За хората с двигателни проблеми в България е много трудно

За хората с двигателни проблеми в България е доста мъчно да си намерят работа. Работодателите съвсем постоянно автоматизирано отхвърлят претендента, щом схванат за " особеността " му. Но с доста непримиримост и поддръжка от своите близки, някои хора с увреждания съумяват да живеят интензивно и да бъдат потребни на себе си и на другите.

Ваня Пандиева е психолог и всеки ден дава съвещания в частния си кабинет. Това обаче не е просто работата ѝ, а нейното предопределение. Двигателният ѝ проблем не ѝ пречи да оказва помощ на доста хора да осъзнаят и намерят решение на своите проблеми. " Той даже ме стимулира ", споделя тя.

Да си с двигателен проблем и да работиш в България се смята надали не за мъжество. Може би в някакъв смисъл е тъкмо по този начин, като се огледаме в средата и изискванията, в които живеем. " Стереотипното мислене и предразсъдъците ни карат да възприемаме към момента хората с увреждания като " заболели ", " безпомощни " и " уязвими ". " Но белким всеки човек не е уязвим? ", пита риторично Ваня.

От ранна детска възраст е усещала, че не е като другите деца. Но в никакъв случай не е осъзнавала себе си като човек, който би трябвало да живее затворено, лимитирано и изолирано. Напротив - избрала си е специалност, с която да оказва помощ на другите.

Пред кабинета на Ваня постоянно чака някой

Кабинетът й е в центъра на София. Помага на хора с прочувствени проблеми и които не се усещат щастливи. Тя най-често ги съпътства в напъните им да открият аргументите, заради които се усещат самотни и несправящи се, влизат в разнообразни спорове с близките или имат чувството, че остават " отвън " света. Все по-често при нея идват за помощ хора с екзистенциални въпроси. Почти всичките проблеми на хората са свързани с общуването, със срещата и връзката с другите и най-много със себе си, споделя тя.

Да си психолог по никакъв начин не е елементарно. " Необходима е доста отворена мисъл, надълбоко знание за човешката душeвност и умеене да удържаш страховете и страстите на пациентите ", споделя Ваня. Работила е с възрастни и с бездомни хора и е горда, че за доста от тях животът на улицата към този момент е единствено спомен.

Хората, които в този момент прекрачват прага на нейния кабинет, непрекъснато се усилват. Но към момента съществуват и предразсъдъците, че да отидеш не психолог е нещо, което те уличава в неприемлива уязвимост, невалидност или полуда. " Ако човек потърси психическа помощ, това към този момент е симптом на зрялост. Сила и зрялост е да се изправиш против личните ти страхове и мрачни страни, да ги разпознеш, осмислиш и приемеш, тъй че да водиш един по-осъзнат живот. Познанието за себе си носи независимост ", споделя Ваня.

Човешкото отношение

Преди да стартира своя процедура Ваня е била психолог в дом за възрастни. " Мислим си, че те се нуждаят единствено от храна, покрив, медикаменти и един тв приемник за компания. Докато в други европейски страни хората след 65 година не престават да се любуват на живота ", споделя Ваня.

Взаимодействието сред поколенията в България е проблем. " Ние считаме, че възрастният човек си е изиграл ролята, приключил е професионалния си път. Докато в Германия да вземем за пример възрастните хора цялостен живот се стремят да учат нови неща. Потенциалът на възрастните се употребява и резултатите са удивителни. Усещането, че си необходим е еднакво на това да се чувстваш жив ".

Инвестицията в обществени контакти е най-важната инвестиция в живота на индивида , твърди тя, и поучава: " Ако сте възрастни и самотни, безусловно търсете другарство с положителни и приятни хора ".

" Правени са доста научни проучвания, само че и моето персонално разбиране е, че общуването и връзките сред хората удължават живота ", безапелационна е Ваня. Но общуването в обществените мрежи, което е актуалният феномен, е нож с две остриета. " Човек може да ги употребява, с цел да се осведоми за някои неща, да открива изгубени познанства и да поддържа връзка с другари. Но то никога не може да замести изцяло живия контакт сред хората ", споделя Ваня.

Семейството като най-голямата опора

Семейството е доста значима опора за всички хора, а за хората с двигателни проблеми то има още по-голяма роля. Ваня признава, че това тя през днешния ден да е " забележима ", да е дейна и да оказва помощ на другите, е допустимо с помощта на нейните родители, които в никакъв случай не са я държали изолирана у дома.

Още от дребна е пътувала. Заедно с родителите си и по-голямата си сестра са пътешествали доста из знайни и незнайни красиви места на България. Стигали са до подножието на планински върхове. Пази рисковани и носталгични мемоари от Пирин и Родопите в сърцето си.

Родителите ѝ са непроменяемо до нея и по време на следването ѝ в Софийския университет. Преди 20 години, когато в България не е имало и мисъл за досегаемост, те са ѝ помагали да изкачва стълбите на постройката без рампи, само че и през разум не им е минавало да се откажат.

За множеството родители в България в тази обстановка е мъчно да възприемат увреждането на своето дете като предизвикателство, вместо като нещо, с което би трябвало да се примирят, счита Ваня. Затова съгласно нея е доста значимо да има държавни политики, подкрепящи фамилиите на хората с увреждания, а за самите хора с увреждания е значимо да има услуги, насърчаващи тяхната самостоятелност. " За страдание ние сме отчайващо надалеч от такова мислене и изпитание ", споделя тя.

България прави доста малко за хората с увреждания

Нейни другари в чужбина я твърдят, че повода за изолацията и възприятието на непригодност на хората с увреждания в България не идва от самите тях, а от страната, в която живеят. Но Ваня има вяра, че макар безпомощните си тела, хората с увреждания могат да ръководят сами своя живот. " Те могат да работят, да имат семейство, да имат деца, да обичат, да вършат секс, да пътуват, да оказват помощ ", споделя Ваня. Важно е единствено да имат условия за това.

" В доста европейски страни има такива политики, които разрешават на хората с увреждания достъп до всевъзможни софтуерни нововъведения, с цел да живеят пълноценно и без значение от непозната помощ ", споделя тя. Като образец за по този начин наречения " златен стандарт " показва системата в Швеция.

" В една приспособена среда шведите с увреждания са изцяло независими. В доста от домовете им има автоматизирани порти, самостоятелно приспособени за тях кухни, тъй че те нямат никакви ограничавания в това да почистят дома си, да сготвят вечеря за семейство и другари или да измият чиниите ". Независимо от тежестта на увреждането доста от хората карат независимо пригодени за тях коли.

И още нещо: " Често на хората с увреждания се гледа като на безполови същества. Ако имаш увреждане, като че ли не може да се влюбваш, да имаш интимна връзка. Не се приказва намерено за това, възприема се необичайно и с стеснение. А любовта и общуването са съществена човешка нужда. ", добавя психологът.

Ваня признава, че се обезсърчава, когато прави съпоставяне сред България и някои други европейски страни. " Много постоянно хората с двигателни проблеми сме привикнали да вършим взаимни отстъпки с достъпността, превоза, качеството на съществуващите услуги, тъй като се опасяваме, че може да се отнеме и дребното, което е налично. А по този начин ти като че ли правиш един огромен компромис със личния си живот. Оттегляш се в едно безшумно и " невидимо " битие ", споделя дамата.

Самата тя обаче отхвърля да направи сходен компромис с щастието и живота си.