Якопо Сторни е италиански журналист. Роден е във Флоренция, като

...
Якопо Сторни е италиански журналист. Роден е във Флоренция, като
Коментари Харесай

Якопо Сторни: Журналистиката е длъжник на хората

Якопо Сторни е италиански публицист. Роден е във Флоренция, като двама от публицистите, които възприема като свои учители в една или друга посока макар фамозния им вербален двубой са Ориана Фалачи и Тициано Терцани. Сторни следва заръката на Терцани – да написа за истината със сърце.

Журналист в изданията Corriere.it, " Флорентински пощальон " и " Социален редактор ", още от дипломирането си се занимава със обществени тематики и провокативни истории. Отделя огромно внимание на спорната за медиите в Италия тематика – имиграцията, която преглежда в два от книгите си - " Застреляйте ги! Нови плебеи в Италия " (2011) и " Италия - това сме ние. Истории за съумели имигранти " (Кастелвеки, 2016).

През 2015 печели премията за проверяваща публицистика " Роберто Гинети ". Година по-късно печели първото издание на " Социален публицист на годината ", проведено от Cesvot (център за доброволни услуги в Тоскана), Voltonet (мрежа на тосканските доброволци) и Compagnia delle opere (дружество на делата). В България Сторни дойде в компанията на брачна половинка си Франческа, с която основават фондация, която предизвиква общуването на деца от разнообразни националности, етноси и религии.

Поводът беше формалното показване на книгата на Тициано Терцани " Краят е моето начало " (написана като диалог сред Терцани и неговия наследник Фолко). Повече за нея - тук, фрагмент - тук.

Кога се случи вашата първа среща с Тициано Терцани?

- В Италия няма човек, който претендира да чете, както и публицист, който пък претендира, че може да написа, който да не е чел книгите на Тициано Терцани. За жал, не го познавам персонално, тъй като е умрял през 2004 година година, само че с Терцани е обвързвана всяка значима фаза в моя живот – на човешко създание и на експерт, който употребява словото, с цел да пази истината. И когато приказваме за истината, ми се желае да наместя в това пространство концепцията и смисълът на истината, за които Терцани приказва през целия си живот. Той споделяше: " Няма справедлива истина. Има обстоятелства, които положителният публицист би трябвало да споделя със сърцето си. "

Интересен миг от журналистическата кариера на Терцани в Италия е концепцията му да употребява всички тези думи, фрази и абзаци, които притежателите на медиите, с които работи, отстраняват, като гръбнак на книгите си. Той им е казвал: " Добре, съкращавайте. Махайте всички тези епитети, които демонстрират отношение, сърце, усеща, пък аз ще ги включа в книгите си. ". Познавам този фасон на работа в огромните италиански всекидневници, случва ми се постоянно и на мен някой от основните редактори да ми каже: " Якопо, прекрасен текст, само че с доста епитети. Махни ги. " Никой не схваща, че в тях се крие освен тайната на положителното писание, само че и силата на споделените обстоятелства от сърце – същите, за които приказва и написа Терцани.

Цензурата – безконечната болест на публицистиката. А каква е актуалната?

- Знаете ли, публицистиката е дебитор на хората, тъй като от доста дълго време тя се вживява и все по-често се харесва в ролята на мегафон на властта. А това не е нито нейната природа, нито нейната функционалност. Все повече публицистиката взе да обслужва водещите политици и комфортни политически обединения. Тази й угодливост се подхрани и с актуалната действителност на клика – всички ние живеем по-малко или допълнително в интернет. Оттам научаваме водещите вести, мнения и позиции на медии и хора, които харесваме и на чийто морал разчитаме.

Кликаме и бързаме – това е диагнозата на актуалния човек, който не си дава време, опция и късмет да спре, да се огледа, да види индивида до себе си и тогава да реши дали той е евентуалният зложелател, който му разказват политиците и някои от водещите медии.

Проблемът с имиграцията е идеален образец в тази посока. Казват ни кои са тези хора, какви незаконни планове имат, а след това ни показват и съответните политици, които могат да разрешат казуса. Не забравяйте, че това е същият този проблем, който са измислили самите те. Живея в Италия – страна, която някои от медиите дресираха да бъде доста сензитивна към имигрантите.

Къде е тогава вярата в тези смутни времена? Интелигенцията ли?

- Не, младежите. Младите хора са същинската вяра. Има един политик в Италия, който вижда в тази вяра опасност, и постоянно ги назовава " поколението, което лежи. Лежи и цъка в интернет ", само че аз имам вяра, че младежите, които излизат по улиците в международните градове в отбрана на природата и Земята, имат морал.

Онзи морал, за който приказва и написа Терцани – моралът на индивида, който се интересува освен от себе си, само че и от индивида до себе си. Онзи, който помни думите на Махатма Ганди: " Ако се следваше единствено правилото око за око, светът щеше да е ослепял! ", или заръката на Мартин Лутър Кинг, че положителният политик " не гори мостове, той ги построява ". Огледайте се в близост, какво се случва в положителната Стара Европа – какъв брой от актуалните политици горят мостове и какъв брой ги основават?! Задавайте си въпроси и търсете отговорите, не слушайте мегафоните на властта.
Източник: dnevnik.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР