативните си занимания с красива атмосфера. Коен се бори с депресията, откакто романът му „ Красиви губещи “ от 1966 година се проваля, а Мариан го предизвиква да вплете думите си в музика. Историята на Ленард Коен с Мариан е знакова за неговата музика, както и за неговия живот.
След като се разделят, Мариан и Коен не престават да поддържат далечна връзка, даже по време на неговите многочислени връзки - двамата поддържат връзка до края на живота си. И двамата си отидоха от този свят в границите на няколко месеца един след различен през 2016 година и Ленард Коен остави прочувствено последнно писмо до Мариан, събрало дълбоката му обич и почитание към нея.
„ Мариан и Ленард: любовни думи “ е почтен и запленяващ портрет на известния музикант и неговата муза, които се концентрира най-много върху човешките взаимоотношения, а музиката е превъзходен декор на историята…
* * *
Председателят на интернационалното жури на 24-тия София Филм Фест, режисьорът Питър Уебър ще показа персонално документалния си музикален филм „ Ина Де Ярд “. Историята е портрет на група пионери реге-музиканти, пресъздаващ обществените полезности на този жанр в музиката и пристрастеността към нея на едно по-старо потомство в опита му да я съобщи на по-младите. Сюжетът припомня историята към основаването на „ Буена Виста Сошъл Клъб “. Група ветерани музиканти от Global South се събират за концерт. Филмът показва групировката, която свири кавъри на типичен шлагери, смесени с фрагменти от оригиналите, които са отпреди 50 години. Повечето от песните във кино лентата са отдадени на любовта и персоналната драма. Музикантите и артистите са интервюирани на фона на красивата ямайска природа. Изглежда, че никой от тях не е направил положение, само че и никой няма нищо срещу нещата да стоят тъкмо по този метод. Представена е и певицата Джуди Моват, която приказва за другата динамичност на работа сред обособените генерации реализатори.
Част от очарованието на кино лентата и неговите звезди е в това, че те просто желаят да вършат музика. И да ловят риба. И да се радват на слънцето, а когато са на по 70 години могат самоуверено да кажат, че са си го заслужили. Това е портрет на един не толкоз комплициран живот, който наподобява много идиличен под звуците на реге-музиката.
* * *
„ Бащите на хардкора “ (2019) на режисьора Йън Макфарланд наблюдава историята на двама от най-уважаваните музиканти в света на ъндърграунд музиката – Роджър Мирит и Вини Стигма от американската група „ Agnostic Front ”, които са при започване на 40-та година от своята кариера, а мейнстриймът изобщо не е чувал за тях. Това никога не значи, че те не са положителни музиканти или нямат своята аудитория, а единствено потвърждава, че хардкорът като под-жанр на пънка е останал в конспиративност от самото си основаване и правилен на себе си се трансформира в самостоятелно придвижване.
Страстта на „ бащите на хардкора “ Мирет и Стигма към музикалната сцена разкрива тайфа, която не е образувана за няколко изяви или с цел да завоюва пари, а група, която в никакъв случай няма да спре да съществува. Филмът показва днешния живот на музикантите, като ловко преплита в историята и архивни фрагменти от локалната телевизия, както и видео и фотоси на групата. Въпреки че през днешния ден хардкор-групи съществуват по целия свят, началото може да се наблюдава по улиците на Ню Йорк през 80-те години, изпълнени с принуждение и яд, с ядосани младежи, които желаят да изразят своето неодобрение.
* * *
Сред кинопредложенията за меломани е и документалният филм за фамозния хелзинкски концерт на „ най-лошата рокгрупа в света “ - именитите „ Ленинградски каубои “, и не по-малко известния 150-членен съветски отбор на Червената войска „ Александров “, които извършват дружно типичен американски рок части, показани на британски, сред които и „ Sweet Home Alabama ”, както и много обичайни съветски песни.
Любопитният взор на Аки Каурисмаки към концерта от 1993 година е показан във кино лентата му „ Тотал балалайка шоу “, особен хибрид сред mockumentary и road movie. В творбата на Каурисмаки границата сред действителното и фикцията е много размита, само че това го прави още по-забавен за феновете.
* * *
Филмът „ Аврора “ (2019) на Стиан Сервос и Бенджамин Лангеланд е взор към странния свят на норвежката старлетка Аврора Акснес и компликациите към основаването на втория й албум и международното й турне. Филмът е съкровен и витален портрет на една въпреки и млада поп-звезда, която се стреми да осмисли своето място в света.
Дори и да не вярвате, музикалната промишленост продължава да бъде брутално място за оцеляване на изпълнителите. Докато платформи като YouTube и Instagram дават прекомерно лесна сцена да станеш прочут, да си звезда на музикалната сцена към момента коства много старания и безпощадни контракти с мениджъри и музикални компании, които подсигуряват най-много пъклен труд и съвсем никакви пари за цената на славата.
До 1982 година Шарл снима часове материал, който слага основите на неговия кино дневник. Азнавур снима живота си и в това време живее като на кино. Където и да отиде, камерата го следва. Тя записва всеки един подробност – миговете от живота, местата, през които минава, приятелите, обичаните, проблемите. Няколко месеца преди да напусне този свят, Азнавур стартира да систематизира филмите си благодарение на Марк ди Доменико. Така се появява концепцията за този документален филм – „ Шарл за Азнавур “.
* * *
„ Мариан и Ленърд: любовни думи “ (2019) на режисьора Ник Брумфийлд е задълбочено вглеждане във връзката сред именития канадски музикант Ленърд Коен и норвежката му муза Мариан Илен. Филмът води феновете на странствуване в предишното на Коен и документира детайлите във взаимоотношенията с любовта на живота му и негова муза - Мариан (една от най-известните песни на Коен е „ So Long Marianne “, отдадена точно на нея).
Историята се концентрира върху ранните дни на двойката и демонстрира какъв брой подкрепяща е била Мариан при започване на кариерата на Коен. Двамата живеят дружно на гръцкия остров Хидра през 60-те години на предишния век, във време, когато това място е леговище за художници, съчетали креативните си занимания с красива атмосфера. Коен се бори с депресията, откакто романът му „ Красиви губещи “ от 1966 година се проваля, а Мариан го предизвиква да вплете думите си в музика. Историята на Ленард Коен с Мариан е знакова за неговата музика, както и за неговия живот.
След като се разделят, Мариан и Коен не престават да поддържат далечна връзка, даже по време на неговите многочислени връзки - двамата поддържат връзка до края на живота си. И двамата си отидоха от този свят в границите на няколко месеца един след различен през 2016 година и Ленард Коен остави прочувствено последнно писмо до Мариан, събрало дълбоката му обич и почитание към нея.
„ Мариан и Ленард: любовни думи “ е почтен и запленяващ портрет на известния музикант и неговата муза, които се концентрира най-много върху човешките взаимоотношения, а музиката е превъзходен декор на историята…
* * *
Председателят на интернационалното жури на 24-тия София Филм Фест, режисьорът Питър Уебър ще показа персонално документалния си музикален филм „ Ина Де Ярд “. Историята е портрет на група пионери реге-музиканти, пресъздаващ обществените полезности на този жанр в музиката и пристрастеността към нея на едно по-старо потомство в опита му да я съобщи на по-младите. Сюжетът припомня историята към основаването на „ Буена Виста Сошъл Клъб “. Група ветерани музиканти от Global South се събират за концерт. Филмът показва групировката, която свири кавъри на типичен шлагери, смесени с фрагменти от оригиналите, които са отпреди 50 години. Повечето от песните във кино лентата са отдадени на любовта и персоналната драма. Музикантите и артистите са интервюирани на фона на красивата ямайска природа. Изглежда, че никой от тях не е направил положение, само че и никой няма нищо срещу нещата да стоят тъкмо по този метод. Представена е и певицата Джуди Моват, която приказва за другата динамичност на работа сред обособените генерации реализатори.
Част от очарованието на кино лентата и неговите звезди е в това, че те просто желаят да вършат музика. И да ловят риба. И да се радват на слънцето, а когато са на по 70 години могат самоуверено да кажат, че са си го заслужили. Това е портрет на един не толкоз комплициран живот, който наподобява много идиличен под звуците на реге-музиката.
* * *
„ Бащите на хардкора “ (2019) на режисьора Йън Макфарланд наблюдава историята на двама от най-уважаваните музиканти в света на ъндърграунд музиката – Роджър Мирит и Вини Стигма от американската група „ Agnostic Front ”, които са при започване на 40-та година от своята кариера, а мейнстриймът изобщо не е чувал за тях. Това никога не значи, че те не са положителни музиканти или нямат своята аудитория, а единствено потвърждава, че хардкорът като под-жанр на пънка е останал в конспиративност от самото си основаване и правилен на себе си се трансформира в самостоятелно придвижване.
Страстта на „ бащите на хардкора “ Мирет и Стигма към музикалната сцена разкрива тайфа, която не е образувана за няколко изяви или с цел да завоюва пари, а група, която в никакъв случай няма да спре да съществува. Филмът показва днешния живот на музикантите, като ловко преплита в историята и архивни фрагменти от локалната телевизия, както и видео и фотоси на групата. Въпреки че през днешния ден хардкор-групи съществуват по целия свят, началото може да се наблюдава по улиците на Ню Йорк през 80-те години, изпълнени с принуждение и яд, с ядосани младежи, които желаят да изразят своето неодобрение.
* * *
Сред кинопредложенията за меломани е и документалният филм за фамозния хелзинкски концерт на „ най-лошата рокгрупа в света “ - именитите „ Ленинградски каубои “, и не по-малко известния 150-членен съветски отбор на Червената войска „ Александров “, които извършват дружно типичен американски рок части, показани на британски, сред които и „ Sweet Home Alabama ”, както и много обичайни съветски песни.
Любопитният взор на Аки Каурисмаки към концерта от 1993 година е показан във кино лентата му „ Тотал балалайка шоу “, особен хибрид сред mockumentary и road movie. В творбата на Каурисмаки границата сред действителното и фикцията е много размита, само че това го прави още по-забавен за феновете.
* * *
Филмът „ Аврора “ (2019) на Стиан Сервос и Бенджамин Лангеланд е взор към странния свят на норвежката старлетка Аврора Акснес и компликациите към основаването на втория й албум и международното й турне. Филмът е съкровен и витален портрет на една въпреки и млада поп-звезда, която се стреми да осмисли своето място в света.
Дори и да не вярвате, музикалната промишленост продължава да бъде брутално място за оцеляване на изпълнителите. Докато платформи като YouTube и Instagram дават прекомерно лесна сцена да станеш прочут, да си звезда на музикалната сцена към момента коства много старания и безпощадни контракти с мениджъри и музикални компании, които подсигуряват най-много пъклен труд и съвсем никакви пари за цената на славата.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ