Четем спомени за Радичков
„ Йордан Радичков в мемоари на съвременници “ е неповторим алманах / “Изток-Запад “/, в който професор Мария Младенова е събрала текстове от 73-ма души - 54 мъже и 19 дами, от които 64 са българи и 9 са чужденци. 22-ма са споделили писанията си особено за книгата. „ Идеята се роди още в деня, в който и аз търпеливо стоях на километричната опашка пред църквата „ Свети Седмочисленици “ макар януарския мраз, за да се простя и да кажа последно довиждане на най-свидното чадо на прелестния Северозапад. През следващата седмица във всички медии се появиха разкази за напусналия ни творец от хора, които бяха общували с него дълги години. Грижливо ги следях и събирах. Пръв от актьорите своя текст ми донесе неповторимият Велко Кънев - написан саморъчно с черно мастило. После пристигна по пощата на дискета споменът на художника Иван Кирков, който към този момент беше болен и се беше отдръпнал в родния Асеновград. Голямата писателка и османистка Вера Мутафчиева ми сподели: „ Съжалявам доста, но не бих могла да напиша мемоари. Аз съм читателка и почитателка на Йордан Радичков, но лични спомени с него нямам. Двамата никога не изпихме дружно даже една ракия. “ Позвъних на Ивайло Петров. „ Спомени ли? Какви мемоари? Били сме дружно на лов... “ Рангел Вълчанов изненадващо показа с терзание, че не се усеща задоволително дорасъл, с цел да си разреши да написа мемоари за Йордан. “, разказва професор Мария Младенова. Читателите обаче ще открият историите на Крикор Азарян, Григор Вачков, Татяна Лолова, Доньо Донев, Георги Чапкънов... Много от създателите към този момент са в парадайса при самия Радичков. Предлагаме ви фрагмент от текста на Румен Леонидов - „ Умиване лицето на Богородица “, в който известният стихотворец се прекланя пред Радичков – духовния исполин на нацията отвън времето и пространството.
„ Днес Негово човешко величество Йордан Радичков има рожден ден. От много време мъдрецът се е смълчал, в огромната говорилня не желае думата, тъй като знае като никой различен в днешната ни литература нейната невероятна цена. Знам, че положителната сила на читателите му, които завчас се озаряват, щом чуят библейското му име, го избавя в безвремието, безсърдечието и безсрамието, в което всеки от нас мърда като попова лъжичка. По пладне някъде, точно на Никулден, на Малката Коледа, както старите хора назовават този огромен християнски празник, Йордан Радичков за първи път в седемдесетгодишния си живот стана кръстник. Не на едно, на три или на пет деца – а на 55 сирачета, пристигнали чак от село Гаврил Геново в столичната църква „ Св. св. Кирил и Методий “. Ококорените чернооки циганета, изсипали се като два тона слънчогледово семе от рейсовете, наети от фондацията за обществено подкрепяне „ Свети Никола “, незабавно впериха взор в писателя, за който бяха единствено чували. И виждали по малкия екран. Йордан Радичков, с подкосени от неспокойствие нозе, щръкна като невероятна птица измежду този рой от същински двуноги врабчета. Отец Анатоли Балачев излезе пред храма и приветства с добре пристигнали тази нежна орда от дечица. След което хвана на разположение своя свят брат Йордан и го поведе да го вкара в черквата. Но не би. Писателят бе на часа разпознат и людете, без да подозират мотива, който бе довел известния публицист в тази „ национална “ църквица, започнаха до го поздравяват, да го здрависват, по-смелите и да го прегръщат, а някои се втурнаха да му целуват ръката. Радичков стоеше съвсем като огромно, неразбиращо и комплицирано дете, бършеше избликналите си сълзи и шепнеше: „ Но по какъв начин по този начин... Моля ви! Моля ви! Какво вършиме... Моля ви! “ Народът разпозна своя влъхва, своя свят чиляк и се нахвърли като невидял върху му, върху нежната му птича външност, като че ли благословията му беше по-важна за момента от всичко друго, което ги заобикаляше. Сред възклицанията „ Господин Радичков, от кой момент бленувам да ви видя онлайн! “, „ Господин Радичков, не се познаваме, само че аз ви зная от дълго време, да сте ни жив и здрав! “, „ Господине, пристигнах особено поради вас, четох във вестника, че тук ще кръщавате децата... “, „ Хвала! Хвала на такива българи като вас, дайте да ви прегърна! “ Йордан Радичков стоеше, озарен от святата светлина на всенародната благодарност и обич, и неудобно се опитваше да запристъпва измежду морето от богомолци към купелите със светена вода. Празникът най-накрая стартира. Радичков философски устоя и мощното неспокойствие, и дължината на проточилия се обред, и любознанието на инцидентните зяпачи, и зяпналите в него за всяка детайлност публицисти, и окупацията на обективите на телекамерите, и смиреното наличие на сиромасите, които висяха напразно, само че на топло в храма, както и офанзивите на графоманите, които дочакаха реда си, с цел да му подарят свои книжлета със заръката безусловно да ги прочете.
Децата на България, изоставени от своите родители, се множат непрестанно. Повечето от тях са роми. Но всички дружно живеят назаем, който ще заплащат цялостен живот. С най-интимни лихви. И този пожизнен налог се назовава самотност. Самотността на сиротните души измежду сбирщината от непознати хора. Петдесет и пет от тези сироти в този ден се снабдиха с нравствен татко, със собствен ангел-хранител...
... Децата бърбореха, пипаха своите осветени кръстчета, не млъкваха нито за момент и непрестанно мешаха своя врабешки език с езика на Радичков, който твърди в книгите си, че това врабешко възклицание „ Джиф! Джиф! Джиф! “ означавало „ Жив, жив, жив съм! “.
Не е нужно безусловно да си ром, с цел да сториш някому цигании. И най-чистият българин, и най-големият чистофайник може да бъде огромен безсрамник. Както и не е нужно да си безусловно добродушен човек, потвърден человеколюбивец или почтен християнин, с цел да се чувстваш засегнат, когато оскърбяват другите. Радичков още веднъж уми лицето на Богородица. Както го е сторвал с иконата на Дева Мария като дете, на всяка Голяма Коледа, посред затрупаното със сняг село, с кладенчовата вода, под строгия изпитателен, само че доста топъл взор на майка си. И пред димящия измежду пара език на вярното домашно куче. Този път Радичков уми лицето на България. Пред погледа на Богородица. И съумя да избърше сълзите на 55 сирачета. И нейните сълзи по нас, които умеем да плачем, само че не умеем да утешаваме. Защото познаваме страданието, само че не припознаваме състраданието... “
„ Днес Негово човешко величество Йордан Радичков има рожден ден. От много време мъдрецът се е смълчал, в огромната говорилня не желае думата, тъй като знае като никой различен в днешната ни литература нейната невероятна цена. Знам, че положителната сила на читателите му, които завчас се озаряват, щом чуят библейското му име, го избавя в безвремието, безсърдечието и безсрамието, в което всеки от нас мърда като попова лъжичка. По пладне някъде, точно на Никулден, на Малката Коледа, както старите хора назовават този огромен християнски празник, Йордан Радичков за първи път в седемдесетгодишния си живот стана кръстник. Не на едно, на три или на пет деца – а на 55 сирачета, пристигнали чак от село Гаврил Геново в столичната църква „ Св. св. Кирил и Методий “. Ококорените чернооки циганета, изсипали се като два тона слънчогледово семе от рейсовете, наети от фондацията за обществено подкрепяне „ Свети Никола “, незабавно впериха взор в писателя, за който бяха единствено чували. И виждали по малкия екран. Йордан Радичков, с подкосени от неспокойствие нозе, щръкна като невероятна птица измежду този рой от същински двуноги врабчета. Отец Анатоли Балачев излезе пред храма и приветства с добре пристигнали тази нежна орда от дечица. След което хвана на разположение своя свят брат Йордан и го поведе да го вкара в черквата. Но не би. Писателят бе на часа разпознат и людете, без да подозират мотива, който бе довел известния публицист в тази „ национална “ църквица, започнаха до го поздравяват, да го здрависват, по-смелите и да го прегръщат, а някои се втурнаха да му целуват ръката. Радичков стоеше съвсем като огромно, неразбиращо и комплицирано дете, бършеше избликналите си сълзи и шепнеше: „ Но по какъв начин по този начин... Моля ви! Моля ви! Какво вършиме... Моля ви! “ Народът разпозна своя влъхва, своя свят чиляк и се нахвърли като невидял върху му, върху нежната му птича външност, като че ли благословията му беше по-важна за момента от всичко друго, което ги заобикаляше. Сред възклицанията „ Господин Радичков, от кой момент бленувам да ви видя онлайн! “, „ Господин Радичков, не се познаваме, само че аз ви зная от дълго време, да сте ни жив и здрав! “, „ Господине, пристигнах особено поради вас, четох във вестника, че тук ще кръщавате децата... “, „ Хвала! Хвала на такива българи като вас, дайте да ви прегърна! “ Йордан Радичков стоеше, озарен от святата светлина на всенародната благодарност и обич, и неудобно се опитваше да запристъпва измежду морето от богомолци към купелите със светена вода. Празникът най-накрая стартира. Радичков философски устоя и мощното неспокойствие, и дължината на проточилия се обред, и любознанието на инцидентните зяпачи, и зяпналите в него за всяка детайлност публицисти, и окупацията на обективите на телекамерите, и смиреното наличие на сиромасите, които висяха напразно, само че на топло в храма, както и офанзивите на графоманите, които дочакаха реда си, с цел да му подарят свои книжлета със заръката безусловно да ги прочете.
Децата на България, изоставени от своите родители, се множат непрестанно. Повечето от тях са роми. Но всички дружно живеят назаем, който ще заплащат цялостен живот. С най-интимни лихви. И този пожизнен налог се назовава самотност. Самотността на сиротните души измежду сбирщината от непознати хора. Петдесет и пет от тези сироти в този ден се снабдиха с нравствен татко, със собствен ангел-хранител...
... Децата бърбореха, пипаха своите осветени кръстчета, не млъкваха нито за момент и непрестанно мешаха своя врабешки език с езика на Радичков, който твърди в книгите си, че това врабешко възклицание „ Джиф! Джиф! Джиф! “ означавало „ Жив, жив, жив съм! “.
Не е нужно безусловно да си ром, с цел да сториш някому цигании. И най-чистият българин, и най-големият чистофайник може да бъде огромен безсрамник. Както и не е нужно да си безусловно добродушен човек, потвърден человеколюбивец или почтен християнин, с цел да се чувстваш засегнат, когато оскърбяват другите. Радичков още веднъж уми лицето на Богородица. Както го е сторвал с иконата на Дева Мария като дете, на всяка Голяма Коледа, посред затрупаното със сняг село, с кладенчовата вода, под строгия изпитателен, само че доста топъл взор на майка си. И пред димящия измежду пара език на вярното домашно куче. Този път Радичков уми лицето на България. Пред погледа на Богородица. И съумя да избърше сълзите на 55 сирачета. И нейните сълзи по нас, които умеем да плачем, само че не умеем да утешаваме. Защото познаваме страданието, само че не припознаваме състраданието... “
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ