Гауденц Б. Руф, меценат: Трябва да има повече изкуство, което да те кара да мислиш
За мнозина би прозвучало необикновено, че един посланик може да отвори вратите на резиденцията си, с цел да излага модерно българско изкуство, само че някогашният дипломат на Швейцария Гауденц Б. Руф прави точно това във втората половина на 90-те години. Където и да го е завел пътят му, той е провел изложения и е купувал творби за сбирката си - Етиопия, Латвия, Сърбия. Когато се пенсионира, той взема решение да се посвети на заниманието си - актуалното образно изкуство. Иска да учреди премия и прави това през 2007 година в България. До 2011 година премията се присъжда всяка година, а от 2012 година премията " Гауденц Б. Руф " пренасочва активността си към финансиране на творби на модерни български създатели и на събития, които показват българското образно изкуство в България и чужбина.
Руф е същински филантроп - от 2012 година годишният фонд на премията е 18 хиляди евро. Той към този момент има богата сбирка от модерно българско изкуство, а през 2014 година, когато излага част от нея в Софийска градска художествена изложба, той подарява 24 от показаните творби и серии от произведения на фонда на галерията. Сега Руф се отдръпва от България, само че единствено в ролята си на филантроп. Миналата седмица той беше в България за откриването на две изложения - FINALE в изложба " Структура " и Thank you Mr. Ruf! в изложба Credo Bonum. Участниците на FINALE са млади български художници до 40-годишна възраст, които са подбрани на конкурсен принцип. Thank you Mr. Ruf! отдава респект към един швейцарец, който свърза 25 години от живота си с българското изкуство.
" Дневник " беседва с Гауденц Б. Руф за пътя му към България, за актуалното изкуство и проблемите пред него и за меценатството.
Като колекционер и човек, обвързван с изкуството, пред какви спънки се изправят актуалните актьори?
- Положението на актуалните актьори в никакъв случай не е било изключително леко. Но в страните на Запад, в това число в моята, има доста благоприятни условия за младите - стипендии, ателиета, които могат да употребяват. Но в случай че до 35-годишна възраст не са създали кариера, не са станали разпознаваеми, те нормално се преориентират към нещо друго. Всяка година десетки, стотици студенти приключват академията в Цюрих, а от тях се осъществят по-малко от 10%. Рано или късно хората осъзнават, че се нуждаят от приходи, тъй като да живееш единствено от изкуство е доста мъчно.
Публиката за модерно изкуство в България е извънредно малобройна. На какво се дължи това?
- Гледам на тези процеси извън, само че считам, че в междинното обучение не се обръща задоволително внимание на процесите във образните изкуства - историята и развиването им в днешно време. В Швейцария това е част от образователната стратегия. От напълно дребни децата ги водят по галерии за модерно изкуство, а тук е застъпено съвсем само класическото такова. В България би трябвало да има повече изкуство, което да те провокира. Да те кара да мислиш. Да променяш своите усещания, политическото си мислене.
© Надежда Чипева
Произведение от изложбата в изложба " Структура ".
В България сте прочут с това, че до момента в който сте били дипломат в края на 90-те години, организирате изложения в резиденцията си. Правили ли сте го и другаде?
- Донякъде. България беше третото ми предопределение като дипломат - преди този момент заемах тази служба в Етиопия и Латвия. Правих го в Етиопия, макар че там нещата по никакъв начин не бяха леки - имаше доста непоколебим комунистически боен режим. В Естония също беше комплицирано, само че заради други условия. Комунистическият режим таман беше паднал и още нямахме нито резиденция, нито посолство. Имаше отлично латвийско изкуство, само че нямаше по какъв начин да го изложа в огромен мащаб. След България отидох в Белград. Резиденцията там е много по-голяма от тази в София. Организирах събития, главно за локални актьори, само че моментът беше трагичен. Слободан Милошевич загуби изборите за пръв път и бях прекомерно ангажиран с политика, а изкуството изисква време - да го почувстваш, да го осмислиш.
При това състояние за какво премията " Гауденц Б. Руф " беше учредена тъкмо в България, а не някъде другаде?
- Етиопия беше прекомерно надалеч. А и когато се намираш в страни, в които се развиват фрапантни процеси на смяна, като тези в Източна Европа, се привързваш към тях. Колебаех се сред България и Сърбия, тъй като и на двете места бях основал доста положителни другарства и контакти. Като пенсионер взех решение да се върна към заниманието си - актуалните образни изкуства. Обърнах се към приятелите си и в двете страни. И без значение дали ще повярвате, или не - българите реагираха по-бързо. Те бяха доста позитивно настроени към концепцията и мислеха градивно. Бяха в действителност дейни. В Белград бяха по-колебливи. Всъщност цялото нещо се роди за няколко месеца - уеб сайтът и всичко останало.
В началото това беше един опит, тъй като нямахме никаква визия по какъв метод ще тръгне планът в България. Представете си. Идва някакъв швейцарец, който, в действителност, е бил известно време в страната и поема тази самодейност. Може би хората ще си кажат, че той е глупак? Но отзвукът беше в действителност огромен - първата година аплайваха над 200 актьори. С журито обаче следвахме избрана линия и не проявявахме интерес към обичайното изкуство, тъй като в България към този момент имаше задоволително от него. Артистичната общественост бързо разбра какви са нашите критерии и идната година претендентите към този момент бяха към 100. Нещата останаха на това ниво, което беше изцяло задоволително. Артистите проявяваха интерес, а младите бяха въодушевени, тъй като всеки можеше да взе участие. Винаги съм чувствал, че те са на моя страна. Пет години по-късно се пренасочихме към финансиране на планове. Междувременно огромна част от хората, които в началото бяха скептични, към този момент ме бяха приели.
© Надежда Чипева
Гауденц Руф
Пред какви проблеми е изправено актуалното българско изкуство?
- На първо място е средата, тъй като тук има огромни гении, само че те отиват да работят на открито, защото там са по-успешни. Също и политиката на държавните управления, която директно се отразява в бюджета. Да, вие имате културно завещание, за което би трябвало да се грижите. Това коства много пари и не трябва да бъде подценявано... Но са нужни повече старания и за изкуството, което се основава през днешния ден. Вече засегнахме въпроса за публиката. Освен образованието тук има и различен фактор - по времето на социализма модерното изкуство, по този начин да го кажем, е било унищожено и по-късно не е било възобновено.
Другото са колекционерите. Българите са претърпели толкоз рецесии през последните 30 години, че са извънредно деликатни къде влагат парите си. Инвестирането в модерно изкуство е рисковано занимание. То не е безбожно скъпо, само че хората си задават въпроса дали то в действителност си коства парите, или, с други думи, дали ще могат да го продадат на някой по-късен стадий. Големият проблем е неналичието на задоволително религия, че в България се основава положително изкуство. Ако чужденците идват тук и купуват, тогава и българите ще си кажат: " О, щом те го вършат, тук би трябвало да има нещо, тъй че ще го вършим и ние. "
Какво се промени през последните 20 години?
- България влезе в крайник със международните трендове. Когато пристигнах тук през 90-те години, можеше да си кажеш: " Това е типично българско ". Усещаше се въздействието от социалистическия натурализъм. Имаше типични черти - по-слабата абстрактност, присъщи цветове. Днес това значително е изчезнало и българските актьори работят с всевъзможни медии - видео, съоръжения, картини. Те към този момент са положителни във всички сфери на изкуството и това е голяма крачка напред. Естествено, че аз различавам България. Но би трябвало ли изкуството да се разпознава като българско, швейцарско, латвийско? Не съм сигурен.
© Надежда Чипева
Произведение от изложбата в изложба " Структура ".
Сега се сбогувате с България...
- Това е прощаване с премията " Гауденц Б. Руф " и с инфраструктурата около нея - имам секретарка, уеб уебсайт, работа по наличието, финансиране... Всичко това намира своя край, само че това не значи, че ще обърна тил на България. Имам прекомерно доста остарели другари, с който сме били дружно 25 години. Така че постоянно ще се завръщам тук и несъмнено ще да не преставам закупувам. Въпреки че да си колекционер на моята възраст е малко рисковано, тъй като събираш неща, а все някой ден ще напуснеш тази планета и с тях би трябвало да се случи нещо. Преди няколко години изложих част от сбирката си в СГХГ и подарих половината от творбите на галерията с ясното схващане, че не мога да държа всичко в дома си. Така направих един жест, защото множеството пъти, за жал, донори са самите актьори, а не колекционерите. Артистите подаряват, тъй като се тормозят, че работата им ще изчезне. За да бъдат в галериите за идващите генерации. А не би трябвало да е по този начин.
В Швейцария това от дълго време се е трансформирало в традиция. Някои огромни колекционери даже са толкоз амбициозни, че строят лични музеи. Това на пръв взор наподобява отлично, само че казусът е, че е по-лесно да построиш една постройка, в сравнение с да я поддържаш, а те в множеството случаи подценяват този фактор. Не осъзнават, че в дълготраен проект, когато няма към този момент да са на този свят, техните наследници, рано или късно, ще осъзнаят, че това им коства по десетки хиляди евро годишно - даже единствено финансирането на екипа. Тогава поражда въпросът кой да заплаща сметките и парите внезапно стопират. В Швейцария има доста истории за богати индустриалци, които наемат известни архитекти и подвигат впечатляващи постройки. След няколко години те осъзнават въпросните негативни страни и се обръщат към общината в търсене на средства. Но общината към този момент заплаща за задоволително музеи и за нея това е прекомерно огромен разход. И те са принудени да свият активността си.
Има и друга причина, заради която се отдръпвам. Вече съм остарял човек, а през днешния ден общуването е друго. Със обществените медии и с това по какъв начин нещата се разпространяват и разгласяват. Това е един нов свят, който не е моят. Не одобрявам обществените мрежи, поддържам връзка си с типичен имейли. Теоретично имам профил във " Facebook ", само че го разтварям един път годишно и не давам отговор на известията. Но има младо потомство, което се ориентира съвършено в този свят. Може би спонсорството би трябвало да бъде предефинирано по някакъв нов метод. Но тук нещата не опират до мен, а до представителите на по-младите генерации, които могат да употребяват пълноценно техническите благоприятни условия на времето.
Има ли нещо, което бихте желаете да кажете на българската общественост?
- Моето обръщение е: това беше опит. Тук пристигна един чужденец, който поживя няколко години... Той приказва малко български. Може да схваща и да чете, което е единствената му горделивост. Това, което той правеше, изискваше средства и те не бяха големи като количество. Но става дума за образец, който аз дадох и който може да бъде приспособен към потребностите и опциите на днешното време. И някой би трябвало да го направи!
Руф е същински филантроп - от 2012 година годишният фонд на премията е 18 хиляди евро. Той към този момент има богата сбирка от модерно българско изкуство, а през 2014 година, когато излага част от нея в Софийска градска художествена изложба, той подарява 24 от показаните творби и серии от произведения на фонда на галерията. Сега Руф се отдръпва от България, само че единствено в ролята си на филантроп. Миналата седмица той беше в България за откриването на две изложения - FINALE в изложба " Структура " и Thank you Mr. Ruf! в изложба Credo Bonum. Участниците на FINALE са млади български художници до 40-годишна възраст, които са подбрани на конкурсен принцип. Thank you Mr. Ruf! отдава респект към един швейцарец, който свърза 25 години от живота си с българското изкуство.
" Дневник " беседва с Гауденц Б. Руф за пътя му към България, за актуалното изкуство и проблемите пред него и за меценатството.
Като колекционер и човек, обвързван с изкуството, пред какви спънки се изправят актуалните актьори?
- Положението на актуалните актьори в никакъв случай не е било изключително леко. Но в страните на Запад, в това число в моята, има доста благоприятни условия за младите - стипендии, ателиета, които могат да употребяват. Но в случай че до 35-годишна възраст не са създали кариера, не са станали разпознаваеми, те нормално се преориентират към нещо друго. Всяка година десетки, стотици студенти приключват академията в Цюрих, а от тях се осъществят по-малко от 10%. Рано или късно хората осъзнават, че се нуждаят от приходи, тъй като да живееш единствено от изкуство е доста мъчно.
Публиката за модерно изкуство в България е извънредно малобройна. На какво се дължи това?
- Гледам на тези процеси извън, само че считам, че в междинното обучение не се обръща задоволително внимание на процесите във образните изкуства - историята и развиването им в днешно време. В Швейцария това е част от образователната стратегия. От напълно дребни децата ги водят по галерии за модерно изкуство, а тук е застъпено съвсем само класическото такова. В България би трябвало да има повече изкуство, което да те провокира. Да те кара да мислиш. Да променяш своите усещания, политическото си мислене.
© Надежда Чипева
Произведение от изложбата в изложба " Структура ".
В България сте прочут с това, че до момента в който сте били дипломат в края на 90-те години, организирате изложения в резиденцията си. Правили ли сте го и другаде?
- Донякъде. България беше третото ми предопределение като дипломат - преди този момент заемах тази служба в Етиопия и Латвия. Правих го в Етиопия, макар че там нещата по никакъв начин не бяха леки - имаше доста непоколебим комунистически боен режим. В Естония също беше комплицирано, само че заради други условия. Комунистическият режим таман беше паднал и още нямахме нито резиденция, нито посолство. Имаше отлично латвийско изкуство, само че нямаше по какъв начин да го изложа в огромен мащаб. След България отидох в Белград. Резиденцията там е много по-голяма от тази в София. Организирах събития, главно за локални актьори, само че моментът беше трагичен. Слободан Милошевич загуби изборите за пръв път и бях прекомерно ангажиран с политика, а изкуството изисква време - да го почувстваш, да го осмислиш.
При това състояние за какво премията " Гауденц Б. Руф " беше учредена тъкмо в България, а не някъде другаде?
- Етиопия беше прекомерно надалеч. А и когато се намираш в страни, в които се развиват фрапантни процеси на смяна, като тези в Източна Европа, се привързваш към тях. Колебаех се сред България и Сърбия, тъй като и на двете места бях основал доста положителни другарства и контакти. Като пенсионер взех решение да се върна към заниманието си - актуалните образни изкуства. Обърнах се към приятелите си и в двете страни. И без значение дали ще повярвате, или не - българите реагираха по-бързо. Те бяха доста позитивно настроени към концепцията и мислеха градивно. Бяха в действителност дейни. В Белград бяха по-колебливи. Всъщност цялото нещо се роди за няколко месеца - уеб сайтът и всичко останало.
В началото това беше един опит, тъй като нямахме никаква визия по какъв метод ще тръгне планът в България. Представете си. Идва някакъв швейцарец, който, в действителност, е бил известно време в страната и поема тази самодейност. Може би хората ще си кажат, че той е глупак? Но отзвукът беше в действителност огромен - първата година аплайваха над 200 актьори. С журито обаче следвахме избрана линия и не проявявахме интерес към обичайното изкуство, тъй като в България към този момент имаше задоволително от него. Артистичната общественост бързо разбра какви са нашите критерии и идната година претендентите към този момент бяха към 100. Нещата останаха на това ниво, което беше изцяло задоволително. Артистите проявяваха интерес, а младите бяха въодушевени, тъй като всеки можеше да взе участие. Винаги съм чувствал, че те са на моя страна. Пет години по-късно се пренасочихме към финансиране на планове. Междувременно огромна част от хората, които в началото бяха скептични, към този момент ме бяха приели.
© Надежда Чипева
Гауденц Руф
Пред какви проблеми е изправено актуалното българско изкуство?
- На първо място е средата, тъй като тук има огромни гении, само че те отиват да работят на открито, защото там са по-успешни. Също и политиката на държавните управления, която директно се отразява в бюджета. Да, вие имате културно завещание, за което би трябвало да се грижите. Това коства много пари и не трябва да бъде подценявано... Но са нужни повече старания и за изкуството, което се основава през днешния ден. Вече засегнахме въпроса за публиката. Освен образованието тук има и различен фактор - по времето на социализма модерното изкуство, по този начин да го кажем, е било унищожено и по-късно не е било възобновено.
Другото са колекционерите. Българите са претърпели толкоз рецесии през последните 30 години, че са извънредно деликатни къде влагат парите си. Инвестирането в модерно изкуство е рисковано занимание. То не е безбожно скъпо, само че хората си задават въпроса дали то в действителност си коства парите, или, с други думи, дали ще могат да го продадат на някой по-късен стадий. Големият проблем е неналичието на задоволително религия, че в България се основава положително изкуство. Ако чужденците идват тук и купуват, тогава и българите ще си кажат: " О, щом те го вършат, тук би трябвало да има нещо, тъй че ще го вършим и ние. "
Какво се промени през последните 20 години?
- България влезе в крайник със международните трендове. Когато пристигнах тук през 90-те години, можеше да си кажеш: " Това е типично българско ". Усещаше се въздействието от социалистическия натурализъм. Имаше типични черти - по-слабата абстрактност, присъщи цветове. Днес това значително е изчезнало и българските актьори работят с всевъзможни медии - видео, съоръжения, картини. Те към този момент са положителни във всички сфери на изкуството и това е голяма крачка напред. Естествено, че аз различавам България. Но би трябвало ли изкуството да се разпознава като българско, швейцарско, латвийско? Не съм сигурен.
© Надежда Чипева
Произведение от изложбата в изложба " Структура ".
Сега се сбогувате с България...
- Това е прощаване с премията " Гауденц Б. Руф " и с инфраструктурата около нея - имам секретарка, уеб уебсайт, работа по наличието, финансиране... Всичко това намира своя край, само че това не значи, че ще обърна тил на България. Имам прекомерно доста остарели другари, с който сме били дружно 25 години. Така че постоянно ще се завръщам тук и несъмнено ще да не преставам закупувам. Въпреки че да си колекционер на моята възраст е малко рисковано, тъй като събираш неща, а все някой ден ще напуснеш тази планета и с тях би трябвало да се случи нещо. Преди няколко години изложих част от сбирката си в СГХГ и подарих половината от творбите на галерията с ясното схващане, че не мога да държа всичко в дома си. Така направих един жест, защото множеството пъти, за жал, донори са самите актьори, а не колекционерите. Артистите подаряват, тъй като се тормозят, че работата им ще изчезне. За да бъдат в галериите за идващите генерации. А не би трябвало да е по този начин.
В Швейцария това от дълго време се е трансформирало в традиция. Някои огромни колекционери даже са толкоз амбициозни, че строят лични музеи. Това на пръв взор наподобява отлично, само че казусът е, че е по-лесно да построиш една постройка, в сравнение с да я поддържаш, а те в множеството случаи подценяват този фактор. Не осъзнават, че в дълготраен проект, когато няма към този момент да са на този свят, техните наследници, рано или късно, ще осъзнаят, че това им коства по десетки хиляди евро годишно - даже единствено финансирането на екипа. Тогава поражда въпросът кой да заплаща сметките и парите внезапно стопират. В Швейцария има доста истории за богати индустриалци, които наемат известни архитекти и подвигат впечатляващи постройки. След няколко години те осъзнават въпросните негативни страни и се обръщат към общината в търсене на средства. Но общината към този момент заплаща за задоволително музеи и за нея това е прекомерно огромен разход. И те са принудени да свият активността си.
Има и друга причина, заради която се отдръпвам. Вече съм остарял човек, а през днешния ден общуването е друго. Със обществените медии и с това по какъв начин нещата се разпространяват и разгласяват. Това е един нов свят, който не е моят. Не одобрявам обществените мрежи, поддържам връзка си с типичен имейли. Теоретично имам профил във " Facebook ", само че го разтварям един път годишно и не давам отговор на известията. Но има младо потомство, което се ориентира съвършено в този свят. Може би спонсорството би трябвало да бъде предефинирано по някакъв нов метод. Но тук нещата не опират до мен, а до представителите на по-младите генерации, които могат да употребяват пълноценно техническите благоприятни условия на времето.
Има ли нещо, което бихте желаете да кажете на българската общественост?
- Моето обръщение е: това беше опит. Тук пристигна един чужденец, който поживя няколко години... Той приказва малко български. Може да схваща и да чете, което е единствената му горделивост. Това, което той правеше, изискваше средства и те не бяха големи като количество. Но става дума за образец, който аз дадох и който може да бъде приспособен към потребностите и опциите на днешното време. И някой би трябвало да го направи!
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ