След 20 години се върна в Родопите, какво видя - заложници на свободата – заводи и строежи, а хората ги няма
„ Всички ние сме заложници на свободата. В това ни трансформира времето, в което живеем и което ни сервира своите блага. Подаръците на свободата устроиха някои хора в доста богати, други запратиха по всички краища на света, да се избавят от следствията им”, стартира диалогът 40-годишният Ангел. Мъжът се завръща в Кърджали 20 години, откакто е напуснал родния град и страната.
Две десетилетия го разделят от „ преди и сега”. За него всичко е ново. Той преоткрива града край Арда, района на Източните Родопи. Вижда и преценява всичко през очите на гурбетчията, на забравилия и не напълно, на този, който може да сътвори своята картина без да е обременяван от политически досег и цялото съпътстващо го садо-мазо ухажване. Мияч, чистач, строителен служащ, водач, скитник, притежател на компания, банкрутирал и отново в бизнеса… Биография на две десетилетия надалеч от родния край. Ето по какъв начин той вижда Кърджали на прага на следващата му независимост. От жабите под моста и отражението във Водното огледало „ Детството ни мина в пресичане на Арда и ловене на жаби под Новия мост. Влизахме в градините около реката, играхме футбол по зелените площи сред блоковете във „ Възрожденци”. Летата на село пък бяха изпълнени с безчет завършения. Сега селата пустеят. Децата са необичайност. Арда е укротена във Водно огледало, в което се оглеждат градежи, изникнали върху местата, където играехме футбол. Не съм си представял, че този квартал може да бъде толкоз застроен. Блок до блок, а видях единствено една детска площадка. Строи се на всички места, даже на метри от водното оборудване. Полята край пасарелката напълно скоро ще бъдат строителни площадки, по този начин разбрах. Човек би си споделил „ Леле, толкоз доста нови сгради-градът се разраства, вложенията са големи поради икономическите благоприятни условия, както на бизнеса, по този начин и на елементарните хора!”. Това май не е по този начин. За избягалите „ здрасти” или „ селям” няма С доста другари, съученици съм контактувал в обществените мрежи. Оказва се, че голяма част от тях са напуснали района, някои вечно. Семействата им ги чакат да се върнат за месец-два от чужбина или са дружно с тях. Реших да направя една разходка из града. Сам. Повярвай ми, но не видях нито едно познато лице. Нито едно здрасти, нито селям, нито някакъв привет на какъвто и да е език. Не срещнах никого, с който да разменя няколко приказки. Цяло едно потомство е напуснало града? След това разбрах, че районът безусловно се е стопил. Селата обезлюдяват, популацията на градовете също понижава. Никой не може да каже сигурно какъв брой души живеят в един блок. Жилища непрекъснато сменят притежателите си, прозорците вечер не светят тъй като цялото семейство е отпътувало зад граница. Чета, че до 30 години популацията на района ще намалее съвсем два пъти. Затова сме заложници на свободата. Можем да отидем до всяка точка на планетата, където считаме, че ще намерим своето благополучие. И по този начин са създали хиляди. За сметка на родния край. В чужбина намерихме своето развиване, сигурност, благоприятни условия, само че последователно загубихме своето „ Аз”. Решението беше наше, само че някакси си остава чувството, че други ни го постановиха. Не желаех да разгадавам на познанството си с някого или нещо, че да „ стана човек” вкъщи. Виждам, че няма огромна смяна. „ За всичко трябват връзки”, ми споделя комшийката, която срещнах оня ден. И защо? Разбирам, че има работа даже за китайците в Кърджали. Строят се нови фабрики, влагат се доста средства. Хора обаче няма. И защо се строи всичко това? Заплатите са извънредно ниски, развиването на дребния и междинния бизнес е на някакво африканско равнище. Пътищата са окаяни, само че освен тук, а в цялата страна. Проблеми със опазването на здравето, образованието, правораздаването, с какво ли не. Всичко живо е недоволно. Лекари опразват лечебните заведения, служители на реда и пожарникари излизат на митинг поради мижави заплати-купували си даже и униформите сами. Учителите са с разнебитено достолепие поради разюздени дебили, които са принудени да образоват, а даже не могат да се защитят съответно от тях, когато ги сполети някой прът в главите… За какво трябват „ връзки”? За да си част от целия този батак? Имам възприятието, че в парка видях повече кучета в сравнение с деца. Като дребен помня езерцето с лилиите в „ Горубсо” и стотиците хлапета, които сновяха с интерес по алеите. Сега са пусти. За сметка на това по закърпените улици летят коли. Паркират ги по тротоари, зелени площи, на всички места където им се види удачно по отношение на самото улеснение на лидера. Защо е всичко това? Усещането е, че в града има повече коли в сравнение с хора. В събота вечерта хванах такси. Минаваме по центъра и не виждам жива душа. Питах го таксиметровия какво става? Той ми дава отговор „ Хората ги няма от дълго време. А преди години в петък и събота беше фул”. Тази независимост! Интересувам се, откакто толкоз доста работни места ще се отварят, а непрекъснато се търсят хора, от кое място, по дяволите, бизнесът си намира фрагменти? И всички подвигат плещи. Никой не може да ми отговори на този въпрос. Обясняват ми нещо за учебните заведения, за някакви стратегии, първи проблясъци на непознат модел обучение, само че никой си няма и концепция какво ще се случи откакто „ свободата” е в ход и всеки един образован и можещ човек може да потърси щастието си зад граница при обезпечен триумф и съответно възнаграждение, стига да е твърдоглав. Като разбрах и какви са стартовите възнаграждения… „ Искат да си талант и да имаш десетки умения, а по-късно ти казват-започваш с 500-600 лв.. След няколко години можеш да стигнеш и до 750. Има и още по-фрапантни образци за по-ниско възнаграждение”, ми споделя съсед. Друг ми рече, че събирали служащи от други райони. Тепърва обаче и нови работодатели щели да стъпват. Чудно нещо. Щом не могат със заплати, с какво ще ги привлекат фрагментите? Детски площадки за кравите по селата и „ цялостно кьопек” Видях една чисто нова детска площадка в едно село, на която пасяха крави. Питах локалните къде са децата-те викат, че са в града. За какво им е тогава това оборудване? Вдигат плещи. „ Да се строи, бе, парата да не стои по този начин, на едно място. Деца няма, но строители има и те би трябвало да ядат”, ми отговори може би най-точно дъртак в селото. „ Парата да се върти!”, къде бил ключът от загадката. Пък в града очевидно тактиката е друга, тъй като единствено блокове се подвигат. Казват ми обаче, че жилищата се купували, още на „ зелено”. Но пък стояли празни и когато „ узреят”. „ Купуват хора като тебе от вънка и след това отново навън”, ми разкри мистерията вездесъщият в познанията си за района мой съсед. Много е в час. От него разбрах, че и по избори към този момент не било забавно. ”Едно и също-това ще стане, оново и най-после отново ей тоя”, вика и си прегънал с лявата длан лакътя на дясната ръка. Куче го ухапало, другояче разправя. Отишъл до градината и някакъв махленски псе го гризнал, само че леко вика. „ Пълно кьопек, но т`ва е!”, цъка и си гледа догарящата цигара в ръката.
Пък аз отново ще отпътувам. Както хиляди от района. Градът очевидно пораства, но хората ги няма. Преди постройките бяха малко, а популацията два пъти повече”, приключва късият си роман Ангел.
Заложник на свободата, един от хилядите. Могат да заминат на всички места, свободни са. Но не могат да се върнат за повече от месец. Отражението в очите им е задоволително.
Източник: rodopi24.blogspot.bg
Две десетилетия го разделят от „ преди и сега”. За него всичко е ново. Той преоткрива града край Арда, района на Източните Родопи. Вижда и преценява всичко през очите на гурбетчията, на забравилия и не напълно, на този, който може да сътвори своята картина без да е обременяван от политически досег и цялото съпътстващо го садо-мазо ухажване. Мияч, чистач, строителен служащ, водач, скитник, притежател на компания, банкрутирал и отново в бизнеса… Биография на две десетилетия надалеч от родния край. Ето по какъв начин той вижда Кърджали на прага на следващата му независимост. От жабите под моста и отражението във Водното огледало „ Детството ни мина в пресичане на Арда и ловене на жаби под Новия мост. Влизахме в градините около реката, играхме футбол по зелените площи сред блоковете във „ Възрожденци”. Летата на село пък бяха изпълнени с безчет завършения. Сега селата пустеят. Децата са необичайност. Арда е укротена във Водно огледало, в което се оглеждат градежи, изникнали върху местата, където играехме футбол. Не съм си представял, че този квартал може да бъде толкоз застроен. Блок до блок, а видях единствено една детска площадка. Строи се на всички места, даже на метри от водното оборудване. Полята край пасарелката напълно скоро ще бъдат строителни площадки, по този начин разбрах. Човек би си споделил „ Леле, толкоз доста нови сгради-градът се разраства, вложенията са големи поради икономическите благоприятни условия, както на бизнеса, по този начин и на елементарните хора!”. Това май не е по този начин. За избягалите „ здрасти” или „ селям” няма С доста другари, съученици съм контактувал в обществените мрежи. Оказва се, че голяма част от тях са напуснали района, някои вечно. Семействата им ги чакат да се върнат за месец-два от чужбина или са дружно с тях. Реших да направя една разходка из града. Сам. Повярвай ми, но не видях нито едно познато лице. Нито едно здрасти, нито селям, нито някакъв привет на какъвто и да е език. Не срещнах никого, с който да разменя няколко приказки. Цяло едно потомство е напуснало града? След това разбрах, че районът безусловно се е стопил. Селата обезлюдяват, популацията на градовете също понижава. Никой не може да каже сигурно какъв брой души живеят в един блок. Жилища непрекъснато сменят притежателите си, прозорците вечер не светят тъй като цялото семейство е отпътувало зад граница. Чета, че до 30 години популацията на района ще намалее съвсем два пъти. Затова сме заложници на свободата. Можем да отидем до всяка точка на планетата, където считаме, че ще намерим своето благополучие. И по този начин са създали хиляди. За сметка на родния край. В чужбина намерихме своето развиване, сигурност, благоприятни условия, само че последователно загубихме своето „ Аз”. Решението беше наше, само че някакси си остава чувството, че други ни го постановиха. Не желаех да разгадавам на познанството си с някого или нещо, че да „ стана човек” вкъщи. Виждам, че няма огромна смяна. „ За всичко трябват връзки”, ми споделя комшийката, която срещнах оня ден. И защо? Разбирам, че има работа даже за китайците в Кърджали. Строят се нови фабрики, влагат се доста средства. Хора обаче няма. И защо се строи всичко това? Заплатите са извънредно ниски, развиването на дребния и междинния бизнес е на някакво африканско равнище. Пътищата са окаяни, само че освен тук, а в цялата страна. Проблеми със опазването на здравето, образованието, правораздаването, с какво ли не. Всичко живо е недоволно. Лекари опразват лечебните заведения, служители на реда и пожарникари излизат на митинг поради мижави заплати-купували си даже и униформите сами. Учителите са с разнебитено достолепие поради разюздени дебили, които са принудени да образоват, а даже не могат да се защитят съответно от тях, когато ги сполети някой прът в главите… За какво трябват „ връзки”? За да си част от целия този батак? Имам възприятието, че в парка видях повече кучета в сравнение с деца. Като дребен помня езерцето с лилиите в „ Горубсо” и стотиците хлапета, които сновяха с интерес по алеите. Сега са пусти. За сметка на това по закърпените улици летят коли. Паркират ги по тротоари, зелени площи, на всички места където им се види удачно по отношение на самото улеснение на лидера. Защо е всичко това? Усещането е, че в града има повече коли в сравнение с хора. В събота вечерта хванах такси. Минаваме по центъра и не виждам жива душа. Питах го таксиметровия какво става? Той ми дава отговор „ Хората ги няма от дълго време. А преди години в петък и събота беше фул”. Тази независимост! Интересувам се, откакто толкоз доста работни места ще се отварят, а непрекъснато се търсят хора, от кое място, по дяволите, бизнесът си намира фрагменти? И всички подвигат плещи. Никой не може да ми отговори на този въпрос. Обясняват ми нещо за учебните заведения, за някакви стратегии, първи проблясъци на непознат модел обучение, само че никой си няма и концепция какво ще се случи откакто „ свободата” е в ход и всеки един образован и можещ човек може да потърси щастието си зад граница при обезпечен триумф и съответно възнаграждение, стига да е твърдоглав. Като разбрах и какви са стартовите възнаграждения… „ Искат да си талант и да имаш десетки умения, а по-късно ти казват-започваш с 500-600 лв.. След няколко години можеш да стигнеш и до 750. Има и още по-фрапантни образци за по-ниско възнаграждение”, ми споделя съсед. Друг ми рече, че събирали служащи от други райони. Тепърва обаче и нови работодатели щели да стъпват. Чудно нещо. Щом не могат със заплати, с какво ще ги привлекат фрагментите? Детски площадки за кравите по селата и „ цялостно кьопек” Видях една чисто нова детска площадка в едно село, на която пасяха крави. Питах локалните къде са децата-те викат, че са в града. За какво им е тогава това оборудване? Вдигат плещи. „ Да се строи, бе, парата да не стои по този начин, на едно място. Деца няма, но строители има и те би трябвало да ядат”, ми отговори може би най-точно дъртак в селото. „ Парата да се върти!”, къде бил ключът от загадката. Пък в града очевидно тактиката е друга, тъй като единствено блокове се подвигат. Казват ми обаче, че жилищата се купували, още на „ зелено”. Но пък стояли празни и когато „ узреят”. „ Купуват хора като тебе от вънка и след това отново навън”, ми разкри мистерията вездесъщият в познанията си за района мой съсед. Много е в час. От него разбрах, че и по избори към този момент не било забавно. ”Едно и също-това ще стане, оново и най-после отново ей тоя”, вика и си прегънал с лявата длан лакътя на дясната ръка. Куче го ухапало, другояче разправя. Отишъл до градината и някакъв махленски псе го гризнал, само че леко вика. „ Пълно кьопек, но т`ва е!”, цъка и си гледа догарящата цигара в ръката.
Пък аз отново ще отпътувам. Както хиляди от района. Градът очевидно пораства, но хората ги няма. Преди постройките бяха малко, а популацията два пъти повече”, приключва късият си роман Ангел.
Заложник на свободата, един от хилядите. Могат да заминат на всички места, свободни са. Но не могат да се върнат за повече от месец. Отражението в очите им е задоволително.
Източник: rodopi24.blogspot.bg
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ