Мария Луиза направи нови сензационни разкрития за това как семейството й напуска България
За обратите в историята и премълчаните истини: Разказ на очевидец – Мария Луиза Българска за годините отвън България, за решението на брат й да се върне в страната, за фамилията.
– Как напуснахте България?
– Аз бях на 13. Човек помни доста. Често ме питат: „ Как беше да тръгнете в заточение?”. Тази дума е толкоз огромна, едно дете не я схваща. И думи като „ завинаги”. Това са думи, които едно дете не схваща. Знаехме, че тръгваме. Накъде? Не го разбирахме. Мама сподели: „ Тръгваме”. И си оставихме всичко. За 24 часа си оставихме и кучета, и коне, и играчки. Всичко! Това беше нещо ново.
Като стигнахме в Истанбул, там беше международната преса с фотографи. Мама ни държеше за ръката. След това се качихме на един транспортен съд и най-накрая стигнахме до Александрия, където баба и дядо, италианският крал, пристигнаха да ни вземат.
Отидохме в британски учебни заведения, без да знаем нито една дума британски – нито Симеон, нито аз. И той не беше ходил на учебно заведение, и аз не бях. Другите деца ни гледаха като странни същества. Но човек бързо се учи. Тук учителите идваха при нас, само че след 9 септември смениха учителите и старите ги нямаше към този момент. Аз постоянно споделям, че в случай че бях останала, щях да стана една малко пионерче. Не е смешка. Така е. Всичко в близост беше друго. Учите да пеете „ Калинка” и „ Катюша” и това става доста бързо. Не беше елементарно. Хората си мислеха, че там е хубаво, не беше. Голям напън изкарахме в Египет. Но Слава богу – и го споделям с огромни букви – оцеляхме. Благодарение на майка ми станахме хора – Симеон и аз.
– Как приехте решението на брат си да се върне в България?
– Дядо ми, италианският крал, споделяше, че в фамилията единствено един командва. Но това е по този начин, че Симеон цялостен живот миля за България и в никакъв случай не спря да оказва помощ. Когато пристигна моментът, той беше доста благополучен да дойте тук и аз с цялата си душа го поддържах. Аз бях първата, която дойте тук през май 1991 година Знаете ли какво е да живее човек половин век и да си милее за земята, за дома, за всичко – не е елементарно. През 1982 година пътувах от Цюрих до Истанбул и прелетях отсам. Имаше слънце и видях от горната страна кубетата на „ Св. Александър Невски”. И ми стана ужасно благо и си рекох: „ Може би в никакъв случай няма да ги видя пак”. Но стана знамение и ето ме.
Като летях първия път от Мадрид до София, получих вестници – български вестници. Да чете човек български вестник в тези години, не ставаше. Ако някой ти прати остарял вестник, беше като една баница, до момента в който стигне. Говореха български в самолета. За мен беше неописуемо. И към този момент като стигнах тук, да не приказваме!
– Има ли нещо, за което го критикувате?
– Не, не ми е работа. Аз постоянно го поддържам. Той си взе здравето и живота да извърши дълга си. Майка ми, несъмнено, оказа помощ за това, тъй като ни говореше постоянно за България. На българските празници тя ни пращаше на православните черкви, тъй като мама беше католичка. Винаги ни подсещаше: „ Днес е на този светец и би трябвало да отидете на църква!” Винаги. Тя като говореше за България, споделяше „ у нас”. У нас не беше Италия, а България. А живя тук единствено 13 години.
– Как виждате ролята на царското семейство през днешния ден?
– Всеки съгласно силите си. Ето, моите деца да вземем за пример, когато има българско мероприятие и са поканени и аз не мога, те отиват. Знаят, че са полубългари. Но брачният партньор ми е поляк и доста полски неща вършат. Но нито аз научих полски, нито той – български, тъй като е доста мъчително в странство.
– Вашата благотворителна активност остава в сянка..
– О, да. Какво споделя Евангелието: Каквото дясната ръка прави, лявата да не знае. Не обичам да разправям какво върша. Ако мога да оказа помощ, го върша от все сърце. Сега на остарели години още повече. Когато човек работи за една идея – бедните, болните, там няма партия. Ако човек прави положително му се връща на душата, на душата е огромна разтуха.
– Бихте ли разказали повече за фамилията Ви? У нас за него се знае малко.
– Имам четири деца – трима синове и една щерка. Първият – Борис, се занимава с маркетинг в едно инженерно сдружение. Женен е, има три деца. Вторият – Герман, живее в Канада. Той е вицепрезидент на „ Роял Банк”. Има три дъщери. Едната към този момент омъжихме предходната година. След това е Александра. Тя е омъжена за един португалец и най-забавното е, че фамилното му име е Магелан. И те имат три деца – едно момче и две девойки. Едната се споделя Йоанна като мама, а другата – Клементина като баба ми. За първи път това име излезе след доста генерации още веднъж, тъй като никой до момента не използва името Клементина. Това ми е доста драго. Павел е най-младият. Той е електроинженер и работи в Сан Франциско. Има две деца – на три и на една година.
– Строга баба ли сте?
– Това не е моя работа. Като майка може би бях строга, само че като баба човек няма толкоз отговорности, няма напън. Да вършат каквото желаят. Радвам им се, само че рядко идват. Това ми е тъгата. Радвам се, че преди три години успяхме да се съберем всички едно лято.
– Какво от уроците на Вашия татко предавате на вашите деца и внуци?
–Това, което всеки би дал на децата си – да се трудят, да оказват помощ, да бъдат положителни хора. Да са свестни хора. Това е. Какво друго?!
Източник: bTV
– Как напуснахте България?
– Аз бях на 13. Човек помни доста. Често ме питат: „ Как беше да тръгнете в заточение?”. Тази дума е толкоз огромна, едно дете не я схваща. И думи като „ завинаги”. Това са думи, които едно дете не схваща. Знаехме, че тръгваме. Накъде? Не го разбирахме. Мама сподели: „ Тръгваме”. И си оставихме всичко. За 24 часа си оставихме и кучета, и коне, и играчки. Всичко! Това беше нещо ново.
Като стигнахме в Истанбул, там беше международната преса с фотографи. Мама ни държеше за ръката. След това се качихме на един транспортен съд и най-накрая стигнахме до Александрия, където баба и дядо, италианският крал, пристигнаха да ни вземат.
Отидохме в британски учебни заведения, без да знаем нито една дума британски – нито Симеон, нито аз. И той не беше ходил на учебно заведение, и аз не бях. Другите деца ни гледаха като странни същества. Но човек бързо се учи. Тук учителите идваха при нас, само че след 9 септември смениха учителите и старите ги нямаше към този момент. Аз постоянно споделям, че в случай че бях останала, щях да стана една малко пионерче. Не е смешка. Така е. Всичко в близост беше друго. Учите да пеете „ Калинка” и „ Катюша” и това става доста бързо. Не беше елементарно. Хората си мислеха, че там е хубаво, не беше. Голям напън изкарахме в Египет. Но Слава богу – и го споделям с огромни букви – оцеляхме. Благодарение на майка ми станахме хора – Симеон и аз.
– Как приехте решението на брат си да се върне в България?
– Дядо ми, италианският крал, споделяше, че в фамилията единствено един командва. Но това е по този начин, че Симеон цялостен живот миля за България и в никакъв случай не спря да оказва помощ. Когато пристигна моментът, той беше доста благополучен да дойте тук и аз с цялата си душа го поддържах. Аз бях първата, която дойте тук през май 1991 година Знаете ли какво е да живее човек половин век и да си милее за земята, за дома, за всичко – не е елементарно. През 1982 година пътувах от Цюрих до Истанбул и прелетях отсам. Имаше слънце и видях от горната страна кубетата на „ Св. Александър Невски”. И ми стана ужасно благо и си рекох: „ Може би в никакъв случай няма да ги видя пак”. Но стана знамение и ето ме.
Като летях първия път от Мадрид до София, получих вестници – български вестници. Да чете човек български вестник в тези години, не ставаше. Ако някой ти прати остарял вестник, беше като една баница, до момента в който стигне. Говореха български в самолета. За мен беше неописуемо. И към този момент като стигнах тук, да не приказваме!
– Има ли нещо, за което го критикувате?
– Не, не ми е работа. Аз постоянно го поддържам. Той си взе здравето и живота да извърши дълга си. Майка ми, несъмнено, оказа помощ за това, тъй като ни говореше постоянно за България. На българските празници тя ни пращаше на православните черкви, тъй като мама беше католичка. Винаги ни подсещаше: „ Днес е на този светец и би трябвало да отидете на църква!” Винаги. Тя като говореше за България, споделяше „ у нас”. У нас не беше Италия, а България. А живя тук единствено 13 години.
– Как виждате ролята на царското семейство през днешния ден?
– Всеки съгласно силите си. Ето, моите деца да вземем за пример, когато има българско мероприятие и са поканени и аз не мога, те отиват. Знаят, че са полубългари. Но брачният партньор ми е поляк и доста полски неща вършат. Но нито аз научих полски, нито той – български, тъй като е доста мъчително в странство.
– Вашата благотворителна активност остава в сянка..
– О, да. Какво споделя Евангелието: Каквото дясната ръка прави, лявата да не знае. Не обичам да разправям какво върша. Ако мога да оказа помощ, го върша от все сърце. Сега на остарели години още повече. Когато човек работи за една идея – бедните, болните, там няма партия. Ако човек прави положително му се връща на душата, на душата е огромна разтуха.
– Бихте ли разказали повече за фамилията Ви? У нас за него се знае малко.
– Имам четири деца – трима синове и една щерка. Първият – Борис, се занимава с маркетинг в едно инженерно сдружение. Женен е, има три деца. Вторият – Герман, живее в Канада. Той е вицепрезидент на „ Роял Банк”. Има три дъщери. Едната към този момент омъжихме предходната година. След това е Александра. Тя е омъжена за един португалец и най-забавното е, че фамилното му име е Магелан. И те имат три деца – едно момче и две девойки. Едната се споделя Йоанна като мама, а другата – Клементина като баба ми. За първи път това име излезе след доста генерации още веднъж, тъй като никой до момента не използва името Клементина. Това ми е доста драго. Павел е най-младият. Той е електроинженер и работи в Сан Франциско. Има две деца – на три и на една година.
– Строга баба ли сте?
– Това не е моя работа. Като майка може би бях строга, само че като баба човек няма толкоз отговорности, няма напън. Да вършат каквото желаят. Радвам им се, само че рядко идват. Това ми е тъгата. Радвам се, че преди три години успяхме да се съберем всички едно лято.
– Какво от уроците на Вашия татко предавате на вашите деца и внуци?
–Това, което всеки би дал на децата си – да се трудят, да оказват помощ, да бъдат положителни хора. Да са свестни хора. Това е. Какво друго?!
Източник: bTV
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ