Йордан Лечков е достатъчно популярна личност. В неделя, 9 юли,

Йордан Лечков е задоволително известна персона. В неделя, 9 юли, той има празник – навършва 50 години. В тази връзка БЛИЦ се свърза с именития ни футболист и сегашен вицепрезидент на БФС. - Данчо, каква равносметка си направи точно на 50-годишния ти празник и какво демонстрира тя? - Равносметката ще я направи на 100-годишнината. Каква равносметка? Животът в този момент стартира. Да сме живи, здрави, прави и корави. Положителна е, в случай че би трябвало да съм прям. Това, което съм си поискал, съм го извършил. Стана факт! Исках да бъда футболист, бях. И освен бях, само че реализирах триумфи и получих самопризнание. Имам хубаво семейство, постоянен бизнес. Знаеш, че съм позитивен човек и не виждам отрицателно на нещата. - Как и къде ще празнуваш? - В Сливен с другари, както всяка година. Тук ще бъда с близки, другари, родственици. Ще полеем юбилея и след това всеки по дилемите си. - Онзи прелестен удар с глава против Германия ли е голът, който в никакъв случай няма да забравиш? - Нормално, естествено. Оползотворих труда на целия тим, колкото и клиширано да ти звучи. Накарахме българите да се усещат горди. И знаеш ли кой е най-хубавото, че хората още са горди от триумфа ни на международното състезание през 1994 година. - Вярно ли е, че в Германия не са приели доста задушевно това ти попадение, след като се завърна след международното в Хамбургер, където тогава играеше? - Така е, несъмнено. Трябвало е някой по-умен човек да ми каже да напусна незабавно след Мондиала. Играех по-добре след международното, само че нещо взеха да не ме виждат. Бях непознат измежду свои... Даже неотдавна, преди няколко години, проведоха мач с чужденци, които са някогашни футболисти на отбора. Но мен не ме поканиха. А аз бях най-видният чужденец, играл в Хамбургер. Два пъти ме избраха за халф №1 в Бундеслигата. Това си е огромно самопризнание, тъй като халфовете сме футболистите на футболистите, по този начин да се каже. - Все отново в Хамбургер остави трайна диря? Защо обаче по-късно изкара единствено по един сезон в Марсилия и в Бешикташ? - Така съм желал, по този начин съм постъпил. Усетих усета на Марсилия, който не е доста френски град, усетих от културата на Турция. Виж какво, познаваме се с теб, и евентуално знаеш, че аз имам напълно други визии по отношение на прехвърлянията и тимовете. Ето ще ти кажа, че имаше интерес към мен от Байерн. Ама аз не пожелах да отида там? - Сериозно! Защо не пожела? -Ами моята философия е друга. Предпочитах да отида в по-слаби тимове, с цел да изпъкна повече, с цел да ги подвигна на крайници и след това напусках. - Ако можеше да се върнеш обратно във времето, кои свои неточности би поправил? - В състезателен проект загатнах към този момент -  че трябваше да напусна Германия след международното. Но за друго не  скърбя за нищо. Животът е прекомерно къс, с цел да го върша. А и не обичам да се връщам обратно, с цел да не се спъна. Гледам единствено напред. - Вярващ човек ли си? Да, по принцип съм набожен. Има някаква магия и мощ. Аз съм признателен на ориста, че съм играл със Стоичков, Пенев, Трифон Иванов, Костадинов  и останалите, тъй като те бяха най-хубавите в света! Точно по този начин – света! Тогава малко не ни  доближи да се завърнем от Америка не с бронзови, а с по-ценни медали. Аз съм щастливец, че бях част от този превъзходен състав. - Прощаваш ли елементарно? Да, прощавам. Научих се от дребен да не бъда злорад, ревностен и по този начин нататък. Човек би трябвало да има това значимо качество - да се научи да прости. - Май рядко са ти задавали този въпрос – кой бяха твоите футболни кумири като дете? - Бруно Конти и Марадона. Диего е от друга планета и през днешния ден дори няма подобен. Не се е раждал и надали ще се роди. Съжалявам обаче, че тъкмо преди нашия мач международното състезание през 1994 година го наказаха. Иначе щяхме и на него да му набием канчето, макар че е най-голямото величие в международния футбол. - Ще ти задам един банален въпрос, само че те апелирам за прям отговор – играл ли си в миналото в уречен мач? - Абсолютно не. Нито като футболист, нито като началник. Това развяла спорта, убива го. Лошото е, че убиването продължава и през днешния ден. - Ти си от хората, които рядко демонстрират възприятията си? Плакал ли си постоянно и за какво? - Да, плаках съм. В момент на радостни моменти съм го правил. - А по кое време за последно плака? - Беше неотдавна и по доста печален мотив – татко ми умря. За страдание той не съумя да ме види на 50 години. Беше заслужен човек, светла му памет! Надявам се, че и него съм го направил горделив, макар че имаше доста отрицателно неща, свързани с моето кметуване, когато се опитаха всячески да ме съборят. Но в този момент не ми се приказва на тази тематика. А и нали я знаеш онази сентенция: „ Вятърът брули единствено високите дървета ”. - Защо се стигна до раздор в връзките ти с Бербатов преди няколко години? - Аз нямам раздор с Димитър. Ако той има, си е негов проблем. Желая му цялостно благополучие. Шапка му смъквам за триумфите. Нека да осъществя желанията и фантазиите си отвън футбола и в случай че може, да поиграе още малко. Националният тим не е на Лечков, нито на Бербатов. Националният тим е нещо неописуемо - да влезеш и да представиш страната си. - За край би ли показал трите най-радостни събития в живота ти? - Запознанството с жена си, раждането на огромния наследник и раждането на дребния. Те са до мен, аз съм до тях. От това по-хубаво няма. Както и от обстоятелството, че направих футболна кариера и че имам триумфи в бизнеса. Но аз съм малцинство, тъй като съумелите сме малцинство на българска територия и множеството хора ни ненавиждат. На Запад получавах самопризнание, само че у нас не е по този начин. У нас се завижда. Но и да завиждате, и  да не завиждате, аз съм си №1! РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ