За копнежа по вълшебствата и изгубения рай на детството, споделено

За копнежа по вълшебствата и изгубения парадайс на детството, споделено от видния публицист, стихотворец и Нобелов лауреат за литература (1946 г.)

Hermann Karl Hesse (1877 - 1962)

♥ Детството на вълшебника

Отново и още веднъж се насочвам
към извора на приказния мит,
към извора на чудното предание –
където твоят подарък магически бе открит.

Долавям ек от твойте златни песни,
горчиво плачеш, будят те фантазии.
И ми се коства, че във сън захласнат,
от край отдалечен ми приказваш ти.

Бях възпитаван освен от родителите и учителите си, само че също и от по‑висши скрити и тайнствени сили, измежду тях беше и богът Пан, който във фигурата на малко танцуващо индийско провидение стоеше в стъкления долап на моя дядо. Това езическо провидение и още някои други заемаха моите детски години и дълго преди да мога да чета и пиша по този начин ме бяха изпълнили с източните прастари облици и мисли, че по‑късно всяка среща с индийските и китайските мъдреци възприемах като повторна, като завръщане вкъщи. И въпреки всичко аз съм европеец и даже съм роден под дейната зодия на Стрелеца и през целия си живот старателно съм се придържал към добродетелите на западния свят: активността, жаждата и неутолимото любознание. За благополучие аз, както множеството деца, бях научил най‑необходимото и най‑ценното за живота още преди да стартират ученическите ми години, обучаван от ябълкови дървета, от дъжд и слънце, реки и гори, пчели и бръмбари, обучаван от бога Пан, обучаван от танцуващите божества в съкровищницата на дядо ми. Оправях се в света, без боязън общувах с животни и звезди, оправях се в овощните градини, във водата при рибите и знаех да пея много песни. Умеех и да обайвам, което след това, за жалост, рано изгубих като знание и едвам на по‑късна възраст още веднъж трябваше да го изучавам и да разполагам с цялата приказна мъдрост на детството.

Тук би трябвало да се прибавят и учебните познания, които ми се удаваха елементарно и ми доставяха наслаждение. Училището, прекомерно умно, не се занимаваше с тези съществени сръчности, които са абсолютно нужни за живота, а най-вече с такива, които бяха като за игра и приятни занимания. Те постоянно ме забавляваха и с познанията на някой от тях за цялостен живот останах правилно свързан; по този начин и до през днешния ден зная доста хубави и занимателни латински думи, стихове и пословици, както броя на жителите на доста градове по всички елементи на земното кълбо, естествено не днешните, а ония от осемдесетте години.

До тринадесетата си година в никакъв случай съществено не съм разсъждавал върху това какво ще стане в миналото от мен и каква специалност би трябвало да изуча. Като всички момчета обичах и завиждах на някои специалности: на ловците, на ония, които прекарват трупи по реката, на коларя, на въжеиграча, на пътешествениците към Северния полюс. Но надалеч повече и най‑приятно би ми било да стана магьосник. Това бе най‑дълбоката, най‑интимно почувстваната линия в моите желания и известна неотстъпчивост с това, което се назовава „ реалност “, още тогава ми изглеждаше изключителна като някаква глупава спогодба на възрастните; известно по‑скоро плахо или даже подигравателно отклонение от тази действителност ми беше познато овреме. И горещото предпочитание да я омагьосам, да я преобразя, да я увелича, също. В детството ми желанието за чудо се насочваше към външни хлапашки цели. С наслаждение бих направил по този начин, че през зимата да зреят ябълки и моята торбичка посредством чудо да се цялостни със злато и сребро. Мечтаех враговете ми да се сковат посредством магическо проклинание, след това великодушно да ги засрамя и да бъда провъзгласен за победител и крал. Исках още да открия заровени благосъстояния, да възкреся мъртви и да мога да ставам незабележим. Именно това да бъда незабележим, беше изкуство, на което прекалено много държах и най‑съкровено желаех. По него, както и към всички други магии, през целия ми живот и при много преобразования ме придружаваше желанието, което даже аз самият постоянно не откривах незабавно. Така ми се случи по‑късно, когато от дълго време бях пораснал и упражнявах специалността на книжовник, че доста пъти правех опит да изчезна зад моите поетични творби, да се прекръствам, да се скрия зад многозначителни артистични имена, опити, които по чудноват метод от моите другари по специалност постоянно биваха взимани за неприятни и тълкувани зле. Обърна ли взор обратно, то целият мой живот е стоял под знака на това предпочитание за вълшебна мощ. Както задачите на вълшебното предпочитание се променяха с времето и както те последователно се оттегляха от външния свят, а гълтаха мен самия, който последователно се стремеше към този момент не нещата, а себе си самия да преобразява, както се научих да се стремя да заменя недодяланата непрозрачност под шапка‑невидимка с невидимостта на знаещия, който, познавайки, непрекъснато остава чужд. Това би било най‑същинското наличие в историята на живота ми.

Бях едно живо и щастливо момче, играех с красивия разноцветен свят, навсякъде се усещах като вкъщи си, не по‑малко измежду животните и растенията, както и в джунглата на личните ми мечти и сънища, радвах се на моите сили и качества, на горещите си стремежи да бъда повече ощастливен, в сравнение с отпаднал. Още тогава упражнявах някои вълшебнически изкуства, без да го зная, по‑съвършено, в сравнение с те в по‑късно време още веднъж ми се удаваха. Лесно спечелвах обич, елементарно спечелвах въздействие над другите, с лекост се оказвах в ролята на лидер или на ухажван, или на загадъчен. По‑млади приятели и родственици аз години наред държах във внушаващата боязън религия, че фактически имам вълшебническа мощ и власт над демоните и че зная проклинание за скрити съкровища и пари. Дълго бях живял в парадайса, въпреки родителите ми прекомерно рано да ме срещнаха със змията. Дълго търпя моята детска фантазия, светът ми принадлежеше, всичко беше настояще, всичко стоеше подредено в близост ми като красива игра. Ако от време на време у мене се надигаше някаква неудовлетвореност или блян, то изглеждаше, че радостният свят постоянно ме закриля и безспорно по този начин най‑често елементарно откривах пътя в другия, по‑свободния, не‑оказващия опозиция свят на фантазиите, и връщайки се от тях, намирах външния свят още веднъж възхитителен и заслужаващ да се живее. Дълго живях в рая…

…Е, в това време аз, все пак, бях благополучен. На света имаше доста неща, на които с удоволствие бих гледал иначе, даже и в учебно заведение. Но все пак, бях благополучен. И от доста страни ме уверяваха и ми внушаваха, че индивидът не е пристигнал на земята просто за свое наслаждение и че същинското благополучие настава едвам оттатък тестванията и инспекциите, че всичко, което може да се извлече от многото пословици и стихове, които пишех и които ми изглеждаха доста хубави и вълнуващи, съществува. Но тези неща бяха прекомерно значими и за моя татко, само че мен не ме въодушевяваха толкоз, когато един път ми потегли зле, бях болен или изпитвах неизпълними стремежи, или в спор и на инат на родителите си рядко прибягвах до Бог, а постоянно имах други странични пътища, които още веднъж ме извеждаха към светлото, спокойното.

…Първите ми училищен години отминаха, без доста да ме трансформират. Събрах опита, че доверието и честността могат да ни нанесат и вреди. Учех при няколко равнодушни учители най-необходимото, с цел да неистина и с цел да се преструвам. Оттогава можех да съумявам. Бавно обаче увехнаха у мен първите цветове, постепенно научих също, без да допускам, онази подправена ария на живота, това поклонение пред действителността, пред законите на възрастните, едно приспособяване към света, подобен, какъвто бе той. Отдавна към този момент знаех за какво сбирките с песни на възрастните съдържат стихове като тези: „ О, самодоволство е да бъдеш още дете “, и за мен също имаше още доста часове, в които завиждах на тези, които още са деца.

И когато в дванадесетата ми година се стигна до такава степен да се реши дали би трябвало да изучавам гръцки, аз без съмнение споделих „ да “, тъй като с времето ми изглеждаше неотменно да стана, да бъда толкоз академик, колкото е моят татко, а в случай че е допустимо и толкоз, колкото е дядо ми. И от този ден нататък пред мен съществуваше един образователен проект. Трябваше да последвам и да стана или свещеник, или лингвист, тъй като за това даваха стипендии. Някога и дядо ми бе минал по този път. Изглежда, не беше неприятно. Но в този момент внезапно имах бъдеще, в моя път се появи един пътепоказател, всеки ден и всеки месец трябваше да ме доближава до задачата, всичко сочеше натам, всичко водеше по тоя друм. Далеч от игрите и сегашното на досегашните ми дни, които не бяха без смисъл, обаче без цел, без бъдеще. Животът на възрастните ме бе завладял, той ме бе подмамил, в началото ме бе хванал за една къдрица или за един пръст, напълно скоро щеше да ме хване и да ме държи крепко този живот, съгласно цели, съгласно цифри, животът на реда и на длъжностите, на специалността, на изпитите; скоро и за мене щеше да удари часът, скоро щях да бъда студент, претендент, свещеник, професор, щях да ходя на посетители с цилиндър на главата, да нося кожени ръкавици, към този момент да не разбирам децата и може би да им изпитвам завист. Но аз не желаех да се отдалечавам от моя свят, от това, което беше положително и прелестно. Наистина, въпреки всичко за мен съществуваше една напълно тайнствена цел, когато мислех за бъдещето. Копнежно си желаех нещо, а точно да бъда магьосник.

Желанието и фантазията дълго време ми останаха правилни. Но те започнаха да губят всемогъществото си, имаха врагове, нещо друго им противостоеше. Действително, съществено, което не можеше да те измами, постепенно, постепенно, светът увяхваше. Постепенно от неограниченото против мен се възправи нещо лимитирано, съществуващият свят, светът на възрастните. Бавно желанието ми да бъда магьосник, въпреки още копнежно да го носех в себе си, за мен самия почна да губи стойност, на мен самия да наподобява хлапащина. Вече имаше нещо, по което не бях повече дете. Ограничаваше ме безкрайният, хилядоликият свят на вероятното, разграничен на полета, прорязан от огради. Бавно, прастарата гора на моите дни към мене се превръщаше във втвърден парадайс. Не оставах подобен, какъвто бях. Принц и крал в страната на вероятното.

Избрано от: „ Игра на сенки (Приказки за любовта) “, Херман Хесе, превод Недялка Попова, изд. „ Рива “, София, 2006
Снимка: Hermann Karl Hesse (1877 - 1962), en.wikipedia.org