Цари повсеместна апатия, всеки чака държавата да го оправи
За положителното бъдеще на България – ново Възраждане и споделена отговорност
Предполагам мнозина си спомнят тези крилати думи на Джон Кенеди „ Не питай какво може родината ти да направи за теб, а питай какво ти можеш да направиш за родината си “. В България даже и да помним тези думи, от дълго време сме изгубили смисъла на тяхното значение. Загубили сме като че ли и нещо доста по-ценно – възприятието ни за общественост, за това, че сме едно цяло, че подвластен едни от други и единствено дружно можем да излезем от този кръговрат от рецесии, в който се намираме към този момент 27 години.
От края на месец август с моя екип предизвикваме районни демографски срещи в страната. Целта ни е да чуем проблемите, болките, концепциите и предложенията на хората по места, в най-засегнатите от демографската рецесия райони. Добре си давам сметка, че едно е, като гледаш от София, и напълно друго, като погледнеш през очите на хората на място. Правенето на политики би трябвало да потегля изпод нагоре, с цел да има упования позитивен резултат. След срещите ни във Видинско, Търговищко, Русенско, Силистренско, Ямболско и Сливенско се обрисуват няколко значими извода, само че измежду тях изпъква един – съвсем повсеместната незаинтересованост и очакване някой централно, на държавно равнище, да реши всички проблеми на хората. Без да считам, че страната би трябвало да абдикира от своите отговорности, мисля, че в актуалния свят упованието някой различен да ти реши проблемите е най-малкото остаряло и несъстоятелно и сигурно неработещо.
Държавата, това сме всички ние, а не някакво имагинерно разбиране или институция, разположена някъде там – на жълтите павета в София.
България има безусловно всичко освен да се развива обикновено, само че даже и да бъде водеща страна в развития свят. А вместо това имаме един район, какъвто е Северозападът, където времето безусловно е спряло. Не добра инфраструктура, липса на бизнес, безработица, достигаща фрапиращите към 65% в община Ружинци, обезлюдени села, пустеещи градове, липса на каквато и да е разпоредителност. И едно непрестанно и тягостно очакване някой да пристигна централно и да реши проблемите.
Северозападна България има най-плодородната почва в света, чернозем, отлични природо-климатични условия, неповторим естествен феномен, какъвто са Белоградчишките скали (номинирани за едно от новите 7 естествени чудеса на света), относително чиста природа (вече близо три десетилетия там няма индустрия), комфортна и най-много евтина транспортна връзка с Централна и Западна Европа (каналът Рейн-Майн-Дунав), обичаи, история, просвета и на всичко от горната страна Дунав мост 2, който се употребява неефективно и нецелесъобразно, вместо оптимално да се употребява за транспортен, стопански и търговски възел и лост за икономическото възобновление на района. И огромният въпрос е за какво?
Къде се изгуби силата, предприемчивостта и инициативността на този народ? Обяснения можем да търсим в етнопсихологията, османския интервал, социализма, само че ние живеем тук и в този момент, а не с предишното. И днешния свят ни предлага толкоз доста благоприятни условия, които е нямало нито едно общество в цялата преходна човешка история. Вместо това бездействаме и чакаме. Отсъствието на фантазии е погубило доста нации! Днес ние също сме се трансформирали в народ без фантазии. Ако фантазията ни е просто да стигнем до Терминал 2, да си купим кола или къща, да не позволим минималната работна заплата да стигне 510 лв., или просто да търсим способи да оцелеем, няма по какъв начин да повдигнем планини.
Обикаляйки България в мен от ден на ден се насажда чувството, че ние имаме голяма потребност от едно ново Възраждане, само че също по този начин и от хора с възрожденско мислене, възрожденски полезности и възрожденски фантазии.
Има, несъмнено, и други положителни образци, в които хората на място демонстрират разпоредителност, стремят се със лични сили и запаси да подобрят ситуацията си, създават стратегии на районно и локално равнище и имат вяра, че имат бъдеще. И те в действителност имат бъдеще, а посредством тях и България. В това отношение можем да споменем община Стралджа и решаването там на казуса с отпадането на ромските деца от учебно заведение, безработицата измежду ромите и прекъсването на кражбите на грозде през есенния сезон. Можем да продължим с регионалната администрация на Ямбол, където имат предпочитание за създаването на лична регионална демографска идея и имат вяра, че могат да си задържат младежите и даже да привлекат такива, напуснали региона и осъществили се в София или чужбина, а посредством всичко това да решат и демографските си проблеми. И не чакат от София, а работят уверено и самоуверено на място. Този лист може да бъде удължен и с други административни единици – градове, като Бургас, Благоевград, Сандански, Русе, Стара Загора, общини, като Чавдар, Сухиндол и други Списъкът може да не е огромен, само че демонстрира, че когато се работи, когато има предпочитание за смяна, когато се работи, а не бездейства, нещата се случват.
Другият доста притеснителен факт, с който се сблъскахме по време на проведените районни срещи и демографски конгреси, е цялостното неявяване на чувство за общественост и възприятие за принадлежност към нещо по-голямо. На места връзката е толкоз зле, че тя даже е скъсана сред другите служби и ведомства в една община, а какво да приказваме сред прилежащи общини. Всеки е тръгнал да оцелява и да се избавя самичък, чакайки, несъмнено, някой от горната страна да му помогне централно, без да осъзнае, че силата е в общността, в възприятието за принадлежност и споделена отговорност пред бъдещето. И тук няма по какъв начин да не си спомним заръката на хан Кубрат към синовете му: „ Докато сте дружно и се поддържате, ще сте като този вързоп стрели и никой няма да може да ви победи. Разделите ли се, ставате слаби и ще бъдете покорени елементарно от всеки зложелател, знайте, че силата се крепи на единството!… “.
Да, знам, мнозина ще кажат, че ние сме мощни индивидуалисти, само че не можем да работим в екип, че такава ни е народопсихологията, че имаме неповторими достижения в спорта, само че нямаме олимпийска купа в групов спорт и така нататък Сигурно е правилно, само че какво ни пречи да го променим. Казват, че в сериозни обстановки човек, тим, народ са способни на чудеса. А ние, като страна и общество, се намираме тъкмо в такава сериозна обстановка и пътят за излизане от нея е в обединените старания на всички и в многото работа. Всеки на своето си място, със своите си отговорности и благоприятни условия, само че с ясното осъзнаване, че е част от нещо по-голямо и значимо, което разчита на него и на което той може да разчита и което зависи от него, както той зависи от цялото. Не може бизнесът ти да процъфтява, в случай че хората към теб гладуват, не може ти да си добре, в случай че твоите другари са зле, не може да се чувстваш удобно, колкото и първокласен да е домът ти, в случай че към теб всичко тъне в отпадъци и бедност. Крайно време е всички да осъзнаем, че в случай че цялата страна, област, община, населено място просперират, тогава всеки поотделно ще има доста повече благоприятни условия и шансове да се развива и осъществя сполучливо.
И в случай че някой реши да ми изяснява, че всичко у нас е безнадеждно, безизходно, окончателно изгубено, единствено ще му напомня „ Stunde null “ на Германия през май 1945 година Една страна, срината физически до основи, унищожена демографски от войната и с големия товар на възприятието за виновност, двайсетина години по-късно е измежду най-проспериращите международни народи.
Да, ние не можем да се съпоставяме с Германия, само че да не забравяме, че България има неповторима природа както за туризъм, по този начин и за развиване на стопанска активност. Имаме доста надарени и кадърни младежи, които се осъществят с лекост на всички места в развития свят. Притежаваме славна история и обичаи, персони като Левски, изпреварили с десетилетия времето си, и към момента една неугаснала искрица горделив български дух.
Притежаваме и можем толкоз доста, че е грехота да се задоволяваме с толкоз малко. България е всеки един от нас и зависи от всеки един от нас. България има бъдеще! Понякога е нужно толкоз малко, с цел да се промени всичко. Трябва ни смяна на фокуса, смяна на настройките, предпочитание и отговорност. България несъмнено има бъдеще!
Предполагам мнозина си спомнят тези крилати думи на Джон Кенеди „ Не питай какво може родината ти да направи за теб, а питай какво ти можеш да направиш за родината си “. В България даже и да помним тези думи, от дълго време сме изгубили смисъла на тяхното значение. Загубили сме като че ли и нещо доста по-ценно – възприятието ни за общественост, за това, че сме едно цяло, че подвластен едни от други и единствено дружно можем да излезем от този кръговрат от рецесии, в който се намираме към този момент 27 години.
От края на месец август с моя екип предизвикваме районни демографски срещи в страната. Целта ни е да чуем проблемите, болките, концепциите и предложенията на хората по места, в най-засегнатите от демографската рецесия райони. Добре си давам сметка, че едно е, като гледаш от София, и напълно друго, като погледнеш през очите на хората на място. Правенето на политики би трябвало да потегля изпод нагоре, с цел да има упования позитивен резултат. След срещите ни във Видинско, Търговищко, Русенско, Силистренско, Ямболско и Сливенско се обрисуват няколко значими извода, само че измежду тях изпъква един – съвсем повсеместната незаинтересованост и очакване някой централно, на държавно равнище, да реши всички проблеми на хората. Без да считам, че страната би трябвало да абдикира от своите отговорности, мисля, че в актуалния свят упованието някой различен да ти реши проблемите е най-малкото остаряло и несъстоятелно и сигурно неработещо.
Държавата, това сме всички ние, а не някакво имагинерно разбиране или институция, разположена някъде там – на жълтите павета в София.
България има безусловно всичко освен да се развива обикновено, само че даже и да бъде водеща страна в развития свят. А вместо това имаме един район, какъвто е Северозападът, където времето безусловно е спряло. Не добра инфраструктура, липса на бизнес, безработица, достигаща фрапиращите към 65% в община Ружинци, обезлюдени села, пустеещи градове, липса на каквато и да е разпоредителност. И едно непрестанно и тягостно очакване някой да пристигна централно и да реши проблемите.
Северозападна България има най-плодородната почва в света, чернозем, отлични природо-климатични условия, неповторим естествен феномен, какъвто са Белоградчишките скали (номинирани за едно от новите 7 естествени чудеса на света), относително чиста природа (вече близо три десетилетия там няма индустрия), комфортна и най-много евтина транспортна връзка с Централна и Западна Европа (каналът Рейн-Майн-Дунав), обичаи, история, просвета и на всичко от горната страна Дунав мост 2, който се употребява неефективно и нецелесъобразно, вместо оптимално да се употребява за транспортен, стопански и търговски възел и лост за икономическото възобновление на района. И огромният въпрос е за какво?
Къде се изгуби силата, предприемчивостта и инициативността на този народ? Обяснения можем да търсим в етнопсихологията, османския интервал, социализма, само че ние живеем тук и в този момент, а не с предишното. И днешния свят ни предлага толкоз доста благоприятни условия, които е нямало нито едно общество в цялата преходна човешка история. Вместо това бездействаме и чакаме. Отсъствието на фантазии е погубило доста нации! Днес ние също сме се трансформирали в народ без фантазии. Ако фантазията ни е просто да стигнем до Терминал 2, да си купим кола или къща, да не позволим минималната работна заплата да стигне 510 лв., или просто да търсим способи да оцелеем, няма по какъв начин да повдигнем планини.
Обикаляйки България в мен от ден на ден се насажда чувството, че ние имаме голяма потребност от едно ново Възраждане, само че също по този начин и от хора с възрожденско мислене, възрожденски полезности и възрожденски фантазии.
Има, несъмнено, и други положителни образци, в които хората на място демонстрират разпоредителност, стремят се със лични сили и запаси да подобрят ситуацията си, създават стратегии на районно и локално равнище и имат вяра, че имат бъдеще. И те в действителност имат бъдеще, а посредством тях и България. В това отношение можем да споменем община Стралджа и решаването там на казуса с отпадането на ромските деца от учебно заведение, безработицата измежду ромите и прекъсването на кражбите на грозде през есенния сезон. Можем да продължим с регионалната администрация на Ямбол, където имат предпочитание за създаването на лична регионална демографска идея и имат вяра, че могат да си задържат младежите и даже да привлекат такива, напуснали региона и осъществили се в София или чужбина, а посредством всичко това да решат и демографските си проблеми. И не чакат от София, а работят уверено и самоуверено на място. Този лист може да бъде удължен и с други административни единици – градове, като Бургас, Благоевград, Сандански, Русе, Стара Загора, общини, като Чавдар, Сухиндол и други Списъкът може да не е огромен, само че демонстрира, че когато се работи, когато има предпочитание за смяна, когато се работи, а не бездейства, нещата се случват.
Другият доста притеснителен факт, с който се сблъскахме по време на проведените районни срещи и демографски конгреси, е цялостното неявяване на чувство за общественост и възприятие за принадлежност към нещо по-голямо. На места връзката е толкоз зле, че тя даже е скъсана сред другите служби и ведомства в една община, а какво да приказваме сред прилежащи общини. Всеки е тръгнал да оцелява и да се избавя самичък, чакайки, несъмнено, някой от горната страна да му помогне централно, без да осъзнае, че силата е в общността, в възприятието за принадлежност и споделена отговорност пред бъдещето. И тук няма по какъв начин да не си спомним заръката на хан Кубрат към синовете му: „ Докато сте дружно и се поддържате, ще сте като този вързоп стрели и никой няма да може да ви победи. Разделите ли се, ставате слаби и ще бъдете покорени елементарно от всеки зложелател, знайте, че силата се крепи на единството!… “.
Да, знам, мнозина ще кажат, че ние сме мощни индивидуалисти, само че не можем да работим в екип, че такава ни е народопсихологията, че имаме неповторими достижения в спорта, само че нямаме олимпийска купа в групов спорт и така нататък Сигурно е правилно, само че какво ни пречи да го променим. Казват, че в сериозни обстановки човек, тим, народ са способни на чудеса. А ние, като страна и общество, се намираме тъкмо в такава сериозна обстановка и пътят за излизане от нея е в обединените старания на всички и в многото работа. Всеки на своето си място, със своите си отговорности и благоприятни условия, само че с ясното осъзнаване, че е част от нещо по-голямо и значимо, което разчита на него и на което той може да разчита и което зависи от него, както той зависи от цялото. Не може бизнесът ти да процъфтява, в случай че хората към теб гладуват, не може ти да си добре, в случай че твоите другари са зле, не може да се чувстваш удобно, колкото и първокласен да е домът ти, в случай че към теб всичко тъне в отпадъци и бедност. Крайно време е всички да осъзнаем, че в случай че цялата страна, област, община, населено място просперират, тогава всеки поотделно ще има доста повече благоприятни условия и шансове да се развива и осъществя сполучливо.
И в случай че някой реши да ми изяснява, че всичко у нас е безнадеждно, безизходно, окончателно изгубено, единствено ще му напомня „ Stunde null “ на Германия през май 1945 година Една страна, срината физически до основи, унищожена демографски от войната и с големия товар на възприятието за виновност, двайсетина години по-късно е измежду най-проспериращите международни народи.
Да, ние не можем да се съпоставяме с Германия, само че да не забравяме, че България има неповторима природа както за туризъм, по този начин и за развиване на стопанска активност. Имаме доста надарени и кадърни младежи, които се осъществят с лекост на всички места в развития свят. Притежаваме славна история и обичаи, персони като Левски, изпреварили с десетилетия времето си, и към момента една неугаснала искрица горделив български дух.
Притежаваме и можем толкоз доста, че е грехота да се задоволяваме с толкоз малко. България е всеки един от нас и зависи от всеки един от нас. България има бъдеще! Понякога е нужно толкоз малко, с цел да се промени всичко. Трябва ни смяна на фокуса, смяна на настройките, предпочитание и отговорност. България несъмнено има бъдеще!
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ