Радо Георгиев, който подава ръка на хората в нужда
За мен Радо беше съученикът, който един ден, до момента в който ме изпращаше към къщи, ме бутна в снега на игра. Познаваме се от 7-годишни. Тъй като след главното учебно заведение загубихме връзка, дълги години този спомен беше единственото, останало ми като усещане от него. До през днешния ден.
По-скоро, допреди седмица. След един инцидентен диалог, дал мотив за този репортаж, към този момент виждам на него не като на безгрижното малко момче, което обича да цели със снежни топки. Той е станал мъж - не просто на години, само че и тъй като ориста го е предиздвикала на порасне. Накарала е точната дума, даже мека. Насилила го е. Вместо да се озлоби към нея обаче, Радо взема решение да направи тъкмо противоположното – да прегърне живота подобен, какъвто му се е случил и да оказва помощ на други, претърпели неговите компликации.
Започва благотворителна кампания “Подай ръка “ със слоган “Заедно за по-добро бъдеще “. Не става дума за мимолетна поредност от дейности, която ще завърши след Великден или след изключителното състояние. Това е идея. Радо я дължи на родителите си, които губи рано, които му оказват помощ да построи себе си като мощна и почтена персона. Както самичък споделя: „ Ако бяха тук в този момент, щях да направя всичко, с цел да живеят добре. Ако можех, щях да трансформира предишното ни. Само в случай че тогава имаше някой, който да направи за тях това, което през днешния ден се пробвам да върша за други.... “, споделя ми той. Боли го, огъва се, само че не се пречупва.
Това е една дребна история за положителното – същински положителното, което никне там, където не си го посял, освен това - където обществото се е пробвало да го смаже. За благополучие, несполучливо.
Започват трима, към този момент са 30. Освен Радо, в екипа на акцията са Калоян Перфанов, Росица Иванова, Александър Василев, Глория Лютенска, Младен Славчев... Броят им пораства всяка седмица. От първи април, когато са почнали да подаряват времето, напъните и личните си средства в интерес на нуждаещи се, са помогнали на 20 души с пари, храна, медикаменти. Всеки от тях има друга специалност – Радо е шеф на заведение, измежду доброволците има програмист, сервитьор, готвач, притежател на ресторант, офис помощник. Обединяват ги разнообразни компликации, които са претърпели и които са ги предиздвикали да осъзнаят, че подадената към другия ръка е най-ценното, което можеш да направиш в живота си.
Радо е срещнал хора, които не търсят помощ от страната главно по една причина – неналичието на отношение от страна на институциите. Затова пък са разкрили такова в лицето на „ Подай ръка “. Доброволците към този момент са се сблъсквали с всевъзможни случаи: „ Събрахме пари за наема на една майка с 3 деца от „ Горна баня “ в София. Щяха да ги изгонят, а става дума за 200 лева на месец. Наемът беше отложен с два месеца. Бащата е грузинец, който ги е изоставил и се е върнал в родната си страна. Добре, че успяхме да намерим работа на майката - наеха я от почистваща компания и ще работи в огромна верига за 900 лева месечно “, споделя ми Радо.
Подобен е казусът на друго семейство – бащата още веднъж отсъства, единствено че този път не по свое предпочитание: „ Бил е пияч, биел е и майката, и четирите си деца. От Варна са избягали и са пристигнали в „ Овча купел “. Жената нямаше с какво да нахрани децата си, нито по какъв начин да ги праща на учебно заведение. Осигурихме им храна, наш донор пък им даде компютри, с цел да могат децата да учат “, продължава с историите Радо.
Много го е впечатлила 70-годишна жена, която сама отглежда двете си внучета – на 16 и 13 години, момче и момиче: „ Живеят в гараж и тримата, имат единствено 1 легло. Редуват се през вечер - двама спят на земята на дюшек, един на леглото. Навсякъде в помещението има плесен, родителите са оставили децата “, споделя ми той.
Тази история се преплита с неговата лична, защото фамилията му е претърпяло сходно занемаряване. Майка му и татко му е трябвало да дадат по-големия му брат за развъждане в друго семейство. За съществуването на момчето Радо схваща едвам след гибелта на родителите си, до момента в който преглежда документи за завещание. „ Майка ми и татко ми доста ме обичаха. Сигурен съм, че са имали своите аргументи и евентуално за тях е било ужасяващо да би трябвало да се разделят с едно от децата си “.
Радо пораства ръка за ръка с бедността. Баща му е болен от рак и неработоспособен, а майка му работи на три места, с цел да устоя фамилията: „ Беше чистачка в учебно заведение, по-късно ходеше да чисти жилища, а вечер работеше в заведение. Баща ми имаше потребност от болкоуспокояващи и тя се грижеше за всичко “. Когато го запитвам по какъв начин е успявала да устоя на свръхумората, той дава отговор: „ Когато усещаше, че не може повече, спираше третата си работа за месец, продължаваше с другите две и след това отново започваше третата работа “.
Когато се прибирала вечер, учела с него и го разпитвала за приятелите му. „ Много рядко говореше за нейния ден. Стоеше с мен до късно през нощта, с цел да преглеждаме уроците. Не си лягах, преди тя да се прибере. Липсваше ми. “
Въпреки, че постоянно се е грижела за фамилията, е имало случаи, в които са били без ток или задоволително храна. „ Тогава ровеше в кофите, с цел да ме доизхрани, без да стопира да работи. Отнесох доста насмешки за това от съученици и съседи – наричали са ме “клошар “, даже „ мърша “. Нали помниш лексиконите, в които пишехме като дребни? Чел съм грозни неща за себе си и фамилията си, и съм отстоявал, че не са истина. Ходех и питах хората, които ги пишеха, за какво считат по този начин. “, споделя ми Радо. Болезнен спомен за него е фактът, че в квартален магазин не пускали майка му да пазари, тъй като „ не била облечена добре “. На учебни концерти и наставнически срещи пък постоянно я сочели с пръст.
Баща му пък се е грижил за уюта у дома, до момента в който майката е била на работа. „ Той готвеше ужасно и всички проблеми решавахме с диалози. Много обичаше животните и постоянно имах котенце или кученце у дома. Той се грижеше за тях повече, в сравнение с за себе си. Беше почтен, даже доверчив човек. И той като мен е останал без родители като дребен и ми разказваше за това. Наричаше ме „ дребен огромен човек “, тъй като споделяше, че разбирам проблемите им “.
Радо е заслужил прякора на татко си, тъй като от 11-годишен осъзнава, че би трябвало поставя труд, в случай че желае да води заслужен живот. „ “ Ходех да шетам ламарини в един склад за по шест лв. дневно. Когато ги вземех, ги носех на родителите си. Те не бяха съгласни да работя и спорихме много, само че най-после се помириха, че няма да се откажа. Искаха да си закупувам сладки неща с тях, само че взимах яйца, самун, мляко... “.
За Радо родителите му са образец освен за усърдие, само че и за съчувствие: „ Те ми посочваха по какъв начин можеш да окажеш помощ на някого, без самият ти да имаш доста. В това се крие същинската помощ. Не бяха безразлични към света към тях, въпреки той постоянно да ги отритваше. Зимата приютяваха у дома човек, който живееше в един трафопост до нашия блок. Хранеха бездомни кучета, татко ми даваше трохи на гълъбите в двора ни, до момента в който живеехме в къща. Имахме съседи, децата им бяха мои другари, те също имаха проблеми и нашите им даваха половината от запасите си с олио. Пращаха ме да им давам по 60 ст. за самун. “
Когато майката на Радо умира през февруари 2007 година, той е толкоз шокиран, че на погребението не може да се разплаче. „ Имаше хора, които ме подлагаха на критика, че несъмнено не я обичам задоволително “, споделя ми той. Заплакал, когато я сънувал няколко дни по-късно и се събудил. „ Винаги ще помня какъв брой мощно ме заболя, не желаех да го одобрявам “. Само след половин година губи и татко си. „ Той не можа да преживее нейната липса. Бяха дружно 27 години “. Слушайки описа на Радо, осъзнавайки скупчването от трагични събития в живота му, се развълнувах, замислих се по какъв начин бих реагирала на негово място. Истината е, че не знам, само че по този начин стигнах до най-ключовите въпроси в диалога: „ Как съумя да се опазиш от отчаянието, да не се озлобиш, да не тръгнеш по лесния път, който да те изведе до задъдена улица? Защо не деградира, а стартира да градиш, освен това – за други? Кое ти даде мощ? “
„ Докато бяха живи, сили ми даваше тяхната обич. След това – загатна за тази любов “, отвръща ми той. Ето ни урок по примирение. Не просто по Великден. Всеки ден.
Радо продължава: „ Бях обхванат от обич у дома. Светът не можа да ми отнеме това, не можа да отнеме техните усмивки, затова и моите. Можеше да минаваме през всевъзможни компликации, само че на Коледа бяхме дружно. Когато желаех пържени картофи, постоянно ми правеха. Любовта им ми стигаше. Бил съм обгрижвано дете. Може би в един миг започнах да виждам разликите сред мен и останалите деца, които имаха телефони, да речем. Въпреки всичко бях щастливо дете. Никога не съм бил гладен, постоянно съм бил облечен, въпреки и оскъдно. Осъзнавах какво им коства това и не желаех материални неща. Каквото имах, оценявах. Това ми липсва през днешния ден – когато вляза в празния апартамент, там няма никого, което ме наранява и през днешния ден. Липсва ми възприятието да кажеш „ мамо “ и „ тати “.
Болката не го е сломила, а го е калила. „ Нямаше по какъв начин да се затворя в една стая и да рева, аз съм дете на родители, които купуваха вафли за всичките ми другари, въпреки да нямахме пари. “ Гордостта от това, което са били майка му и татко му, го подтиква да продължава да учи. Заживява при братовчед си и стартира работа в магазини и заведения за хранене. Междувременно приключва софтуерен туризъм в 26-то учебно заведение в София. Два дни е възпитаник, два дни - служащ. Решава задания у дома след промяна, съумява да приключи с помощта на напъните си, както и на разбирането, проявено от страна на учители и на шефа.
Така последователно животът самичък му демонстрира, че най-важното е да ти подадат ръка в тежки моменти. Яростно приказва за политиците, които „ си разрешават да споделят, че българите имат пари, а нямат по какъв начин да си заплащат сметките, да си покриват заемите! “ Затова взема решение да се занимава с щедрост. „ За мен, както и за всички нас,които сътворяваме тази организация и дружно съумяваме да създадем всяка идея сполучлива, преди всичко идва желанието да помогнем на индивида до себе си. Всеки е минал през компликации и всички знаем, че би трябвало да бъдем хора, би трябвало да не подминаваме и да не затвряме очи,когато забележим някой в неволя. Когато бях дребен, нямаше интернет, а в този момент е доста по-лесно да стигнеш до нуждаещите се! “, приключва Радо.
Както споделя Роки Балбоа от шeдьовъра на Сталоун: „ От значение е не какъв брой мощно удряш, а какъв брой удара можеш да понесеш и да продължиш. Това те прави победител. “ Ето подобен е Радо. Не знам дали ви е спечелил за идеята си. Мен – сигурно.
Автор: Велина Велинова
За повече информация можете да се свържете с организацията тук:
0879362605 – Радо Георгиев
https://www.facebook.com/helpinghandFB/
[email protected]
По-скоро, допреди седмица. След един инцидентен диалог, дал мотив за този репортаж, към този момент виждам на него не като на безгрижното малко момче, което обича да цели със снежни топки. Той е станал мъж - не просто на години, само че и тъй като ориста го е предиздвикала на порасне. Накарала е точната дума, даже мека. Насилила го е. Вместо да се озлоби към нея обаче, Радо взема решение да направи тъкмо противоположното – да прегърне живота подобен, какъвто му се е случил и да оказва помощ на други, претърпели неговите компликации.
Започва благотворителна кампания “Подай ръка “ със слоган “Заедно за по-добро бъдеще “. Не става дума за мимолетна поредност от дейности, която ще завърши след Великден или след изключителното състояние. Това е идея. Радо я дължи на родителите си, които губи рано, които му оказват помощ да построи себе си като мощна и почтена персона. Както самичък споделя: „ Ако бяха тук в този момент, щях да направя всичко, с цел да живеят добре. Ако можех, щях да трансформира предишното ни. Само в случай че тогава имаше някой, който да направи за тях това, което през днешния ден се пробвам да върша за други.... “, споделя ми той. Боли го, огъва се, само че не се пречупва.
Това е една дребна история за положителното – същински положителното, което никне там, където не си го посял, освен това - където обществото се е пробвало да го смаже. За благополучие, несполучливо.
Започват трима, към този момент са 30. Освен Радо, в екипа на акцията са Калоян Перфанов, Росица Иванова, Александър Василев, Глория Лютенска, Младен Славчев... Броят им пораства всяка седмица. От първи април, когато са почнали да подаряват времето, напъните и личните си средства в интерес на нуждаещи се, са помогнали на 20 души с пари, храна, медикаменти. Всеки от тях има друга специалност – Радо е шеф на заведение, измежду доброволците има програмист, сервитьор, готвач, притежател на ресторант, офис помощник. Обединяват ги разнообразни компликации, които са претърпели и които са ги предиздвикали да осъзнаят, че подадената към другия ръка е най-ценното, което можеш да направиш в живота си.
Радо е срещнал хора, които не търсят помощ от страната главно по една причина – неналичието на отношение от страна на институциите. Затова пък са разкрили такова в лицето на „ Подай ръка “. Доброволците към този момент са се сблъсквали с всевъзможни случаи: „ Събрахме пари за наема на една майка с 3 деца от „ Горна баня “ в София. Щяха да ги изгонят, а става дума за 200 лева на месец. Наемът беше отложен с два месеца. Бащата е грузинец, който ги е изоставил и се е върнал в родната си страна. Добре, че успяхме да намерим работа на майката - наеха я от почистваща компания и ще работи в огромна верига за 900 лева месечно “, споделя ми Радо.
Подобен е казусът на друго семейство – бащата още веднъж отсъства, единствено че този път не по свое предпочитание: „ Бил е пияч, биел е и майката, и четирите си деца. От Варна са избягали и са пристигнали в „ Овча купел “. Жената нямаше с какво да нахрани децата си, нито по какъв начин да ги праща на учебно заведение. Осигурихме им храна, наш донор пък им даде компютри, с цел да могат децата да учат “, продължава с историите Радо.
Много го е впечатлила 70-годишна жена, която сама отглежда двете си внучета – на 16 и 13 години, момче и момиче: „ Живеят в гараж и тримата, имат единствено 1 легло. Редуват се през вечер - двама спят на земята на дюшек, един на леглото. Навсякъде в помещението има плесен, родителите са оставили децата “, споделя ми той.
Тази история се преплита с неговата лична, защото фамилията му е претърпяло сходно занемаряване. Майка му и татко му е трябвало да дадат по-големия му брат за развъждане в друго семейство. За съществуването на момчето Радо схваща едвам след гибелта на родителите си, до момента в който преглежда документи за завещание. „ Майка ми и татко ми доста ме обичаха. Сигурен съм, че са имали своите аргументи и евентуално за тях е било ужасяващо да би трябвало да се разделят с едно от децата си “.
Радо пораства ръка за ръка с бедността. Баща му е болен от рак и неработоспособен, а майка му работи на три места, с цел да устоя фамилията: „ Беше чистачка в учебно заведение, по-късно ходеше да чисти жилища, а вечер работеше в заведение. Баща ми имаше потребност от болкоуспокояващи и тя се грижеше за всичко “. Когато го запитвам по какъв начин е успявала да устоя на свръхумората, той дава отговор: „ Когато усещаше, че не може повече, спираше третата си работа за месец, продължаваше с другите две и след това отново започваше третата работа “.
Когато се прибирала вечер, учела с него и го разпитвала за приятелите му. „ Много рядко говореше за нейния ден. Стоеше с мен до късно през нощта, с цел да преглеждаме уроците. Не си лягах, преди тя да се прибере. Липсваше ми. “
Въпреки, че постоянно се е грижела за фамилията, е имало случаи, в които са били без ток или задоволително храна. „ Тогава ровеше в кофите, с цел да ме доизхрани, без да стопира да работи. Отнесох доста насмешки за това от съученици и съседи – наричали са ме “клошар “, даже „ мърша “. Нали помниш лексиконите, в които пишехме като дребни? Чел съм грозни неща за себе си и фамилията си, и съм отстоявал, че не са истина. Ходех и питах хората, които ги пишеха, за какво считат по този начин. “, споделя ми Радо. Болезнен спомен за него е фактът, че в квартален магазин не пускали майка му да пазари, тъй като „ не била облечена добре “. На учебни концерти и наставнически срещи пък постоянно я сочели с пръст.
Баща му пък се е грижил за уюта у дома, до момента в който майката е била на работа. „ Той готвеше ужасно и всички проблеми решавахме с диалози. Много обичаше животните и постоянно имах котенце или кученце у дома. Той се грижеше за тях повече, в сравнение с за себе си. Беше почтен, даже доверчив човек. И той като мен е останал без родители като дребен и ми разказваше за това. Наричаше ме „ дребен огромен човек “, тъй като споделяше, че разбирам проблемите им “.
Радо е заслужил прякора на татко си, тъй като от 11-годишен осъзнава, че би трябвало поставя труд, в случай че желае да води заслужен живот. „ “ Ходех да шетам ламарини в един склад за по шест лв. дневно. Когато ги вземех, ги носех на родителите си. Те не бяха съгласни да работя и спорихме много, само че най-после се помириха, че няма да се откажа. Искаха да си закупувам сладки неща с тях, само че взимах яйца, самун, мляко... “.
За Радо родителите му са образец освен за усърдие, само че и за съчувствие: „ Те ми посочваха по какъв начин можеш да окажеш помощ на някого, без самият ти да имаш доста. В това се крие същинската помощ. Не бяха безразлични към света към тях, въпреки той постоянно да ги отритваше. Зимата приютяваха у дома човек, който живееше в един трафопост до нашия блок. Хранеха бездомни кучета, татко ми даваше трохи на гълъбите в двора ни, до момента в който живеехме в къща. Имахме съседи, децата им бяха мои другари, те също имаха проблеми и нашите им даваха половината от запасите си с олио. Пращаха ме да им давам по 60 ст. за самун. “
Когато майката на Радо умира през февруари 2007 година, той е толкоз шокиран, че на погребението не може да се разплаче. „ Имаше хора, които ме подлагаха на критика, че несъмнено не я обичам задоволително “, споделя ми той. Заплакал, когато я сънувал няколко дни по-късно и се събудил. „ Винаги ще помня какъв брой мощно ме заболя, не желаех да го одобрявам “. Само след половин година губи и татко си. „ Той не можа да преживее нейната липса. Бяха дружно 27 години “. Слушайки описа на Радо, осъзнавайки скупчването от трагични събития в живота му, се развълнувах, замислих се по какъв начин бих реагирала на негово място. Истината е, че не знам, само че по този начин стигнах до най-ключовите въпроси в диалога: „ Как съумя да се опазиш от отчаянието, да не се озлобиш, да не тръгнеш по лесния път, който да те изведе до задъдена улица? Защо не деградира, а стартира да градиш, освен това – за други? Кое ти даде мощ? “
„ Докато бяха живи, сили ми даваше тяхната обич. След това – загатна за тази любов “, отвръща ми той. Ето ни урок по примирение. Не просто по Великден. Всеки ден.
Радо продължава: „ Бях обхванат от обич у дома. Светът не можа да ми отнеме това, не можа да отнеме техните усмивки, затова и моите. Можеше да минаваме през всевъзможни компликации, само че на Коледа бяхме дружно. Когато желаех пържени картофи, постоянно ми правеха. Любовта им ми стигаше. Бил съм обгрижвано дете. Може би в един миг започнах да виждам разликите сред мен и останалите деца, които имаха телефони, да речем. Въпреки всичко бях щастливо дете. Никога не съм бил гладен, постоянно съм бил облечен, въпреки и оскъдно. Осъзнавах какво им коства това и не желаех материални неща. Каквото имах, оценявах. Това ми липсва през днешния ден – когато вляза в празния апартамент, там няма никого, което ме наранява и през днешния ден. Липсва ми възприятието да кажеш „ мамо “ и „ тати “.
Болката не го е сломила, а го е калила. „ Нямаше по какъв начин да се затворя в една стая и да рева, аз съм дете на родители, които купуваха вафли за всичките ми другари, въпреки да нямахме пари. “ Гордостта от това, което са били майка му и татко му, го подтиква да продължава да учи. Заживява при братовчед си и стартира работа в магазини и заведения за хранене. Междувременно приключва софтуерен туризъм в 26-то учебно заведение в София. Два дни е възпитаник, два дни - служащ. Решава задания у дома след промяна, съумява да приключи с помощта на напъните си, както и на разбирането, проявено от страна на учители и на шефа.
Така последователно животът самичък му демонстрира, че най-важното е да ти подадат ръка в тежки моменти. Яростно приказва за политиците, които „ си разрешават да споделят, че българите имат пари, а нямат по какъв начин да си заплащат сметките, да си покриват заемите! “ Затова взема решение да се занимава с щедрост. „ За мен, както и за всички нас,които сътворяваме тази организация и дружно съумяваме да създадем всяка идея сполучлива, преди всичко идва желанието да помогнем на индивида до себе си. Всеки е минал през компликации и всички знаем, че би трябвало да бъдем хора, би трябвало да не подминаваме и да не затвряме очи,когато забележим някой в неволя. Когато бях дребен, нямаше интернет, а в този момент е доста по-лесно да стигнеш до нуждаещите се! “, приключва Радо.
Както споделя Роки Балбоа от шeдьовъра на Сталоун: „ От значение е не какъв брой мощно удряш, а какъв брой удара можеш да понесеш и да продължиш. Това те прави победител. “ Ето подобен е Радо. Не знам дали ви е спечелил за идеята си. Мен – сигурно.
Автор: Велина Велинова
За повече информация можете да се свържете с организацията тук:
0879362605 – Радо Георгиев
https://www.facebook.com/helpinghandFB/
[email protected]
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ