Когато мама и тате стават излишни
Яна Захариева е 9 клас и учи в частното немско учебно заведение " Увекинд ". Казва, че обича да се занимава с изкуство и да чете, интересува се от писане и желае да научава нови неща за хората и света. Тя е създател на този текст за прехода сред дете и младеж - част от специфичната поредност на " Дневник " " Тийнейджърът у дома " с поддръжката на BIODERMA.
Това е един от най-щастливите моменти в живота на всеки родител - когато детето проплаче за първи път. " Ау, какво сладко момиченце! " Толкова красиво, толкоз мъничко, искаш да се грижиш за него, да си играеш и единствено да си го гушкаш.
После идва всичко първо. Първите крачки, първите думи, първото зъбче. Такава горделивост те обзема. Толкова бързо пораства. Учи се да кара колело, бели коляно и се връща в сълзи и сополи. Плаче за сладолед или пък за някоя кукла. Съсипва някоя хубава рокличка в пясъчника, но по какъв начин да ѝ се скараш, като я виждаш по какъв начин се усмихва.
Първият образователен ден - наподобява толкоз огромна с раница с учебници. Носи у дома домашно и споделя: " Мамо, помогни ми. " Първо учи буквите, след това счита до 10 на пръсти, към този момент знае писмеността и на британски. Таблицата за умножение, учи стихчета и към този момент не срича, до момента в който чете... Толкова радостни и сладки моменти.
Родителите ни постоянно по този начин си показват развъждането на дете
И ние си мислим, че ще сме замръзнали в този интервал вечно. Изведнъж към този момент не би трябвало да ни водят на учебно заведение. Ходим сами с рейса. Не би трябвало да ни вършат сандвич за закуска. Ще си купим нещо с джобните си. Откриваме телефони и компютри. Откриваме обществените мрежи и те са толкоз забавни, толкоз зарибяващи. Родителите все ни споделят да спрем да зяпаме в екраните, само че по какъв начин – те са толкоз по-вълнуващи от света в близост.
После започваме да порастваме (отначало единствено физически, само че не и на акъл). Всичките ни облекла омаляват и стават тесни към ханша и гърдите. Появяват се пъпки, мазна коса, поглеждаме в огледалото и виждаме единствено какъв брой сме дебели. Не оказва помощ изключително и в случай че някой различен все ни го припомня. Мислим се за грозни. Не пасваме изключително в нормите за хубост, а? Защо не може всички да сме модели?
Едновременно с това и учебното заведение става по-трудно. Вече сме доста надалеч от таблицата за умножение. Кой реши да постави букви в математиката? Есе от 500 думи? 1000? 2000? Домашно по физика, химия, немски и литература за на следващия ден?
А мама и тате към този момент не могат да оказват помощ, тъй като и те не ги знаят тези неща. Искате да кажете, че родителите не знаят всичко ли?
Приятелките почват да ни канят на кафе, на мол или на кино. Вече можем да вървим сами. Излизаме заран и се прибираме вечер. Не ни се стои у дома. Не ни се излиза с мама и тате. Те не схващат това, което ние харесваме. Ние към този момент се оправяме сами. Сами си избираме облеклата, сами вървим на маникюр. Не би трябвало да желая позволение да си изруся косата – това си е моя работа.
Започва да ни пука все по-малко какво споделят нашите
" Не прави това! ", " Не приказва с този и оня! ", " Това е рисково! " Всичко е неразрешено, всичко е неверно. Казват ни да се пазим от всичко. Но нашето любознание надвива – алкохол, цигари, нощни заведения – би трябвало да пробваме от всичко. Родителите ни санкционират, само че към този момент няма с какво толкоз да ни изплашат. Ако съм с една глава над майка си, тя какво – ще ме напердаши ли? Родителите губят абсолютния надзор, който имаха върху нас, когато бяхме дребни. Тяхната дума към този момент не звучи като закон за нас, а по-скоро като рекомендация. Една неистина тук, да поскрия истината там и може да ми се размине някоя нелепост.
Родителите ни постоянно се пробват да създадат най-хубавото за нас. Всичко стартира с положителни планове, само че въпреки да си мислят, че знаят всичко, не постоянно е по този начин. Цял живот ни насочват нанякъде. " Ти ще станеш лекар. " Или " по-добре не ставай юрист ". Още от първи клас знаят каква кариера ще имаме, в кой университет ще учим, къде ще живеем. Ние в 12 клас още нямаме концепция, а те някак си всичко са възнамерявали.
Бъдещето в действителност е нещо непредсказуемо и постоянно, въпреки да не си го признаваме, ни плаши. Дори да сме възнамерявали всичко до последния подробност, в никакъв случай не знаем какво ще се случи. Родителите ни постоянно се питат за какво на нас, младежите, за нищо не ни пука. Истината е, че ние мислим за всички тези неща, само че заобикаляме тази тематика. Колкото и да сме горди, от вътрешната страна ни яде един боязън, че нещата няма да се получат, както сме възнамерявали, и ще разочароваме родителите си.
Когато бяхме дребни, всичко беше по-лесно. Мама споделя нещо и ти го правиш, без въпроси. Така всички са удовлетворени. Но по някое време би трябвало да пораснем. Това объркващо време в живота ни е " пубертетът ".
Това е време на доста сълзи, тряскане на порти, кавги, проблеми, опити и неточности
Особено неточности. През главите ни препускат всевъзможни откачени мисли. Сменяме си настроението на всеки пет минути. Родителите ни ни натоварват в допълнение с техните упования. Искат доста от нашите комплицирани, тийнейджърски мозъци, чийто главен приоритет са лайковете във " Facebook ".
В умозаключение: Да си пубер е гадно. Не искаш да си заплеснат, само че то просто става. Не искаш да си затрупан с пъпки и да смърдиш на пот, само че и това е неизбежно. Някак си по едно и също време сме " прекомерно дребни, с цел да разберем " и " прекомерно огромни, с цел да се държим като деца ". Едновременно желаеме да убием родителите си и ни е боязън те да не убият нас. Но и би трябвало да ги поздравим. Да отгледаш, или по-точно да оцелееш с младеж у дома си е героизъм. Но и да успееш да пораснеш, без родителите ти да те побъркат изцяло, също заслужава някоя и друга хвалба.
Така че може би хората задават неверния въпрос. " Искате ли да имате деца? " ( " Да " ). Опитайте с " Готови ли сте в действителност да имате деца, а младежи? "
Всичко, което би трябвало да знаете за: Тийнейджърът у дома (13)
Това е един от най-щастливите моменти в живота на всеки родител - когато детето проплаче за първи път. " Ау, какво сладко момиченце! " Толкова красиво, толкоз мъничко, искаш да се грижиш за него, да си играеш и единствено да си го гушкаш.
После идва всичко първо. Първите крачки, първите думи, първото зъбче. Такава горделивост те обзема. Толкова бързо пораства. Учи се да кара колело, бели коляно и се връща в сълзи и сополи. Плаче за сладолед или пък за някоя кукла. Съсипва някоя хубава рокличка в пясъчника, но по какъв начин да ѝ се скараш, като я виждаш по какъв начин се усмихва.
Първият образователен ден - наподобява толкоз огромна с раница с учебници. Носи у дома домашно и споделя: " Мамо, помогни ми. " Първо учи буквите, след това счита до 10 на пръсти, към този момент знае писмеността и на британски. Таблицата за умножение, учи стихчета и към този момент не срича, до момента в който чете... Толкова радостни и сладки моменти.
Родителите ни постоянно по този начин си показват развъждането на дете
И ние си мислим, че ще сме замръзнали в този интервал вечно. Изведнъж към този момент не би трябвало да ни водят на учебно заведение. Ходим сами с рейса. Не би трябвало да ни вършат сандвич за закуска. Ще си купим нещо с джобните си. Откриваме телефони и компютри. Откриваме обществените мрежи и те са толкоз забавни, толкоз зарибяващи. Родителите все ни споделят да спрем да зяпаме в екраните, само че по какъв начин – те са толкоз по-вълнуващи от света в близост.
После започваме да порастваме (отначало единствено физически, само че не и на акъл). Всичките ни облекла омаляват и стават тесни към ханша и гърдите. Появяват се пъпки, мазна коса, поглеждаме в огледалото и виждаме единствено какъв брой сме дебели. Не оказва помощ изключително и в случай че някой различен все ни го припомня. Мислим се за грозни. Не пасваме изключително в нормите за хубост, а? Защо не може всички да сме модели?
Едновременно с това и учебното заведение става по-трудно. Вече сме доста надалеч от таблицата за умножение. Кой реши да постави букви в математиката? Есе от 500 думи? 1000? 2000? Домашно по физика, химия, немски и литература за на следващия ден?
А мама и тате към този момент не могат да оказват помощ, тъй като и те не ги знаят тези неща. Искате да кажете, че родителите не знаят всичко ли?
Приятелките почват да ни канят на кафе, на мол или на кино. Вече можем да вървим сами. Излизаме заран и се прибираме вечер. Не ни се стои у дома. Не ни се излиза с мама и тате. Те не схващат това, което ние харесваме. Ние към този момент се оправяме сами. Сами си избираме облеклата, сами вървим на маникюр. Не би трябвало да желая позволение да си изруся косата – това си е моя работа.
Започва да ни пука все по-малко какво споделят нашите
" Не прави това! ", " Не приказва с този и оня! ", " Това е рисково! " Всичко е неразрешено, всичко е неверно. Казват ни да се пазим от всичко. Но нашето любознание надвива – алкохол, цигари, нощни заведения – би трябвало да пробваме от всичко. Родителите ни санкционират, само че към този момент няма с какво толкоз да ни изплашат. Ако съм с една глава над майка си, тя какво – ще ме напердаши ли? Родителите губят абсолютния надзор, който имаха върху нас, когато бяхме дребни. Тяхната дума към този момент не звучи като закон за нас, а по-скоро като рекомендация. Една неистина тук, да поскрия истината там и може да ми се размине някоя нелепост.
Родителите ни постоянно се пробват да създадат най-хубавото за нас. Всичко стартира с положителни планове, само че въпреки да си мислят, че знаят всичко, не постоянно е по този начин. Цял живот ни насочват нанякъде. " Ти ще станеш лекар. " Или " по-добре не ставай юрист ". Още от първи клас знаят каква кариера ще имаме, в кой университет ще учим, къде ще живеем. Ние в 12 клас още нямаме концепция, а те някак си всичко са възнамерявали.
Бъдещето в действителност е нещо непредсказуемо и постоянно, въпреки да не си го признаваме, ни плаши. Дори да сме възнамерявали всичко до последния подробност, в никакъв случай не знаем какво ще се случи. Родителите ни постоянно се питат за какво на нас, младежите, за нищо не ни пука. Истината е, че ние мислим за всички тези неща, само че заобикаляме тази тематика. Колкото и да сме горди, от вътрешната страна ни яде един боязън, че нещата няма да се получат, както сме възнамерявали, и ще разочароваме родителите си.
Когато бяхме дребни, всичко беше по-лесно. Мама споделя нещо и ти го правиш, без въпроси. Така всички са удовлетворени. Но по някое време би трябвало да пораснем. Това объркващо време в живота ни е " пубертетът ".
Това е време на доста сълзи, тряскане на порти, кавги, проблеми, опити и неточности
Особено неточности. През главите ни препускат всевъзможни откачени мисли. Сменяме си настроението на всеки пет минути. Родителите ни ни натоварват в допълнение с техните упования. Искат доста от нашите комплицирани, тийнейджърски мозъци, чийто главен приоритет са лайковете във " Facebook ".
В умозаключение: Да си пубер е гадно. Не искаш да си заплеснат, само че то просто става. Не искаш да си затрупан с пъпки и да смърдиш на пот, само че и това е неизбежно. Някак си по едно и също време сме " прекомерно дребни, с цел да разберем " и " прекомерно огромни, с цел да се държим като деца ". Едновременно желаеме да убием родителите си и ни е боязън те да не убият нас. Но и би трябвало да ги поздравим. Да отгледаш, или по-точно да оцелееш с младеж у дома си е героизъм. Но и да успееш да пораснеш, без родителите ти да те побъркат изцяло, също заслужава някоя и друга хвалба.
Така че може би хората задават неверния въпрос. " Искате ли да имате деца? " ( " Да " ). Опитайте с " Готови ли сте в действителност да имате деца, а младежи? "
Всичко, което би трябвало да знаете за: Тийнейджърът у дома (13)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ