За мен Радо беше съученикът, който един ден, докато ме

За мен Радо беше съученикът, който един ден, докато ме ...

Радо Георгиев, който подава ръка на хората в нужда.

За мен Радо беше съученикът, който един ден, докато ме изпращаше към къщи, ме бутна в снега на игра. Познаваме се от 7-годишни. Тъй като след основното училище загубихме връзка, дълги години този спомен беше единственото, останало ми като впечатление от него. До днес. 
По-скоро, допреди седмица. След един случаен разговор, дал повод за този репортаж, вече гледам на него не като на безгрижното малко момче, което обича да цели със снежни топки. Той е станал мъж - не просто на години, но и защото съдбата го е накарала на порасне. Накарала е точната дума, дори мека. Насилила го е. Вместо да се озлоби към нея обаче, Радо решава да направи точно обратното – да прегърне живота такъв, какъвто му се е случил и да помага на други, преживели неговите трудности.
Започва благотворителна кампания  “Подай ръка“ със слоган “Заедно за по-добро бъдеще“. Не става дума за мимолетна поредица от действия, която ще приключи след Великден или след извънредното положение. Това е кауза. Радо я дължи на родителите си, които губи рано, които му помагат да изгради себе си като силна и достойна личност. Както сам казва: „Ако бяха тук сега, щях да направя всичко, за да живеят добре. Ако можех, щях да променя миналото ни. Само ако тогава имаше някой, който да направи за тях онова, което днес се опитвам да правя за други....“, казва ми той. Боли го, огъва се, но не се пречупва.
Това е една малка история за доброто – истински доброто, което никне там, където не си го посял, нещо повече - където обществото се е опитало да го смаже. За щастие, неуспешно.
Започват трима, вече са 30. Освен Радо, в екипа на кампанията са Калоян Перфанов, Росица Иванова, Александър Василев, Глория Лютенска, Младен Славчев... Броят им расте всяка седмица. От първи април, когато са започнали да даряват времето, усилията и собствените си средства в полза на нуждаещи се, са помогнали на 20 души с пари, храна, лекарства. Всеки от тях има различна професия – Радо е управител на заведение, сред доброволците има програмист, сервитьор, готвач, собственик на ресторант, офис асистент. Обединяват ги различни трудности, които са преживели и които са ги накарали да осъзнаят, че подадената към другия ръка е най-ценното, което можеш да направиш в живота си.

Радо е срещнал хора, които не търсят помощ от държавата основно по една причина – липсата на отношение от страна на институциите. Затова пък са открили такова в лицето на „Подай ръка“. Доброволците вече са се сблъсквали с всякакви случаи: „Събрахме пари за наема на една майка с 3 деца от „Горна баня“ в София. Щяха да ги изгонят, а става дума за 200 лв на месец. Наемът беше просрочен с два месеца. Бащата е грузинец, който ги е изоставил и се е върнал в родната си страна. Добре, че успяхме да намерим работа на майката - наеха я от почистваща фирма и ще работи в голяма верига за 900 лв. месечно“, разказва ми Радо.
Подобен е случаят на друго семейство – бащата отново отсъства, само че този път не по свое желание: „Бил е алкохолик, биел е и майката, и четирите си деца. От Варна са избягали и са дошли в „Овча купел“. Жената нямаше с какво да нахрани децата си, нито как да ги праща на училище. Осигурихме им храна, наш дарител пък им даде компютри, за да могат децата да учат“, продължава с историите Радо.
Много го е впечатлила 70-годишна жена, която сама отглежда двете си внучета – на 16 и 13 години, момче и момиче: „Живеят в гараж и тримата, имат само 1 легло. Редуват се през вечер - двама спят на земята на дюшек, един на леглото. Навсякъде в помещението има мухъл, родителите са оставили децата“, казва ми той.
Тази история се преплита с неговата собствена, тъй като семейството му е преживяло подобно изоставяне. Майка му и баща му е трябвало да дадат по-големия му брат за отглеждане в друго семейство. За съществуването на момчето Радо разбира едва след смъртта на родителите си, докато преглежда документи за наследство. „Майка ми и баща ми много ме обичаха. Сигурен съм, че са имали своите причини и вероятно за тях е било ужасяващо да трябва да се разделят с едно от децата си“.
Радо расте ръка за ръка с бедността. Баща му е болен от рак и нетрудоспособен, а майка му работи на три места, за да издържа семейството: „Беше чистачка в училище, след това ходеше да чисти апартаменти, а вечер работеше в заведение. Баща ми имаше нужда от болкоуспокояващи и тя се грижеше за всичко“. Когато го питам как е успявала да издържа на свръхумората, той отговаря: „Когато усещаше, че не може повече, спираше третата си работа за месец, продължаваше с другите две и после пак започваше третата работа“.
Когато се прибирала вечер, учела с него и го разпитвала за приятелите му. „Много рядко говореше за нейния ден. Стоеше с мен до късно през нощта, за да преглеждаме уроците. Не си лягах, преди тя да се прибере. Липсваше ми.“

Въпреки, че винаги се е грижела за семейството, е имало случаи, в които са били без ток или достатъчно храна. „Тогава ровеше в кофите, за да ме доизхрани, без да спира да работи. Отнесох много подигравки за това от съученици и съседи – наричали са ме “клошар“, дори „мърша“. Нали помниш лексиконите, в които пишехме като малки? Чел съм грозни неща за себе си и семейството си, и съм отстоявал, че не са истина. Ходех и питах хората, които ги пишеха, защо смятат така.“, казва ми Радо. Болезнен спомен за него е фактът, че в квартален магазин не пускали майка му да пазарува, защото „не била облечена добре“. На училищни концерти и родителски срещи пък често я сочели с пръст.
Баща му пък се е грижил за уюта вкъщи, докато майката е била на работа. „Той готвеше страхотно и всички проблеми решавахме с разговори. Много обичаше животните и винаги имах котенце или кученце вкъщи. Той се грижеше за тях повече, отколкото за себе си. Беше честен, дори наивен човек. И той като мен е останал без родители като малък и ми разказваше за това. Наричаше ме „малък голям човек“, защото казваше, че разбирам проблемите им“.
Радо е заслужил прякора на баща си, защото от 11-годишен осъзнава, че трябва полага труд, ако иска да води достоен живот. „“ Ходех да чистя ламарини в един склад за по шест лева на ден. Когато ги вземех, ги носех на родителите си. Те не бяха съгласни да работя и спорихме доста, но накрая се примириха, че няма да се откажа. Искаха да си купувам сладки неща с тях, но взимах яйца, хляб, мляко...“.
За Радо родителите му са пример не само за трудолюбие, но и за състрадание: „Те ми показваха как можеш да помогнеш на някого, без самият ти да имаш много. В това се крие истинската помощ. Не бяха безразлични към света около тях, макар той често да ги отритваше. Зимата приютяваха вкъщи човек, който живееше в един трафопост до нашия блок. Хранеха бездомни кучета, баща ми даваше трохи на гълъбите в двора ни, докато живеехме в къща. Имахме съседи, децата им бяха мои приятели, те също имаха проблеми и нашите им даваха половината от запасите си с олио. Пращаха ме да им давам по 60 ст. за хляб.“
Когато майката на Радо умира през февруари 2007 г., той е толкова шокиран, че на погребението не може да се разплаче. „Имаше хора, които ме критикуваха, че сигурно не я обичам достатъчно“, споделя ми той. Заплакал, когато я сънувал няколко дни по-късно и се събудил. „Винаги ще помня колко силно ме заболя, не исках да го приемам“. Само след половин година губи и баща си. „Той не можа да преживее нейната липса. Бяха заедно 27 години“. Слушайки разказа на Радо, осъзнавайки струпването от трагични събития в живота му, се развълнувах, замислих се как бих реагирала на негово място. Истината е, че не знам, но така стигнах до най-ключовите въпроси в разговора: „Как успя да се опазиш от отчаянието, да не се озлобиш, да не тръгнеш по лесния път, който да те изведе до задъдена улица? Защо не деградира, а започна да градиш, при това – за други? Кое ти даде сила?“
„Докато бяха живи, сили ми даваше тяхната любов. След това – спомена за тази обич“, отвръща ми той. Ето ни урок по смирение. Не просто по Великден. Всеки ден.
Радо продължава: „Бях обгърнат от любов вкъщи. Светът не можа да ми отнеме това, не можа да отнеме техните усмивки, следователно и моите. Можеше да минаваме през всякакви трудности, но на Коледа бяхме заедно. Когато исках пържени картофи, винаги ми правеха. Любовта им ми стигаше. Бил съм обгрижвано дете. Може би в един момент започнах да забелязвам разликите между мен и останалите деца, които имаха телефони, да речем. Въпреки всичко бях щастливо дете. Никога не съм бил гладен, винаги съм бил облечен, макар и бедно. Осъзнавах какво им струва това и не исках материални неща. Каквото имах, оценявах. Това ми липсва днес – когато вляза в празния апартамент, там няма никого, което ме наранява и днес. Липсва ми чувството да кажеш „мамо“ и „тати“ .

Болката не го е сломила, а го е калила. „Нямаше как да се затворя в една стая и да плача, аз съм дете на родители, които купуваха вафли за всичките ми приятели, макар да нямахме пари.“ Гордостта от онова, което са били майка му и баща му, го подтиква да продължава да учи. Заживява при братовчед си и започва работа в магазини и ресторанти. Междувременно завършва технологичен туризъм в 26-то училище в София. Два дена е ученик, два дена - работник. Решава задачи вкъщи след смяна, успява да завърши благодарение на усилията си, както и на разбирането, проявено от страна на учители и на директора.
Така постепенно животът сам му показва, че най-важното е да ти подадат ръка в тежки моменти. Яростно говори за политиците, които „си позволяват да казват, че българите имат пари, а нямат как да си плащат сметките, да си покриват кредитите!“ Затова решава да се занимава с благотворителност. „За мен, както и за всички нас,които създаваме тази организация и заедно успяваме да направим всяка кауза успешна, на първо място идва желанието да помогнем на човека до себе си. Всеки е преминал през трудности и всички знаем, че трябва да бъдем хора, трябва да не подминаваме и да не затвряме очи,когато видим някой в беда. Когато бях малък, нямаше интернет, а сега е много по-лесно да стигнеш до нуждаещите се!“, завършва Радо.
Както казва Роки Балбоа от шeдьовъра на Сталоун: „От значение е не колко силно удряш, а колко удара можеш да понесеш и да продължиш. Това те прави победител.“ Ето такъв е Радо. Не знам дали ви е спечелил за каузата си. Мен – със сигурност.
 
Автор: Велина Велинова
 
За повече информация можете да се свържете с организацията тук:
0879362605 – Радо Георгиев
https://www.facebook.com/helpinghandFB/
[email protected] 

Източник: actualno.com