За гражданския патриотизъм и заветите на Левски
" За гражданския национализъм и признакът Левски " беше тематиката, определена от проф. Петя Кабакчиева за третия конгрес на придвижването " Реформи в културата ". Дискусиите за културата, полезностите, патриотизма и национализма бяха през март във Велико Търново . " Дневник " разгласява текста, възложен от придвижването " Реформи в културата ":
Проблемът – отделяне на нация от страна
Азбучна истина е обвързването на възникването на нациите с модерната страна. Нацията е " привързана " към политически суверенна страна, и в същото време допуска, по думите на историка Бенедикт Андерсън " чувство за единодушие, за мощно, хоризонтално приятелство, сред хора, които не се познават ".
В България обаче нацията и страната не са сдвоени. Защо?
Първо, отношението към страната е отрицателно - всички социологически проучвания от много години насам демонстрират извънредно ниско доверие в държавните институции. Лайтмотивът " страната ни е хубава, само че страната – скапана " даже се е трансформирал в факсимиле. Второ, няма и хоризонтално възприятие на приятелство и единодушие сред българските жители. Европейското проучване на полезностите – и през 2008, и през 2018 година, демонстрира ниско междуличностно доверие – към 80 на 100 от интервюираните настояват, че с " множеството хора доста би трябвало да се внимава ". Налице е огромна атомизация на обществото – хората имат доверие на фамилията и околните си другари и се опасяват от всеки чужд, изключително от чужденци.
Следователно, не ценим страната си и нямаме чувство за национална единодушие. Това значи ли, че ние, българските жители не се гордеем с нацията си. Отговорът е негативен – гордеем се, и тази горделивост нараства.
Ето разпределението на отговорите на въпроса " Доколко сте горделив, че сте български жител? " /1999 година – светлосиньо, 2008 – по-тъмносиньо, 2018 – тъмносиньо./:
Тези данни демонстрират растяща горделивост от това, че сме българи и постоянстващо ниско доверие в държавните институции. От какво се гордеем, каква е нашата национална еднаквост?
Типове народи и национални идентичности
Ако използваме разграничението, въведено още от Фридрих Майнеке, на културни и държавни народи: " на такива, които почиват най-вече на някакво взаимно претърпяно културно завещание, и такива, които се основават най-вече на сплотяващата мощ на една обща политическа история и конституция ", могат да се обособят и два вида национална еднаквост – етническа и политико-гражданска. Първият вид еднаквост черпи ресурсите си и прочувствената си мощ от историята, а втората стъпва върху уважението на държавните институции и закони, и би трябвало непрекъснато да се самодоказва посредством политическо присъединяване. " Съществуването на една нация е ежедневно допитване до всички " е написал Ернст Ренан.
Тези две идентичности не могат да се преглеждат като изцяло обособени, те би трябвало да се допълват. Подчертавам обаче смисъла на политико-гражданската еднаквост, тъй като тя е притежател на основни европейски полезности: ценене на демократичните институции и ред на модерната правова страна, на правата и свободите на всички нейни жители. Тя изисква интензивно политическо присъединяване в отбрана на тези полезности, подсигурява плурализма в регулацията на страната. Тази еднаквост е отворена, претендираща за повсеместност, защото приема всички хора за равни по достолепие, и пред закона, оттатък раса, етнос, пол и така нататък.
Известният немски мъдрец Юрген Хабермас твърди, че " Нацията на жителите намира своята еднаквост не в етнико-културни общности, а в практиката на жителите, които интензивно упражняват своите права на присъединяване и връзка ". А културната/ етническа национална еднаквост натъртва на общия исторически генезис, " родословие ", в най-крайни разновидности този генезис се мисли като кръвна връзка. В доста случаи етническото е нерефлектирано, то е " ние " възприятие, което в избрани обстановки доближава до спор с други " ние " идентичности.
Каква е националната ни еднаквост?
По начало като образци за народи, изграждащи се въз основата на обща история и просвета се дават Германия и балканските страни. България попада в тази група. Изследванията удостоверяват това. Ниското доверие в държавните институции и неособено огромното политическо присъединяване не приказват за политико-гражданска еднаквост. Това, което високо ценим, е българската просвета. На въпроса " Доколко значимо е за теб да споделяш българската просвета " 95 на 100 от интервюираните в Европейското проучване на полезностите са дали отговори " Много значимо " /73%/ и " Доста значимо " /22%/.
Под " българска просвета " може да се схваща всичко. Медиите непрестанно демонстрират нейни разнообразни облици. Уникалните ни обичаи – мъжкото хоро на Богоявление, кукерски празници, нестинарки; историческото завещание, тръгващо от траките, гръцката и римската античност; следват манастирите, църквите и средновековните крепости; стигаме до възрожденските ни градчета и паметни места. В последно време доста нашумя и така наречен " паница " – паметникът на Бузлуджа; и така нататък, и така нататък
Но " българската просвета " включва и всекидневни " изконни " български наслаждения – ракия, луканка, сирене /наше, не гръцко/, кисело мляко, шопска салата, " най-вкусните български домати ", розово масло и така нататък Като че ли минимум под " просвета " се схваща " художествена просвета " - " Магията на българските гласове " може би са известни, само че надали са доста чувалите за Райна Кабаиванска, Александрина Пендачанска, Соня Йончева.
Изследванията демонстрират и горделивост от хубостите на българската природа – от " гордите сини планини ", Рилските езера, морето, розите.
Така че гордеем се с културата си – традициите, и с красивата природа, само че с страната си – не. С " 1300 годишната " си, че и повече, страна може, само че не и със сегашната. Изследване с началник професор Евгения Иванова демонстрира, че значимите събития и герои за нас са във Възраждането и Средновековието, болшинството български жители по-скоро копнеят за една отминала, или мислена, държавност, пренебрегвайки като цяло сегашното. Данните от изследванията демонстрират, че националната ни еднаквост е етнически консолидирана, и, в комбиниране с недоверието към държавните институции и атомизацията на обществото, тази композиция води до рискови за бъдещето на Република България настройки и трендове.
При възходящо оценностяване на българското, без политико-гражданска идентификация, има заплаха " българското " от ден на ден да се субстанциализира, и при увереност в рецесия на демократичната система у нас, да докара до увеличение на национал-популистките изолационистки настройки, отхвърлящи всяка друга група като непозната, както и демокрацията по принцип, и до предпочитание за ръководство на " мощен лидер без парламент и избори " / настройка, споделяна от към половината от интервюираните в ЕИЦ 2018/.
Този развой към този момент тече. Появява се антисемитизъм, ускорява се обичайно съмнение към ромите-цигани, преминаващо във взаимна ненавист, страхът от бежанци и емигранти е огромен. Липсата на институционално и междуличностно доверие, на съпричастност, корозира обществената тъкан на обществото и крие непредвидими опасности от експлоадиране на сякаш непредвидени спорове.
За Левски
Идеалът за гражданската ни идентификация е пред очите и в паметта ни – заветите на Левски. Левски, с чийто лик злоупотребяват националисти и национал-популисти, налагащи лимитирана етническа концепция за " българщината ", стъпваща върху расизъм, мощ, " кръв ", битка. Патриотизмът на Левски е цивилен, водеща е визията му за политическо устройство, за " свята и чиста " " демократска " република, в която " от каквато и да е националност да живеят в тоя наш парадайс, ще бъдат равноправни на българина ", и ще се подчиняват на общ закон, гласуван с вишегласие.
Залогът за интерпретациите на Левски е залог за пътя, по който ще тръгнем – на уважението към полезностите на чистата и свята " демократска " република, в която всички народности ще се подчиняват на общ закон, или на културното и етносно опълчване – ние, българите против непознатите нам по раса, етнос, религия, териториална принадлежност. Първият път е борба за създаване, подсилване на републиканските полезности и институции, вторият – на културния и етносен спор с пушка в ръка. Пътищата извеждат към разнообразни хоризонти, с друга филантропична цена. А цената може да е прекомерно скъпа.
Проблемът – отделяне на нация от страна
Азбучна истина е обвързването на възникването на нациите с модерната страна. Нацията е " привързана " към политически суверенна страна, и в същото време допуска, по думите на историка Бенедикт Андерсън " чувство за единодушие, за мощно, хоризонтално приятелство, сред хора, които не се познават ".
В България обаче нацията и страната не са сдвоени. Защо?
Първо, отношението към страната е отрицателно - всички социологически проучвания от много години насам демонстрират извънредно ниско доверие в държавните институции. Лайтмотивът " страната ни е хубава, само че страната – скапана " даже се е трансформирал в факсимиле. Второ, няма и хоризонтално възприятие на приятелство и единодушие сред българските жители. Европейското проучване на полезностите – и през 2008, и през 2018 година, демонстрира ниско междуличностно доверие – към 80 на 100 от интервюираните настояват, че с " множеството хора доста би трябвало да се внимава ". Налице е огромна атомизация на обществото – хората имат доверие на фамилията и околните си другари и се опасяват от всеки чужд, изключително от чужденци.
Следователно, не ценим страната си и нямаме чувство за национална единодушие. Това значи ли, че ние, българските жители не се гордеем с нацията си. Отговорът е негативен – гордеем се, и тази горделивост нараства.
Ето разпределението на отговорите на въпроса " Доколко сте горделив, че сте български жител? " /1999 година – светлосиньо, 2008 – по-тъмносиньо, 2018 – тъмносиньо./:
Тези данни демонстрират растяща горделивост от това, че сме българи и постоянстващо ниско доверие в държавните институции. От какво се гордеем, каква е нашата национална еднаквост?
Типове народи и национални идентичности
Ако използваме разграничението, въведено още от Фридрих Майнеке, на културни и държавни народи: " на такива, които почиват най-вече на някакво взаимно претърпяно културно завещание, и такива, които се основават най-вече на сплотяващата мощ на една обща политическа история и конституция ", могат да се обособят и два вида национална еднаквост – етническа и политико-гражданска. Първият вид еднаквост черпи ресурсите си и прочувствената си мощ от историята, а втората стъпва върху уважението на държавните институции и закони, и би трябвало непрекъснато да се самодоказва посредством политическо присъединяване. " Съществуването на една нация е ежедневно допитване до всички " е написал Ернст Ренан.
Тези две идентичности не могат да се преглеждат като изцяло обособени, те би трябвало да се допълват. Подчертавам обаче смисъла на политико-гражданската еднаквост, тъй като тя е притежател на основни европейски полезности: ценене на демократичните институции и ред на модерната правова страна, на правата и свободите на всички нейни жители. Тя изисква интензивно политическо присъединяване в отбрана на тези полезности, подсигурява плурализма в регулацията на страната. Тази еднаквост е отворена, претендираща за повсеместност, защото приема всички хора за равни по достолепие, и пред закона, оттатък раса, етнос, пол и така нататък.
Известният немски мъдрец Юрген Хабермас твърди, че " Нацията на жителите намира своята еднаквост не в етнико-културни общности, а в практиката на жителите, които интензивно упражняват своите права на присъединяване и връзка ". А културната/ етническа национална еднаквост натъртва на общия исторически генезис, " родословие ", в най-крайни разновидности този генезис се мисли като кръвна връзка. В доста случаи етническото е нерефлектирано, то е " ние " възприятие, което в избрани обстановки доближава до спор с други " ние " идентичности.
Каква е националната ни еднаквост?
По начало като образци за народи, изграждащи се въз основата на обща история и просвета се дават Германия и балканските страни. България попада в тази група. Изследванията удостоверяват това. Ниското доверие в държавните институции и неособено огромното политическо присъединяване не приказват за политико-гражданска еднаквост. Това, което високо ценим, е българската просвета. На въпроса " Доколко значимо е за теб да споделяш българската просвета " 95 на 100 от интервюираните в Европейското проучване на полезностите са дали отговори " Много значимо " /73%/ и " Доста значимо " /22%/.
Под " българска просвета " може да се схваща всичко. Медиите непрестанно демонстрират нейни разнообразни облици. Уникалните ни обичаи – мъжкото хоро на Богоявление, кукерски празници, нестинарки; историческото завещание, тръгващо от траките, гръцката и римската античност; следват манастирите, църквите и средновековните крепости; стигаме до възрожденските ни градчета и паметни места. В последно време доста нашумя и така наречен " паница " – паметникът на Бузлуджа; и така нататък, и така нататък
Но " българската просвета " включва и всекидневни " изконни " български наслаждения – ракия, луканка, сирене /наше, не гръцко/, кисело мляко, шопска салата, " най-вкусните български домати ", розово масло и така нататък Като че ли минимум под " просвета " се схваща " художествена просвета " - " Магията на българските гласове " може би са известни, само че надали са доста чувалите за Райна Кабаиванска, Александрина Пендачанска, Соня Йончева.
Изследванията демонстрират и горделивост от хубостите на българската природа – от " гордите сини планини ", Рилските езера, морето, розите.
Така че гордеем се с културата си – традициите, и с красивата природа, само че с страната си – не. С " 1300 годишната " си, че и повече, страна може, само че не и със сегашната. Изследване с началник професор Евгения Иванова демонстрира, че значимите събития и герои за нас са във Възраждането и Средновековието, болшинството български жители по-скоро копнеят за една отминала, или мислена, държавност, пренебрегвайки като цяло сегашното. Данните от изследванията демонстрират, че националната ни еднаквост е етнически консолидирана, и, в комбиниране с недоверието към държавните институции и атомизацията на обществото, тази композиция води до рискови за бъдещето на Република България настройки и трендове.
При възходящо оценностяване на българското, без политико-гражданска идентификация, има заплаха " българското " от ден на ден да се субстанциализира, и при увереност в рецесия на демократичната система у нас, да докара до увеличение на национал-популистките изолационистки настройки, отхвърлящи всяка друга група като непозната, както и демокрацията по принцип, и до предпочитание за ръководство на " мощен лидер без парламент и избори " / настройка, споделяна от към половината от интервюираните в ЕИЦ 2018/.
Този развой към този момент тече. Появява се антисемитизъм, ускорява се обичайно съмнение към ромите-цигани, преминаващо във взаимна ненавист, страхът от бежанци и емигранти е огромен. Липсата на институционално и междуличностно доверие, на съпричастност, корозира обществената тъкан на обществото и крие непредвидими опасности от експлоадиране на сякаш непредвидени спорове.
За Левски
Идеалът за гражданската ни идентификация е пред очите и в паметта ни – заветите на Левски. Левски, с чийто лик злоупотребяват националисти и национал-популисти, налагащи лимитирана етническа концепция за " българщината ", стъпваща върху расизъм, мощ, " кръв ", битка. Патриотизмът на Левски е цивилен, водеща е визията му за политическо устройство, за " свята и чиста " " демократска " република, в която " от каквато и да е националност да живеят в тоя наш парадайс, ще бъдат равноправни на българина ", и ще се подчиняват на общ закон, гласуван с вишегласие.
Залогът за интерпретациите на Левски е залог за пътя, по който ще тръгнем – на уважението към полезностите на чистата и свята " демократска " република, в която всички народности ще се подчиняват на общ закон, или на културното и етносно опълчване – ние, българите против непознатите нам по раса, етнос, религия, териториална принадлежност. Първият път е борба за създаване, подсилване на републиканските полезности и институции, вторият – на културния и етносен спор с пушка в ръка. Пътищата извеждат към разнообразни хоризонти, с друга филантропична цена. А цената може да е прекомерно скъпа.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ