За надменния Аугустус, чийто млад живот е белязан от съкровеното

За надменния Аугустус, чийто млад живот е белязан от съкровеното майчино предпочитание да бъде обичан от всички и урокът, който научава, с цел да избави душата си – самичък да обикне хората. Назаем с приказките за любовта на Херман ХЕСЕ и „ Игра на сенки “.

Hermann Karl Hesse (1877 - 1962)

Аугустус (фрагменти)

От този миг щастието на многообичания почна да залязва. Станаха му омразни добродетелта и честността. Той ги тъпчеше с крайници и изпитваше наслаждение да изкушава добродетелни дами с всички изкуства на своето омагьосване и да ограбва безобидни хора, които бързо спечелваше за другари, а след това да ги изоставя с подбив. Той довеждаше до беднотия дами и девойки, които след това незабавно отхвърляше, търсеше младежи от благородни фамилии, които изкушаваше и проваляше. Нямаше наслаждение, каквото той да не търси и изчерпва, това не го уморяваше. Нямаше недостатък, който да не бе познал и още веднъж отхвърлил. Но в сърцето му към този момент нямаше и наслада и на любовта, която го пресрещаше отвсякъде, не откликваше в душата му нищо.

В една красива вила край морето той живееше тъмен и начумерен, измъчваше дамите и приятелите, които го посещаваха, с най‑безумни прищявки и несгоди. Копнееше за това да унижава хората и да им демонстрира всякакво презрение; беше задоволен и пренамръщен от любовта, която го обграждаше, без да е молил, без да я бе претендирал и без да е заслужил; усещаше неналичието на стойност в своя прахосан, унищожен живот, защото в никакъв случай не бе давал, а постоянно единствено вземал. Понякога за известно време Аугустус гладуваше, с цел да изпита след това същинска жадност и да може да утоли условието й. Сред приятелите му се разнесе вестта, че бил болен и се нуждаел от успокоение и самотност. Пристигаха писма, които той в никакъв случай не четеше, и загрижени хора питаха прислугата по какъв начин се усеща. Ала той стоеше самичък надълбоко помрачнял в залата над морето, целият му живот беше празен и унищожен и по този начин лежеше пред него без диря от обич като сив, солен, надигащ се прилив. Изглеждаше неугледен, както седеше скупчен в креслото до високия прозорец и като че ли спореше със себе си. Белите чайки се носеха от крайбрежния вятър, той ги гледаше с празен взор, от който бе изчезнала всяка наслада и всяко състрадание. Само устните му се усмихваха сурово и зло, когато приключваше с мислите си и звъннеше на камериера. И тогава в избран ден предложения на празник всичките си приятели; желанието му бе да наплаши и осмее пристигналите, като им даде опция да хвърлят взор към празната му къща и към личния му мъртвец, тъй като твърдо бе решил преди този момент да постави завършек на живота си, като се токсини.

– Аз ще се опитам – сподели Аугустус на своя кръстник, – махни от мене остарялото чудо, което не ми оказа помощ, и ми дай друго, тъй че да мога да обичам хората.

…Той одобри всичко, остави се да бъде отведен в килията и от килията пред съдията и пред очевидците, гледаше изумен и печален с заболели очи в многото зли, ядосани, разкривени от ненавист лица и във всяко под кората от ненавист и деформиране виждаше прикрито нещо тайнствено, привлекателно и че проблясва, светлина на сърцето. Всички те в миналото го бяха обичали, в този момент никой от тях не помнеше, но той не измоли нищо и се мъчеше за всеки да си спомни най-малко малко положително.

Накрая бе тикнат в пандиза. Никой не биваше да го посещава. Тогава в трескави сънища говореше с майка си, с първата си обичана, с кръстника Бинсвангер и със севернячката, дамата от кораба, а когато се събудеше, и в страшни дни, седеше уединен и изгубен, потопен в мисли, изстрадваше цялата тъга на копнежа, на изоставеността и чезнеше да зърне хора, както в никакъв случай по‑рано не бе копнял по някакво наслаждение или някакво благосъстояние.

А когато излезе от пандиза, беше болен и остарял и към този момент никой не го познаваше. Светът вървеше по своя път, следваше своя ход. По улиците пътуваха, яздеха, разхождаха се, предлагаха се плодове и цветя, играчки и вестници. Само към Аугустус никой не се обръщаше. Красиви дами, които в миналото при музика и шампанско бе държал в обятията си, минаваха около него в екипажи, а зад техните коли върху му се сипеше прахуляк.

Но страшната самотност и празнина, в които той се задушаваше измежду своя обилен, прелестен живот, го бе изоставила напълно. Когато влезеше в някоя врата, с цел да може за минути да се скрие от слънчевия зной, или в двора на някоя задна къща да помоли за глътка вода, той се учудваше какъв брой навъсени и враждебни са хората, по какъв начин го изслушват, същия, за чиито думи горди и без обич в миналото благодаряха с грейнали очи и му отговаряха. Но Аугустус се радваше и се вълнуваше при типа на всеки човек. Обичаше децата, които играеха или ги виждаше да отиват на учебно заведение, обичаше и старите хора, те седяха по пейките пред къщичките си и топлеха увехналите си ръце на слънцето. Когато виждаше някое младо момче по какъв начин с копнежен взор следи едно момиче, или служащ, завръщайки се вкъщи след работа, по какъв начин взема на ръце децата си, или някой изискан интелигентен доктор, който спокоен и забързан пътува с колата и мисли за своите заболели, или виждаше някоя бедна, зле облечена уличница, която вечерта в предградието чакаше под някой фенер и даже на него, отблъснатия, оферираше обич, тогава всички те му бяха братя и сестри и всеки носеше загатна за една обичана майка, за по‑добър генезис или за загадъчен знак на по‑красиво, по‑благородно предопределение; всеки му беше благ и всеки намираше заслужен за внимание и му даваше мотив за размисъл, и никой не беше по‑лош, в сравнение с той самият се усещаше.

Аугустус реши да странства по света и да потърси някъде място, където би могъл по някакъв метод да бъде потребен за хората и да им покаже своята обич. Би трябвало да свикне с това, че външният му тип към този момент не радва никого. Лицето му бе хлътнало, облеклата и обувките му бяха облекло и обувки на бедняк и неговият глас и походката му нямаха към този момент нищо от това, което в миналото бе радвало хората и ги бе очаровало. Децата се опасяваха от него, тъй като сплъстената му сива, дълга брада висеше. Добре облечените избягваха всякаква непосредственост, защото не желаеха да се усещат омърсени, и бедните се отнасяха към него с съмнение като към непознат, който би могъл да им отнеме няколкото залъка. Така на Аугустус му беше мъчно да служи на хората. Но той се учеше и не допускаше нищо да го наскърби. Видя едно малко момче да се протяга към звънеца на вратата на хлебарницата, защото не можеше да я доближи с ръчичка. Можеше да му помогне и от време на време в действителност се намираше човек, който беше още по‑беден от него самия, някой слепец или неподвижен, комуто той можеше да оказва помощ за известна част от пътя и да му стори доброта. А когато не можеше, тогава се радваше на дребното, което самичък имаше. Някой ярък, добър взор, някой приятелски привет или жест, че е свестен, или съчувствие. По своите пътища се научи да се вглежда в хората и в това, каквото те чакат, което можеше да ги зарадва. Един – на висок, жизнен привет, друг – на спокоен, спокоен взор и още веднъж на това, което се изплъзваше и не пречеше. Той ежедневно се учудваше какъв брой доста беди има на света и по какъв начин въпреки всичко хората са толкоз удовлетворени. Намираше отлично и въодушевяващо постоянно още веднъж да вижда по какъв начин паралелно с всяка тъга още веднъж се появява радостна усмивка и по какъв начин дружно с всеки траурен звън и детска ария, дружно с всяка неволя, болежка, измама и нещо обичайно честно, една смешка, една разтуха, една усмивка.

Човешкият живот му изглеждаше удивително организиран. Когато свиеше зад ъгъла и пред него се появеше орда възпитаници, орляк деца, по какъв начин в техните очи блестеше храброст и наслада от живота, жизненост и млада красота, и в случай че те почваха да го нервират и леко да го изтезават, това не беше толкоз неприятно. То даже бе разбираемо. Той като че ли намираше себе си, когато в някаква витрина или когато се наведеше да пие вода над бунар и виждаше отражението си, то беше същински посърнало и тъпо. Не, за него към този момент нищо повече не можеше да се направи, с цел да подхожда на хората или с цел да упражнява власт. Достатъчно бе имал от това. Сега за него беше хубаво и освежаващо други да се стремят по тези пътища и да вижда по какъв начин те се усещат по пътищата, по които той бе минал, и по какъв начин всички хора бяха толкоз усърдни и с такава мощ, горделивост и наслада се стремяха към задачите си, всичко това за него беше един чудноват спектакъл.

Междувременно настъпи зима и още веднъж лято, Аугустус прекара дълго в болница за небогати, там той се наслаждения на тишината и бе признателен за щастието да вижда небогати, стигнали до дъното унищожени хора, по какъв начин със стотици жилави сили и стремежи се държат за живота и желаят да преодолеят гибелта. Беше отлично в чертите на тежкоболните да открива самообладание, а в очите на оздравелите ясна, ведра наслада от живота, хубаво беше също да се вглежда в тихите, почтени лица на починалите, само че по‑хубаво от това беше любовта и търпението на красивите, чисти болногледачки. Но и това време измина, задуха есенен вятър и Аугустус продължи да странства, пресрещайки зимата, и го обзе необичайно неспокойствие, когато схвана какъв брой безпределно постепенно се движи напред и въпреки всичко стига на всички места, и че може да изпитва предпочитание да се вглежда в очите на толкоз доста, доста хора. Косите му бяха посивели и очите му се усмихваха глуповато зад зачервени, заболели клепачи. Постепенно и паметта му помътняваше, струваше му се, че в никакъв случай не е виждал света по‑друг, по‑различен, в сравнение с през днешния ден. Но той беше удовлетворен и намираше въобще светът прелестен и заслужаващ любов.

1913 година

Из: „ Аугустус “ („ Игра на сенки “), Херман Хесе, изд. „ Рива “, София, 2006
Снимка: Hermann Karl Hesse (1877 - 1962), en.wikipedia.org