Тео Ушев: Касирер, Мондриан и защо не сменихме системата
За да има малко повече подтекст този диалог, може ли да се позиционираш в политическия набор?
Веднага ме вкара в преносимите пясъци (смее се). При размяната и злоупотребата на понятията “ляво-дясно ” в България всеки прям отговор на този въпрос ще е двояк. Вярвам в обществената правдивост и в идеята, че най-немощните и неоправданите би трябвало да получават помощ и внимание от страната. Това би трябвало да ме ситуира вляво, което обаче не е напълно по този начин. Особено в политическата му интерпретация в България, където за “леви ” се афишират най-консервативните, популистки и " националистически " формирания в страната, които на всичкото от горната страна обслужват намерено ползите на непознати, тоталитарни, извънредно десни водачи. Да кажем просто, че съм човек с демократични възгледи.
Чудесно. А не с едното око обратно към демократичното, а с другото – напред с каквото там е на мода.
Не, несъмнено (смях). Хубава отпратка. А душата - в парадайса!
Как наподобява българската политика в очите на човек, който работи отвън границите – и безусловно, и метафорично?
Знаеш случая с диалога в Давос. През 1929 Хайдегер и Ернст Касирер се срещат в обществена полемика на тематика “Was ist der Мensch? ”. Разговорът се върти към това кой по какъв начин чете Кант. Хайдегер е в прелестна форма, загорял след ски, настъпателен, убеден и безапелационен. Ернст е сдържан, към този момент много болен и много по-диалогичен. Заради този един-единствен диалог и тезите, които Хайдегер излага, той цялостен живот ще би трябвало да се изяснява дали е антисемит. Нацистите стартират да цитират целеустремено избрани негови постулати, а той се трансформира в любим на властта. Ако Холокостът в никакъв случай не се беше случил, евентуално този диалог щеше да бъде тълкуван напълно друго. И митологията към него щеше да е друга. Такава ми се коства и българската обществена, политическа и медийна среда в България сега. Токсична и мощно манипулативна. Политика на замяна на стойностите.
С малко конкретизиране: Касирер леко “дърпа ” релативисткия утопичен “крак ” на Хайдегер – и му припомня за “некои кантиански съображения ” (смях). Но обратно към нас. Какво се обърка тук и, най-много, по кое време тръгнахме по неверния път?
Не сменихме системата. Икономически сякаш нещата се обърнаха, само че всъщност системата си остана същата. Системата на взаимозависимост. " Шуранайският " социализъм се видоизмени в " шуранайски " капитализъм. Всеки е замесен в родовообщинни схеми. Искаш услуга, след това ти пък връщаш услуга, и ето по какъв начин ставаш част от схемата и обслужваш „ шуранайската " народна власт. И никакви приказки за пазарна стопанска система, европейски полезности и сходни клишета не съумяват да помръднат тази система.
Как ти се коства културната среда в България?
Един от най-големите проблеми на културата тук ми се коства нейната централизираност. Изглежда сякаш, в случай че не си в София, като че ли не съществуваш. Прилича на блудничество на едни и същи хора, фамилии, съсипваща повторяемост. Създаването на псевдоелитарна просвета на “жълтите павета ” прави културата много стерилна и скучна, умъртвява я. Deadly-културата (по Питър Брук) предъвква едни и същи полезности, усети и митове. Опасявам се, че това трансформира БГ-изкуството (като цяло) в посърнал организъм, безсилен, без сила и хрумвания. Липсва свободен кулоар за младите актьори, ясна държавна тактика по повод показване на модерно българско изкуство и просвета в чужбина. И не на последно място - все по-настойчивото повторение на мантрата “българският създател твори за българската аудитория, а на открито - не ни интересува, тъй като не ни схващат ”. Да, аз считам, че в България има голямо количество любопитна, начетена и интересуваща се от изкуство " аудитория " (мразя тази дума!), жадни за положително изкуство хора. И българските актьори (и най-много политици!) са им длъжни. Културната промишленост все не съумява да проработи. Тъкмо да се случи нещо и бюрокрацията се намесва...
Мислиш ли се като български актьор?
Мисля се като актьор. Това е моята специалност и се пробвам да я правя добре. Днешното време дава привилегията на артистите да бъдат в действителност свободни и да работят на доста места, в случай че имат какво да предложат. Аз работя с Националния кино ръб на Канада, да вземем за пример, който е продуцент на огромна част от анимационните ми филми. Но по едно и също време с това работя и по разнообразни самостоятелни планове в разнообразни страни в света, където съм бил поканен. Ето, през септември, да вземем за пример, имах галерия в Париж, през октомври в Лувъра имах прожекция на „ Сляпата Вайша “; преди този момент в Талин имаше прожекция с осъществяване онлайн на симфоничен оркестър на плана с анимация по “Четирите годишни времена ” на Вивалди, който направихме дружно с още трима аниматори към Университета по изкуства в Токио. След което не преставам работа по „ Физика на тъгата “ в Монреал, имам няколко майсторски класа до края на годината. Сам знаеш - няма география, има единствено доста бачкане, а точките по света го вършат единствено по-интересно и прелестно.
Каква е парадигмата на новия международен ред и къде е мястото ни в него?
" Втечнената модерност " на Бауман и неговата " полза ", която господства над всяка друга полезност. Той твърди, че утилитарността, удобството, изгодата през днешния ден е единственият честен закон. Така краткотрайното, нетрайното и преходните стойности господстват над постояноството, постоянното, базата.
Мимолетността може и да е добродетел, както ни подсказва Хюм.
Да, само че не и сега. Става по този начин, че всеки от нас построява същите преходни облици на себе си, като че ли покупки в ИКЕА - разглобяеми, краткотрайни и елементарно портативни.
Добре, а най-болезнената ти тематика? Не от персонално естество, а по-скоро идея?
Че нашето потомство се провали. Не единствено в България. Имахме шанса незабавно след рухването на Стената да създадем един по-симпатичен, по-справедлив свят. Обаче се продадохме, спазарихме великите си хрумвания и възторг за единия комфорт и улеснение на по-лесното живеене. Простащината се институционализира, беше овластена. Тя замете в боклука културата, възпитанието, вярата. Образованието в България наподобява изцяло унищожено. Ако научиш децата си, че по-нахалният надделява по-възпитания, по-толерантния, то тогава променяш разпоредбите на играта. Комплексите като че ли се котират по-добре от мозъка.
Сега ще те помоля да направиш един чудноват “ляв ” паралел: на “младите ” наследници, които “трябва да спасят страната ”, а точно Станишев тогава и Трюдо през днешния ден.
Странен е този паралел, в действителност (смее се). Трюдо е израснал около татко си и неговото обграждане. Трюдо-старши е извънреден политик, на него изискуем запазването на Канада като единна страна. При младия Трюдо чувството за политическа игра освен е образование, само че е и доста добре шлифовано. Той разполага с един от най-умните политически съветници до себе си, Джерълд Бътс. Колективен състезател е. И не на последно място – медиите настояват, че майка му е имала спекулация с половината " Ролинг Стоунс " (по-добрата половина, да сме точни). Мисля, че всяко съпоставяне със Станишев е несвоевременно. Непреодолима разлика в мащаба.
Така, де, не ми се разбра напълно. Но: в обществените мрежи с лекост споделяш на три езика без, най-малко видимо, да ти пука от който и да е било. С кого обаче обичаш да общуваш и смяташ ли, че твоят онлайн обществен свят е нещо като конклав, в който виреят единствено “твоите ”? И по какъв начин да чакаме да ни “прочетат ” и “техните ”?
Истината е, че дълго не си давах сметка, че в България обществените медии са добили смисъла на заместители на действителния живот. В тях се създават кавги, които изместват фокуса. Публично, аз съм актьор и следва да бъда тълкуван, харесван или не като подобен. Представлявам себе си в персонално качество, не извършвам социална функционалност и това е моята цена, поради която съм имал свободата да не отстъпвам вижданията си. В профилите си разясня единствено тематики, които намирам за значими и ме вълнуват. Не настоявам, че съм прав или доста интелигентен. Често не си давам сметка, че един мой статус би могъл да бъде препечатан под формата на журналистически материал, което също не намирам за обикновено. Предполагам, че е въпрос на зрялост на обществото. Но и да съм бил краен от време на време - а аз съм бил и по политически тематики, засягащи Канада да вземем за пример, - не помня някой да си е разрешил да го употребява за кавги, разправии и засегнатост. Навсякъде по света с публицистите приказваме за творчеството ми, за филми, за тематиките в тях, за кино, без да придаваме тежест на персоналните ми политически или човешки желания. Мисля, че за един създател е гибелен стремежът да бъде харесван непременно. Аз имам едно само " бойно " поле и това е изкуството. Ако желая да трансформира света, то е посредством филмите и работите си - не посредством постинги и статуси. Откровено казано, и в този момент бих предпочел да си приказваме за изкуство.
Добре тогава. Брунелески или Гиберти? Аз персонално съм за Джакопо каузи Куерча (смях).
Големият отшелник и друмник на Куатрочентото. Но: Брунелески и Гиберти не биха могли да съществуват един без различен. Чаплин или Кийтън? Моцарт или Салиери (който е извънреден композитор, несправедливо осмиван, поради една модерна интерпретация)? Времето, когато артистите и скулпторите са били интелектуалци, историци на изкуството, мислители и откриватели. И не, като се замисля, не са били по-влиятелни от сегашните актьори. Не знаем и дали състезанията са били почтени, или " нагласени ". Конкурсът, в който са взели участие и двамата (за купола на Санта Мария каузи Фиоре) се е състоял от... едно яйце. На най-хубавите архитекти тогава им дават задача да задържат едно яйце изправено на върха му. Само Брунелески съумява. Как? Като смачква върха на яйцето. Класически образец за креативност. Когато едно решение е толкоз просто, че на никой не му хрумва да го направи. Но всеки от тях е бил част от едно групово осъзнаване, че човек е по-велик от господ. И тук се връщаме още веднъж към " Was is der Mensch? " Брунелески е страдал, гладувал, притеснен, че не е приет в родната си Флоренция (дори не са му изплатили премията от състезанието, а в един миг дават плана на Гиберти, който не можал да се справи). Но си е споделил - ще ви построя този купол, и той ще бъде нещо, което светът не е и сънувал! И основава най-брилянтната структура, невиждана и невъзможна до тогава.
И въпреки всичко: като множеството “лесни ” неща, и обществените мрежи най-вероятно ще са гибелта на доста други, по моему значими неща. И не приказвам за “човешкия контакт ” и прочие истерични изрази. Но като за начало, като че ли изцяло обезсмислиха самата концепция за “ценз ”.
Донякъде обществените медии са като огледала на обществата. Знаеш ли, моят " фийд " е като Джекил и Хайд. Едната част е тази, която не е българска. Там няма ненавист, заяждане на дребно. Хората си публикуват щастливите моменти или разясняват нещата, които ги вълнуват. Непретенциозно, без да претендират за единственост - и това е една приятна, даже стимулираща обществена среда. И другото лице, на Хайд, което идва от българска страна. Тема – скандал, нова тематика – нов скандал и по този начин всеки ден. Търсено и целеустремено. Хората се карат в мнения, с експанзия, с рекламация. Дори и това пространство стана полесражение на комплекси. Смятам, че всеки има право на персонално мнение и обществените мрежи му дават тази опция. Всички хора по света го вършат и в случай че не си склонен с някого, това не е мотив нито за покруса, нито за публично фабрикувана драматургия. То е като да се скарате чия котка е по-красива и има по-лъскав косъм.
Можем ли в миналото – и по какъв начин - да разбираем на неизкушените какво е, да речем, Мондриан? И за какво Полък не е просто някакъв откачен, който пръска кофи с багра върху огромни платна?
Този урок съм го преподавал към този момент на щерка ми. Той е от учебниците в началното школо. Пуснах ѝ Take Five на Дейв Брубек Квартет. „ Усещаш ли ритъма? “ (5/4); „ Усещам го! “; „ Представи си в този момент, попадаш измежду небостъргачите в Ню Йорк и слушаш тази музика. Отгоре на всичко, преди малко са изобретили тиксо-лентите “. Ето това е изкуството: темп и чувство за действителност, а не копирането ѝ.
Аnything to declare?
Няколко семенца религия. За едни другари тук, бе, нищо неприятно!
Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg припомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става единствено с категорично документално позволение от OFFNews.bg и създателя.
Веднага ме вкара в преносимите пясъци (смее се). При размяната и злоупотребата на понятията “ляво-дясно ” в България всеки прям отговор на този въпрос ще е двояк. Вярвам в обществената правдивост и в идеята, че най-немощните и неоправданите би трябвало да получават помощ и внимание от страната. Това би трябвало да ме ситуира вляво, което обаче не е напълно по този начин. Особено в политическата му интерпретация в България, където за “леви ” се афишират най-консервативните, популистки и " националистически " формирания в страната, които на всичкото от горната страна обслужват намерено ползите на непознати, тоталитарни, извънредно десни водачи. Да кажем просто, че съм човек с демократични възгледи.
Чудесно. А не с едното око обратно към демократичното, а с другото – напред с каквото там е на мода.
Не, несъмнено (смях). Хубава отпратка. А душата - в парадайса!
Как наподобява българската политика в очите на човек, който работи отвън границите – и безусловно, и метафорично?
Знаеш случая с диалога в Давос. През 1929 Хайдегер и Ернст Касирер се срещат в обществена полемика на тематика “Was ist der Мensch? ”. Разговорът се върти към това кой по какъв начин чете Кант. Хайдегер е в прелестна форма, загорял след ски, настъпателен, убеден и безапелационен. Ернст е сдържан, към този момент много болен и много по-диалогичен. Заради този един-единствен диалог и тезите, които Хайдегер излага, той цялостен живот ще би трябвало да се изяснява дали е антисемит. Нацистите стартират да цитират целеустремено избрани негови постулати, а той се трансформира в любим на властта. Ако Холокостът в никакъв случай не се беше случил, евентуално този диалог щеше да бъде тълкуван напълно друго. И митологията към него щеше да е друга. Такава ми се коства и българската обществена, политическа и медийна среда в България сега. Токсична и мощно манипулативна. Политика на замяна на стойностите.
С малко конкретизиране: Касирер леко “дърпа ” релативисткия утопичен “крак ” на Хайдегер – и му припомня за “некои кантиански съображения ” (смях). Но обратно към нас. Какво се обърка тук и, най-много, по кое време тръгнахме по неверния път?
Не сменихме системата. Икономически сякаш нещата се обърнаха, само че всъщност системата си остана същата. Системата на взаимозависимост. " Шуранайският " социализъм се видоизмени в " шуранайски " капитализъм. Всеки е замесен в родовообщинни схеми. Искаш услуга, след това ти пък връщаш услуга, и ето по какъв начин ставаш част от схемата и обслужваш „ шуранайската " народна власт. И никакви приказки за пазарна стопанска система, европейски полезности и сходни клишета не съумяват да помръднат тази система.
Как ти се коства културната среда в България?
Един от най-големите проблеми на културата тук ми се коства нейната централизираност. Изглежда сякаш, в случай че не си в София, като че ли не съществуваш. Прилича на блудничество на едни и същи хора, фамилии, съсипваща повторяемост. Създаването на псевдоелитарна просвета на “жълтите павета ” прави културата много стерилна и скучна, умъртвява я. Deadly-културата (по Питър Брук) предъвква едни и същи полезности, усети и митове. Опасявам се, че това трансформира БГ-изкуството (като цяло) в посърнал организъм, безсилен, без сила и хрумвания. Липсва свободен кулоар за младите актьори, ясна държавна тактика по повод показване на модерно българско изкуство и просвета в чужбина. И не на последно място - все по-настойчивото повторение на мантрата “българският създател твори за българската аудитория, а на открито - не ни интересува, тъй като не ни схващат ”. Да, аз считам, че в България има голямо количество любопитна, начетена и интересуваща се от изкуство " аудитория " (мразя тази дума!), жадни за положително изкуство хора. И българските актьори (и най-много политици!) са им длъжни. Културната промишленост все не съумява да проработи. Тъкмо да се случи нещо и бюрокрацията се намесва...
Мислиш ли се като български актьор?
Мисля се като актьор. Това е моята специалност и се пробвам да я правя добре. Днешното време дава привилегията на артистите да бъдат в действителност свободни и да работят на доста места, в случай че имат какво да предложат. Аз работя с Националния кино ръб на Канада, да вземем за пример, който е продуцент на огромна част от анимационните ми филми. Но по едно и също време с това работя и по разнообразни самостоятелни планове в разнообразни страни в света, където съм бил поканен. Ето, през септември, да вземем за пример, имах галерия в Париж, през октомври в Лувъра имах прожекция на „ Сляпата Вайша “; преди този момент в Талин имаше прожекция с осъществяване онлайн на симфоничен оркестър на плана с анимация по “Четирите годишни времена ” на Вивалди, който направихме дружно с още трима аниматори към Университета по изкуства в Токио. След което не преставам работа по „ Физика на тъгата “ в Монреал, имам няколко майсторски класа до края на годината. Сам знаеш - няма география, има единствено доста бачкане, а точките по света го вършат единствено по-интересно и прелестно.
Каква е парадигмата на новия международен ред и къде е мястото ни в него?
" Втечнената модерност " на Бауман и неговата " полза ", която господства над всяка друга полезност. Той твърди, че утилитарността, удобството, изгодата през днешния ден е единственият честен закон. Така краткотрайното, нетрайното и преходните стойности господстват над постояноството, постоянното, базата.
Мимолетността може и да е добродетел, както ни подсказва Хюм.
Да, само че не и сега. Става по този начин, че всеки от нас построява същите преходни облици на себе си, като че ли покупки в ИКЕА - разглобяеми, краткотрайни и елементарно портативни.
Добре, а най-болезнената ти тематика? Не от персонално естество, а по-скоро идея?
Че нашето потомство се провали. Не единствено в България. Имахме шанса незабавно след рухването на Стената да създадем един по-симпатичен, по-справедлив свят. Обаче се продадохме, спазарихме великите си хрумвания и възторг за единия комфорт и улеснение на по-лесното живеене. Простащината се институционализира, беше овластена. Тя замете в боклука културата, възпитанието, вярата. Образованието в България наподобява изцяло унищожено. Ако научиш децата си, че по-нахалният надделява по-възпитания, по-толерантния, то тогава променяш разпоредбите на играта. Комплексите като че ли се котират по-добре от мозъка.
Сега ще те помоля да направиш един чудноват “ляв ” паралел: на “младите ” наследници, които “трябва да спасят страната ”, а точно Станишев тогава и Трюдо през днешния ден.
Странен е този паралел, в действителност (смее се). Трюдо е израснал около татко си и неговото обграждане. Трюдо-старши е извънреден политик, на него изискуем запазването на Канада като единна страна. При младия Трюдо чувството за политическа игра освен е образование, само че е и доста добре шлифовано. Той разполага с един от най-умните политически съветници до себе си, Джерълд Бътс. Колективен състезател е. И не на последно място – медиите настояват, че майка му е имала спекулация с половината " Ролинг Стоунс " (по-добрата половина, да сме точни). Мисля, че всяко съпоставяне със Станишев е несвоевременно. Непреодолима разлика в мащаба.
Така, де, не ми се разбра напълно. Но: в обществените мрежи с лекост споделяш на три езика без, най-малко видимо, да ти пука от който и да е било. С кого обаче обичаш да общуваш и смяташ ли, че твоят онлайн обществен свят е нещо като конклав, в който виреят единствено “твоите ”? И по какъв начин да чакаме да ни “прочетат ” и “техните ”?
Истината е, че дълго не си давах сметка, че в България обществените медии са добили смисъла на заместители на действителния живот. В тях се създават кавги, които изместват фокуса. Публично, аз съм актьор и следва да бъда тълкуван, харесван или не като подобен. Представлявам себе си в персонално качество, не извършвам социална функционалност и това е моята цена, поради която съм имал свободата да не отстъпвам вижданията си. В профилите си разясня единствено тематики, които намирам за значими и ме вълнуват. Не настоявам, че съм прав или доста интелигентен. Често не си давам сметка, че един мой статус би могъл да бъде препечатан под формата на журналистически материал, което също не намирам за обикновено. Предполагам, че е въпрос на зрялост на обществото. Но и да съм бил краен от време на време - а аз съм бил и по политически тематики, засягащи Канада да вземем за пример, - не помня някой да си е разрешил да го употребява за кавги, разправии и засегнатост. Навсякъде по света с публицистите приказваме за творчеството ми, за филми, за тематиките в тях, за кино, без да придаваме тежест на персоналните ми политически или човешки желания. Мисля, че за един създател е гибелен стремежът да бъде харесван непременно. Аз имам едно само " бойно " поле и това е изкуството. Ако желая да трансформира света, то е посредством филмите и работите си - не посредством постинги и статуси. Откровено казано, и в този момент бих предпочел да си приказваме за изкуство.
Добре тогава. Брунелески или Гиберти? Аз персонално съм за Джакопо каузи Куерча (смях).
Големият отшелник и друмник на Куатрочентото. Но: Брунелески и Гиберти не биха могли да съществуват един без различен. Чаплин или Кийтън? Моцарт или Салиери (който е извънреден композитор, несправедливо осмиван, поради една модерна интерпретация)? Времето, когато артистите и скулпторите са били интелектуалци, историци на изкуството, мислители и откриватели. И не, като се замисля, не са били по-влиятелни от сегашните актьори. Не знаем и дали състезанията са били почтени, или " нагласени ". Конкурсът, в който са взели участие и двамата (за купола на Санта Мария каузи Фиоре) се е състоял от... едно яйце. На най-хубавите архитекти тогава им дават задача да задържат едно яйце изправено на върха му. Само Брунелески съумява. Как? Като смачква върха на яйцето. Класически образец за креативност. Когато едно решение е толкоз просто, че на никой не му хрумва да го направи. Но всеки от тях е бил част от едно групово осъзнаване, че човек е по-велик от господ. И тук се връщаме още веднъж към " Was is der Mensch? " Брунелески е страдал, гладувал, притеснен, че не е приет в родната си Флоренция (дори не са му изплатили премията от състезанието, а в един миг дават плана на Гиберти, който не можал да се справи). Но си е споделил - ще ви построя този купол, и той ще бъде нещо, което светът не е и сънувал! И основава най-брилянтната структура, невиждана и невъзможна до тогава.
И въпреки всичко: като множеството “лесни ” неща, и обществените мрежи най-вероятно ще са гибелта на доста други, по моему значими неща. И не приказвам за “човешкия контакт ” и прочие истерични изрази. Но като за начало, като че ли изцяло обезсмислиха самата концепция за “ценз ”.
Донякъде обществените медии са като огледала на обществата. Знаеш ли, моят " фийд " е като Джекил и Хайд. Едната част е тази, която не е българска. Там няма ненавист, заяждане на дребно. Хората си публикуват щастливите моменти или разясняват нещата, които ги вълнуват. Непретенциозно, без да претендират за единственост - и това е една приятна, даже стимулираща обществена среда. И другото лице, на Хайд, което идва от българска страна. Тема – скандал, нова тематика – нов скандал и по този начин всеки ден. Търсено и целеустремено. Хората се карат в мнения, с експанзия, с рекламация. Дори и това пространство стана полесражение на комплекси. Смятам, че всеки има право на персонално мнение и обществените мрежи му дават тази опция. Всички хора по света го вършат и в случай че не си склонен с някого, това не е мотив нито за покруса, нито за публично фабрикувана драматургия. То е като да се скарате чия котка е по-красива и има по-лъскав косъм.
Можем ли в миналото – и по какъв начин - да разбираем на неизкушените какво е, да речем, Мондриан? И за какво Полък не е просто някакъв откачен, който пръска кофи с багра върху огромни платна?
Този урок съм го преподавал към този момент на щерка ми. Той е от учебниците в началното школо. Пуснах ѝ Take Five на Дейв Брубек Квартет. „ Усещаш ли ритъма? “ (5/4); „ Усещам го! “; „ Представи си в този момент, попадаш измежду небостъргачите в Ню Йорк и слушаш тази музика. Отгоре на всичко, преди малко са изобретили тиксо-лентите “. Ето това е изкуството: темп и чувство за действителност, а не копирането ѝ.
Аnything to declare?
Няколко семенца религия. За едни другари тук, бе, нищо неприятно!
Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg припомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става единствено с категорично документално позволение от OFFNews.bg и създателя.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ