Софийски импулс за решение на спора за името
Я виж ти! Дори без да желае, България ще стане участник в договарянията за името сред Гърция и Македония. Вярно, не директен участник, тъй като по този начин повелява формулата на договарянията, само че с логистична поддръжка и гостолюбие. Но и това е нещо.
А гръцко- македонският спор за името трае към този момент таман двадесет и шест години и половина, от 8 септември 1991-а, когато Македония с референдум разгласи своята самостоятелност. Преговорите започнаха по-късно, само че опитите на политическо равнище казусът да бъде решен започнаха незабавно след неговото пораждане. Оттогава, та до през днешния ден, гръцко-македонският спор за името на новата страна към този момент се има своята история, която от ден на ден облепва с митология.
Като тези приказки, които чух неотдавна от един от ветераните на македонската политическа сцена- и от югославско, и от „ самостоятелното “ време на републиката- Стоян Андов, първият ръководител на Народното събрание в Скопие. В началото на февруари 1992 година в Давос той имал загадка среща с тогавашния гръцки министър председател Константинос Мицотакис, проведена с посредничеството на прословутия Хенри Кисинджър. Та, Мицотакис му връчил записка с молба Андов да я съобщи на президента Киро Глигоров. Какво пишело на листчето? „ Република Македония- Скопие “, името, което Атина предлага за новата страна като изискване тя да бъде подкрепена от Гърция. Андов твърди, че, несъмнено, предал посланието на Глигоров, който отсякъл, че тая, дето гърците я замислят, няма да стане.
Когато слушах Андов, прочее, това не е първият път, когато той споделя тази история, си дадох сметката, че сценката в Давос, непокътната в цялостна загадка от медиите, се е разиграла единствено две седмици откакто България първа призна Република Македония с това нейно конституционно име. То отвори пътя за международно-правното й самопризнание, та през днешния ден още 136 страни плюс нашата са я приели със същото име. Притесних се дали и ние нямаме някаква виновност за раждането на казуса за разликите към името, който толкоз време трови двустранните гръцко-македонски връзки и стопира евроатлантическата интеграция на Македония, само че пък след това си дадох сметка, че това, което последва нашето първо самопризнание е надалеч по-важно и стойностно като поддръжка за новата страна, в сравнение с нерационално издиганите бариери пред нея.
….Но историята продължава. В книгата си „ Македония е всичко, което имаме “, излязла през 2001 година, Глигоров загатва за опити на Гърция посредством своите секрети служби да му предложи рушвет от един милион $ кеш, с цел да одобри упоменатото към този момент име. Тогавашният вътрешен министър Любомир Фръчковски го помолил да одобри хора от македонските секрети служби, към които към този момент се били обърнали техни гръцки сътрудници с молба да посредничат пред Глигоров. Президентът тогава с отвращение отхвърлил сходна концепция, само че тя, както и Андов твърди, в действителност е била стартирана. Все по това време е прословутата покана на Мицотакис към Слободан Милошевич и нашия Желю Желев за среща, на която да се разиска бъдещето на Македония, която Желев е отхвърлил.
После някъде в 1995 година, когато едностранната обсада на Гърция против Македония от февруари 1994 година към момента траеше, тогавашният държавен секретар на Съединени американски щати Сайръс Ванс също направил опит да прокара името Република Македония (Скопие), само че задачата не съумяла, пък и на 13 септември същата година бе подписана Спогодбата сред Гърция и Македония за преустановяване на блокадата от юг. В Скопие направиха смяна на Конституцията, смениха държавното си знаме, допълниха член 49 от главния закон тъй че, да не нервира гърците. В подмяна получиха обещанието от Атина да не се пречи на БЮРМ (Бивша югославска република Македония) с това име да членува в интернационалните организации. През април идната година БЮРМ стана член на Организация на обединените нации, а тогава президентът Глигоров, който доста настояваше за участието в международната организация, успокои съгражданите си, че краткотрайното наименование на страната е единствено за няколко месеца. Тези няколко месеца траят към този момент двадесет и четири години, а краткотрайното ФИРОМ (FIROM- по латинската транскрипция) си стана сериозна официална спънка пред евроатлантическите желания на някогашната югорепублика.
И не щеш ли в този момент, толкоз години от този момент нещата почват да се понареждат, май. През миналата седмица един стадий от надхитрянето сред Скопие и Атина завърши, а в този момент следва да стартира нов, освен това на роден, софийски терен. Макар че става дума по-скоро за логистичната страна на въпроса, а не политическата, този факт си е значим и забавен от където и да го погледнеш. Ако се има вяра на информациите от Скопие, на 15 и 16 февруари министрите на външните работи Никос Козияс и Никола Димитров ще се видят, с цел да продължат договарянията за името като удостоверение, че оттук насетне те ще се водят на равнище, не по-ниско от тяхното. Последното им виждане беше на 11 януари, тъй че почти един месец ги дели от идния диалог, несъмнено, с посредничеството на неизменимия Матю Нимиц. През този месец, през който двамата не са се виждали, се случиха някои реперни неща в диалога- на 17 януари в Ню Йорк Нимиц показа пред непрекъснатите договарящи от двете страни новия пакет от хрумвания за решение на разногласието. В Солун се организира протестен протест срещу концепцията името „ Македония “ да стои в бъдещото наименование на северния комшия. В Давос се видяха за първи път министър председателите Алексис Ципрас и Зоран Заев, а в символ на подготвеност за възстановяване на връзките, Заев даде обещание да смени имената на автомагистралата от северната до южната граница, като размени „ Александър Македонски “ с „ Приятелство “ и да преименува летището в Скопие, което носи същото име на античния военачалник. Направи го оня ден на съвещание на държавното управление, като реши алтернативата дали аерогарата в столицата да се споделя „ Киро Глигоров “ или нещо друго по най-простия начин- назова я „ Международен аеродром Скопие “. След същото съвещание Заев обществено оповести, че Скопие приема в съчетаното име на Македония да има определение с географско наличие. Така той отговори на апела на Никос Козияс, който в изявление прикани Заев да обясни обществено мнението на Скопие, откакто самият Козияс съобщи, че позицията на Атина се крепи на три стълба- съчетано име, ерга омнес (за цялостна употреба) и конституционни промени. Малко по-късно през седмицата Заев даде да се разбере, че Скопие опъва „ алената линия “ там, където стартира македонската еднаквост. Име- да, идентичност- не, нещо такова. Междувременно, на 4 февруари в Атина се организира втори, по-многолюден митинг- по полицейски източници с към 140 000 участници, събрани от цяла Гърция, с дейното наличие на опозицията и на Гръцката православна черква. Премиерът Ципрас се опита да минимизира смисъла на митинга, като съобщи, че рекламираното от опозиционните партии „ земетресение “ по този начин и не се случи, което му дава съображение да продължи с договарянията със Скопие. Въпреки че, по някои данни, 23 % от протестиращите са били последователи на неговата СИРИЗА.
Така че чакаме 15 февруари, когато в София ще се съберат на неофициална среща министрите на външните работи от Европейски Съюз и от страните-кандидатки за участие. Удобен мотив за диалог сред Козиас и Димитров, пък и това е късмет да забележим Матю Нимиц у нас и да му зададем всички въпроси, с които българските медии го гонят на всички места, където го видят.
А гръцко- македонският спор за името трае към този момент таман двадесет и шест години и половина, от 8 септември 1991-а, когато Македония с референдум разгласи своята самостоятелност. Преговорите започнаха по-късно, само че опитите на политическо равнище казусът да бъде решен започнаха незабавно след неговото пораждане. Оттогава, та до през днешния ден, гръцко-македонският спор за името на новата страна към този момент се има своята история, която от ден на ден облепва с митология.
Като тези приказки, които чух неотдавна от един от ветераните на македонската политическа сцена- и от югославско, и от „ самостоятелното “ време на републиката- Стоян Андов, първият ръководител на Народното събрание в Скопие. В началото на февруари 1992 година в Давос той имал загадка среща с тогавашния гръцки министър председател Константинос Мицотакис, проведена с посредничеството на прословутия Хенри Кисинджър. Та, Мицотакис му връчил записка с молба Андов да я съобщи на президента Киро Глигоров. Какво пишело на листчето? „ Република Македония- Скопие “, името, което Атина предлага за новата страна като изискване тя да бъде подкрепена от Гърция. Андов твърди, че, несъмнено, предал посланието на Глигоров, който отсякъл, че тая, дето гърците я замислят, няма да стане.
Когато слушах Андов, прочее, това не е първият път, когато той споделя тази история, си дадох сметката, че сценката в Давос, непокътната в цялостна загадка от медиите, се е разиграла единствено две седмици откакто България първа призна Република Македония с това нейно конституционно име. То отвори пътя за международно-правното й самопризнание, та през днешния ден още 136 страни плюс нашата са я приели със същото име. Притесних се дали и ние нямаме някаква виновност за раждането на казуса за разликите към името, който толкоз време трови двустранните гръцко-македонски връзки и стопира евроатлантическата интеграция на Македония, само че пък след това си дадох сметка, че това, което последва нашето първо самопризнание е надалеч по-важно и стойностно като поддръжка за новата страна, в сравнение с нерационално издиганите бариери пред нея.
….Но историята продължава. В книгата си „ Македония е всичко, което имаме “, излязла през 2001 година, Глигоров загатва за опити на Гърция посредством своите секрети служби да му предложи рушвет от един милион $ кеш, с цел да одобри упоменатото към този момент име. Тогавашният вътрешен министър Любомир Фръчковски го помолил да одобри хора от македонските секрети служби, към които към този момент се били обърнали техни гръцки сътрудници с молба да посредничат пред Глигоров. Президентът тогава с отвращение отхвърлил сходна концепция, само че тя, както и Андов твърди, в действителност е била стартирана. Все по това време е прословутата покана на Мицотакис към Слободан Милошевич и нашия Желю Желев за среща, на която да се разиска бъдещето на Македония, която Желев е отхвърлил.
После някъде в 1995 година, когато едностранната обсада на Гърция против Македония от февруари 1994 година към момента траеше, тогавашният държавен секретар на Съединени американски щати Сайръс Ванс също направил опит да прокара името Република Македония (Скопие), само че задачата не съумяла, пък и на 13 септември същата година бе подписана Спогодбата сред Гърция и Македония за преустановяване на блокадата от юг. В Скопие направиха смяна на Конституцията, смениха държавното си знаме, допълниха член 49 от главния закон тъй че, да не нервира гърците. В подмяна получиха обещанието от Атина да не се пречи на БЮРМ (Бивша югославска република Македония) с това име да членува в интернационалните организации. През април идната година БЮРМ стана член на Организация на обединените нации, а тогава президентът Глигоров, който доста настояваше за участието в международната организация, успокои съгражданите си, че краткотрайното наименование на страната е единствено за няколко месеца. Тези няколко месеца траят към този момент двадесет и четири години, а краткотрайното ФИРОМ (FIROM- по латинската транскрипция) си стана сериозна официална спънка пред евроатлантическите желания на някогашната югорепублика.
И не щеш ли в този момент, толкоз години от този момент нещата почват да се понареждат, май. През миналата седмица един стадий от надхитрянето сред Скопие и Атина завърши, а в този момент следва да стартира нов, освен това на роден, софийски терен. Макар че става дума по-скоро за логистичната страна на въпроса, а не политическата, този факт си е значим и забавен от където и да го погледнеш. Ако се има вяра на информациите от Скопие, на 15 и 16 февруари министрите на външните работи Никос Козияс и Никола Димитров ще се видят, с цел да продължат договарянията за името като удостоверение, че оттук насетне те ще се водят на равнище, не по-ниско от тяхното. Последното им виждане беше на 11 януари, тъй че почти един месец ги дели от идния диалог, несъмнено, с посредничеството на неизменимия Матю Нимиц. През този месец, през който двамата не са се виждали, се случиха някои реперни неща в диалога- на 17 януари в Ню Йорк Нимиц показа пред непрекъснатите договарящи от двете страни новия пакет от хрумвания за решение на разногласието. В Солун се организира протестен протест срещу концепцията името „ Македония “ да стои в бъдещото наименование на северния комшия. В Давос се видяха за първи път министър председателите Алексис Ципрас и Зоран Заев, а в символ на подготвеност за възстановяване на връзките, Заев даде обещание да смени имената на автомагистралата от северната до южната граница, като размени „ Александър Македонски “ с „ Приятелство “ и да преименува летището в Скопие, което носи същото име на античния военачалник. Направи го оня ден на съвещание на държавното управление, като реши алтернативата дали аерогарата в столицата да се споделя „ Киро Глигоров “ или нещо друго по най-простия начин- назова я „ Международен аеродром Скопие “. След същото съвещание Заев обществено оповести, че Скопие приема в съчетаното име на Македония да има определение с географско наличие. Така той отговори на апела на Никос Козияс, който в изявление прикани Заев да обясни обществено мнението на Скопие, откакто самият Козияс съобщи, че позицията на Атина се крепи на три стълба- съчетано име, ерга омнес (за цялостна употреба) и конституционни промени. Малко по-късно през седмицата Заев даде да се разбере, че Скопие опъва „ алената линия “ там, където стартира македонската еднаквост. Име- да, идентичност- не, нещо такова. Междувременно, на 4 февруари в Атина се организира втори, по-многолюден митинг- по полицейски източници с към 140 000 участници, събрани от цяла Гърция, с дейното наличие на опозицията и на Гръцката православна черква. Премиерът Ципрас се опита да минимизира смисъла на митинга, като съобщи, че рекламираното от опозиционните партии „ земетресение “ по този начин и не се случи, което му дава съображение да продължи с договарянията със Скопие. Въпреки че, по някои данни, 23 % от протестиращите са били последователи на неговата СИРИЗА.
Така че чакаме 15 февруари, когато в София ще се съберат на неофициална среща министрите на външните работи от Европейски Съюз и от страните-кандидатки за участие. Удобен мотив за диалог сред Козиас и Димитров, пък и това е късмет да забележим Матю Нимиц у нас и да му зададем всички въпроси, с които българските медии го гонят на всички места, където го видят.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ