Игра на държава*
Всеки път, когато по един или различен мотив се вглеждам в активността на хората от върха, с които режимът у нас се отъждествява, не мога да избягна възприятието за деца, които си играят на страна. Спомнете си по какъв начин лицата на естествените деца получават тези неестествено тържествени и значими изрази, по какъв начин ръцете им вършат величествено-смешни жестове и гласчетата им се напъват, с цел да извикат помпозното: „ Аз съм България “ или „ Аз съм Аржентина “. За да придадат по-голяма меродавност на играта си, децата се пробват да имитират хипотетичните безапелационни обноски на възрастните държавници и с най-голяма съвестност си разменят територии, афишират войни, водят сражения. Същевременно детската визия за власт и мощ неведнъж се показва във мечти като: „ Ако бях цар, щях да си построя най-големия аероплан в света “, или „ Ще трансферира столицата на България в село “, или „ Ще павирам площада пред нашата къща със златни павета “ и така нататък Децата желаят да създадат неотразимо усещане на света, всеки да ги види, признае и им се преклони. Може би тези мечти имат своето пояснение, което е обвързвано с непрекъснатото неуважение на възрастните — „ детска работа “.
Но в този момент представете си, че такова едно дете физически порасне, само че резервира у себе си целия комплекс на своите деветгодишни фантазии и мечти, резервира детския блян за показ на мощ и власт, за непрекъснато демонстриране на предимство. Представете си също, че и инстинктите на 50-годишния жител са си останали на същото детско равнище, и вие ще видите, че той в действителност се пробва да трансферира „ столицата на България в село “ или да се огради със златни павета. Децата не знаят и не се интересуват от цената на осъществените мечти. Те нямат визия за чия сметка са златните павета, те не се досещат, че
може би милиони хора ще би трябвало да ги отгладуват,
да ги изстрадат. За тях нещата са като в приказките.
Представете си, че персонално вие сте роден в Златица, детството ви е минало измежду овчарчета и краварчета, измежду най-чистия и ухаен балкански въздух, измежду красива и волна природа. Но вие не сте благополучен измежду тях, даже не я забелязвате естествената красота. Даже в някаква степен вашето плебейско самочувствие страда, че татко ви е елементарен селяндур, каквито са всичките ви родственици, че в техния елементарен и отруден живот няма нищо героично и велико. Дори фактът, че те създават в своите мандри най-хубавия кашкавал в страната, ви потиска, тъй като вие си мечтаете за нещо напълно друго, супертехническо и ослепително, като строителство на ракети или на дреднаути, пътища от фосфоресциращ асфалт, лебедово езеро и стъклен дворец за ваша милост… и така нататък Но върхът на вашата фантазия е часът, когато вие ще се появите пред вашите някогашни съселяни в качеството си на всесилен султан и със размах ще им покажете какъв брой надалеч сте отишли, ще им раздадете благодеяния и ще им кажете тържествено:
„ Стига с вашия кашкавал! Аз пристигнах да ви освободя от проклетите мандри и от през днешния ден нататък вие ще обръщате мед, или ще работите на компютри, или ще монтирате полупроводници! Аз трансформирам вашия живот! “
Речено — сторено.
Малкият селски площад става „ площад на революцията “,
остарялата кръчмица е бутната, с цел да се издигне внушителна читалищна постройка, където вашият портрет гледа от всяка стена, построявате мотел, въпреки че няма доста гости, тъй като пътят е неприятен. Затова построявате и път. Издигате и кафе-бар, въпреки че вашите съселяни не обичат кафе, въпреки всичко звучи съвременно. След това се хвърляте да строите завода, с който в действителност желаете да измененията историята… Няма никакво значение какво тъкмо ще създава този цех, какъв ще бъде икономическият му резултат или пък въздействието върху околната среда, значимото е той да се издигне, тъй като е вашият личен монумент, който приживе сте си основали и с който се надявате да ви запомнят… И нито за момент не си помисляте, че цялата тази активност на вашето обезсмъртяване, цялото това демонстриране на вашето предимство, всичко се заплаща не от вас, а от залъка на някогашните кашкаваладжии. И освен това: никой от тях не ви е желал нито мотела, нито кафе-бара, нито кое да е от благодеянията, които сте раздали. Никой не ви е молил
да осъществявате детските си фантазии за непозната сметка,
тъй като, в случай че вие сте били трагичен измежду Балкана, имало е доста хора, които са били щастливи и които биха желали да живеят не съгласно вашите фантазии, а съгласно техните лични разбирания.
Както мнозина от читателите са се досетили, дотук аз описах съвсем безусловно историята на медодобивния цех край Златица и Пирдоп. Червенков искаше да промени лицето на родния си край и нищо не можеше да го спре. Медодобивният цех е образец за едно от най-абсурдните индустриални строителства, които науката познава. Всеки студент от политехниката знае, че при избор на място за сграда на цех се изискват три съществени условия: непосредственост до източник на сила, непосредственост до източник на суровина, непосредственост до превоз. Когато медодобивният цех стартира да се строи, нито едно от тези условия не съществуваше. До откриването на медната руда край Панагюрище заводът трябваше да работи с вносна руда, енергийният проблем в никакъв случай не бе позволен, а подбалканската железница позволи транспортния проблем. В резултат на комбинацията от най-неблагоприятни фактори производството на този цех се оказа неколкократно по-скъпо от цените на интернационалния пазар. По някое време синият камък, който се добиваше в завода, струваше към 7 пъти повече от югославския наследник камък. От позиция на виталната среда наличието на завода се оказа с чудовищни резултати. Постоянно отделящият се серен двуокис и други газове трансфораха чистия въздух на този превъзходен край в нещо като зноен газ. Един от най-естествените скотовъдни региони на страната бе погубен един път вечно. Вероятно Червенков би могъл да напише в биографията си, че е трансформирал вечно лицето на своя край. Но даже нищо да не напише, този чудовищно противен великан, който залива с отровни газове Златица и Пирдоп, ще си остане най-подходящият монумент на една отвратителна ера.
Но играта на страна, която играха не един и двама самообезсмъртяващи се вождове,
продължи да залива страната с глупости .
Точно рожба на такава детска фикция е и най-грозният комплекс от здания, в миналото виждан на българска територия — центърът на София. Няма клиент на София, няма човек с естествен усет, който да не е бил покъртен от тази най-просташка проява на безсъдържателност. Съветските шефове на България не съумяха да пренесат Москва-река край Павлово, само че сполучиха да пренесат кремълската безчувственост и пищност на мястото на най-усмихнатата софийска улица „ Търговска “. Бедата е, че партийният дом, този монумент на натрапничеството, е изчислен и против атомни бомби. Външните му стени са от най-дебел бетон и всички бъдещи софийски генерации ще би трябвало да се примирят с наличието му.
Преди десетина години постоянно пътувах с кола до Габрово. На десетина километра преди града, от лявата страна, се намираше местността Градини. Помня какъв брой сюрпризиран бях, когато за първи път локални ръководители ме заведоха да вечерям там. Това беше обилен парк със особено отгледани цветя и дървета, с настлани алеи, с дребни езера, осветени художествено с потулени лампи, и някъде в средата беше модерният ресторант. Вътре в ресторанта имаше специфична зала, скъпо декорирана, която беше постоянно заключена. Когато попитах шефа за какво не сервират в нея, той ми сподели, че я отварят единствено когато другарят Райко Дамянов пристигна, тъй като била за него. Целият този комплекс беше основан по концепция на Райко Дамянов, с цел да се обезсмърти пред своите земляци. Някой би споделил, че в това няма нищо неприятно и че е хубаво, че ръководителите на страната демонстрират такава синовна обвързаност към родните си краища, и че се стараят да ги разкрасят. Бих се съгласил с това пояснение единствено
в случай че въпросните ръководители плащаха от личния си джоб
за своята синовна обвързаност. А в нашите случаи ставаше неприемливо отклонение на държавни средства за глезене на локални ползи и за демонстриране суетата на всякакви ръководители. Или както се споделя — с непозната пита помен да правиш. Когато в миналото дедите ни са построявали чешми, с цел да улеснят живота на съселяните си и с цел да оставят имената си върху тях, те са плащали сами за това или са ги правили със личните си ръце. И по тази причина аз не мога да приема великодушните жестове на актуалните държавни ръководители като израз на достойнство, а таман в противен случай — като корист и разхищаване на публични средства.
Пак преди години, когато човек погледнеше вечер от Витоша към осеяното със светлини софийско поле, незабавно забелязваше в северната му част, по посока на Стара планина, група изключително мощни, съвсем прожекторни светлини. Всеки би помислил, че това е някакъв цех, където се работеше през деня и нощем. Оказа се, че е родната махала край Кумарица на министъра на вътрешните работи и член на Политбюро Георги Цанков, по чиято самодейност, за негова лична популярност в години на икономисване на електрическата сила, последната се прахосваше, с цел да свети из улици, по които надали някой минаваше. Нямаше никакво значение, че в това време гъсто обитаеми региони на София бяха в мрачевина, че хората нямаха право да ползуват котлони и ютии във върховите часове, и така нататък
Тази трогателна активност на всякакви ръководители по отношение на родните им места или по отношение на скъпи на самите тях улици, площади, ливади или полета беше
присъща за логиката на психиката на нашия партиен или държавен началник.
В известна степен тя беше и измама, защото „ човек не гледаше единствено за себе си, ами се сещаше и за народа, от който бе излязъл “. По-големи или по-малки величия се стараеха да оставят името си било посредством асфалтиране на улици, било посредством някоя и друга сграда, която, въпреки и не изключително нужна, трябваше да остане за чест и популярност на признателния наследник. По самодейност на Митко Григоров бе издигната постройката на читалището или културния дом в квартал „ Иван Вазов “, която най-малко по мое време нямаше никакво опрощение.
Но мисля, че първенец на тази обич към родния край е сегашният ръководител на Държавния съвет Тодор Живков. Може би село Правец, неговото родно село, е най-благоустроеното село в страната. Маса средства бяха хвърлени, с цел да трансфорат това никакво село в нещо като показно, надали не музейно село, чиято единствена заслуга в българската история е раждането на Тодор Живков. Нямам визия тъкмо какъв брой средства са отишли за основаването на никому ненужния мотел край селото, за асфалтирането, суперелектрифицирането, публичното строителство и така нататък, само че сигурен съм, че доста други села са били ощетени поради село Правец. Пак на Тодор Живков се дължи невероятното фаворизиране на Ботевград и околния регион, където бяха хвърлени големи пари за градско и индустриално строителство. Спомням си експерти физици от София, които проклинаха построяването на Завода за полупроводници в Ботевград, където те трябваше да работят. Почти като медодобивния цех на Червенков Заводът за полупроводници ни в чеп, ни в ръкав бе издигнат в Ботевград по една-единствена причина — да изрази положителните усеща на Живков към земляците му. Специалният темперамент на този цех, който изискваше по-висококвалифицирана работна ръка, задължаваше той да бъде издигнат в София. Но за злощастие на столицата ръководителят на Държавния съвет не бе роден в нейните лимити. По същите аргументи Ботевград и покрайнината са най-привилегированият регион на страната.
Нямам опция да проследя по-надълбоко и по-надалече това толкоз публикувано събитие на отклонение на публични средства за увековечаване на сантименталните усеща на един или различен началник. Трябва да кажа, че то е още по-популярно измежду локалните, окръжните партийни ръководители, които по всякакъв начин фаворизират своите махали, села или улици за сметка на останалата част от страната. Но извънредно
субективното и безпричинно хабене на държавни пари
не се отнася единствено до родните краища, а до всевъзможни други инициативи. Спомням си, че един значим министър се влюби в една цигуларка. Разбира се, тя изиска от него да й сътвори специфичен оркестър и другарят министър най-сериозно излезе с такова предложение до Комитета за изкуство и просвета. Ще кажете, съвсем като във времената на Франц Йосиф Първи или Николай Първи. Но разликата е, че там въпреки всичко един дворянин е заплащал за своя оркестър със свои лични средства.
И отново, както в историята със софийското море, отговорност няма, тъй като няма социална съвест, която да я изиска. Онова, което във всяко демократично общество е невероятно, у нас си е в реда на нещата.
* Статията е оповестена в ”Задочни репортажи за България ”. Препечатваме я поради невероятната й новост днес
Но в този момент представете си, че такова едно дете физически порасне, само че резервира у себе си целия комплекс на своите деветгодишни фантазии и мечти, резервира детския блян за показ на мощ и власт, за непрекъснато демонстриране на предимство. Представете си също, че и инстинктите на 50-годишния жител са си останали на същото детско равнище, и вие ще видите, че той в действителност се пробва да трансферира „ столицата на България в село “ или да се огради със златни павета. Децата не знаят и не се интересуват от цената на осъществените мечти. Те нямат визия за чия сметка са златните павета, те не се досещат, че
може би милиони хора ще би трябвало да ги отгладуват,
да ги изстрадат. За тях нещата са като в приказките.
Представете си, че персонално вие сте роден в Златица, детството ви е минало измежду овчарчета и краварчета, измежду най-чистия и ухаен балкански въздух, измежду красива и волна природа. Но вие не сте благополучен измежду тях, даже не я забелязвате естествената красота. Даже в някаква степен вашето плебейско самочувствие страда, че татко ви е елементарен селяндур, каквито са всичките ви родственици, че в техния елементарен и отруден живот няма нищо героично и велико. Дори фактът, че те създават в своите мандри най-хубавия кашкавал в страната, ви потиска, тъй като вие си мечтаете за нещо напълно друго, супертехническо и ослепително, като строителство на ракети или на дреднаути, пътища от фосфоресциращ асфалт, лебедово езеро и стъклен дворец за ваша милост… и така нататък Но върхът на вашата фантазия е часът, когато вие ще се появите пред вашите някогашни съселяни в качеството си на всесилен султан и със размах ще им покажете какъв брой надалеч сте отишли, ще им раздадете благодеяния и ще им кажете тържествено:
„ Стига с вашия кашкавал! Аз пристигнах да ви освободя от проклетите мандри и от през днешния ден нататък вие ще обръщате мед, или ще работите на компютри, или ще монтирате полупроводници! Аз трансформирам вашия живот! “
Речено — сторено.
Малкият селски площад става „ площад на революцията “,
остарялата кръчмица е бутната, с цел да се издигне внушителна читалищна постройка, където вашият портрет гледа от всяка стена, построявате мотел, въпреки че няма доста гости, тъй като пътят е неприятен. Затова построявате и път. Издигате и кафе-бар, въпреки че вашите съселяни не обичат кафе, въпреки всичко звучи съвременно. След това се хвърляте да строите завода, с който в действителност желаете да измененията историята… Няма никакво значение какво тъкмо ще създава този цех, какъв ще бъде икономическият му резултат или пък въздействието върху околната среда, значимото е той да се издигне, тъй като е вашият личен монумент, който приживе сте си основали и с който се надявате да ви запомнят… И нито за момент не си помисляте, че цялата тази активност на вашето обезсмъртяване, цялото това демонстриране на вашето предимство, всичко се заплаща не от вас, а от залъка на някогашните кашкаваладжии. И освен това: никой от тях не ви е желал нито мотела, нито кафе-бара, нито кое да е от благодеянията, които сте раздали. Никой не ви е молил
да осъществявате детските си фантазии за непозната сметка,
тъй като, в случай че вие сте били трагичен измежду Балкана, имало е доста хора, които са били щастливи и които биха желали да живеят не съгласно вашите фантазии, а съгласно техните лични разбирания.
Както мнозина от читателите са се досетили, дотук аз описах съвсем безусловно историята на медодобивния цех край Златица и Пирдоп. Червенков искаше да промени лицето на родния си край и нищо не можеше да го спре. Медодобивният цех е образец за едно от най-абсурдните индустриални строителства, които науката познава. Всеки студент от политехниката знае, че при избор на място за сграда на цех се изискват три съществени условия: непосредственост до източник на сила, непосредственост до източник на суровина, непосредственост до превоз. Когато медодобивният цех стартира да се строи, нито едно от тези условия не съществуваше. До откриването на медната руда край Панагюрище заводът трябваше да работи с вносна руда, енергийният проблем в никакъв случай не бе позволен, а подбалканската железница позволи транспортния проблем. В резултат на комбинацията от най-неблагоприятни фактори производството на този цех се оказа неколкократно по-скъпо от цените на интернационалния пазар. По някое време синият камък, който се добиваше в завода, струваше към 7 пъти повече от югославския наследник камък. От позиция на виталната среда наличието на завода се оказа с чудовищни резултати. Постоянно отделящият се серен двуокис и други газове трансфораха чистия въздух на този превъзходен край в нещо като зноен газ. Един от най-естествените скотовъдни региони на страната бе погубен един път вечно. Вероятно Червенков би могъл да напише в биографията си, че е трансформирал вечно лицето на своя край. Но даже нищо да не напише, този чудовищно противен великан, който залива с отровни газове Златица и Пирдоп, ще си остане най-подходящият монумент на една отвратителна ера.
Но играта на страна, която играха не един и двама самообезсмъртяващи се вождове,
продължи да залива страната с глупости .
Точно рожба на такава детска фикция е и най-грозният комплекс от здания, в миналото виждан на българска територия — центърът на София. Няма клиент на София, няма човек с естествен усет, който да не е бил покъртен от тази най-просташка проява на безсъдържателност. Съветските шефове на България не съумяха да пренесат Москва-река край Павлово, само че сполучиха да пренесат кремълската безчувственост и пищност на мястото на най-усмихнатата софийска улица „ Търговска “. Бедата е, че партийният дом, този монумент на натрапничеството, е изчислен и против атомни бомби. Външните му стени са от най-дебел бетон и всички бъдещи софийски генерации ще би трябвало да се примирят с наличието му.
Преди десетина години постоянно пътувах с кола до Габрово. На десетина километра преди града, от лявата страна, се намираше местността Градини. Помня какъв брой сюрпризиран бях, когато за първи път локални ръководители ме заведоха да вечерям там. Това беше обилен парк със особено отгледани цветя и дървета, с настлани алеи, с дребни езера, осветени художествено с потулени лампи, и някъде в средата беше модерният ресторант. Вътре в ресторанта имаше специфична зала, скъпо декорирана, която беше постоянно заключена. Когато попитах шефа за какво не сервират в нея, той ми сподели, че я отварят единствено когато другарят Райко Дамянов пристигна, тъй като била за него. Целият този комплекс беше основан по концепция на Райко Дамянов, с цел да се обезсмърти пред своите земляци. Някой би споделил, че в това няма нищо неприятно и че е хубаво, че ръководителите на страната демонстрират такава синовна обвързаност към родните си краища, и че се стараят да ги разкрасят. Бих се съгласил с това пояснение единствено
в случай че въпросните ръководители плащаха от личния си джоб
за своята синовна обвързаност. А в нашите случаи ставаше неприемливо отклонение на държавни средства за глезене на локални ползи и за демонстриране суетата на всякакви ръководители. Или както се споделя — с непозната пита помен да правиш. Когато в миналото дедите ни са построявали чешми, с цел да улеснят живота на съселяните си и с цел да оставят имената си върху тях, те са плащали сами за това или са ги правили със личните си ръце. И по тази причина аз не мога да приема великодушните жестове на актуалните държавни ръководители като израз на достойнство, а таман в противен случай — като корист и разхищаване на публични средства.
Пак преди години, когато човек погледнеше вечер от Витоша към осеяното със светлини софийско поле, незабавно забелязваше в северната му част, по посока на Стара планина, група изключително мощни, съвсем прожекторни светлини. Всеки би помислил, че това е някакъв цех, където се работеше през деня и нощем. Оказа се, че е родната махала край Кумарица на министъра на вътрешните работи и член на Политбюро Георги Цанков, по чиято самодейност, за негова лична популярност в години на икономисване на електрическата сила, последната се прахосваше, с цел да свети из улици, по които надали някой минаваше. Нямаше никакво значение, че в това време гъсто обитаеми региони на София бяха в мрачевина, че хората нямаха право да ползуват котлони и ютии във върховите часове, и така нататък
Тази трогателна активност на всякакви ръководители по отношение на родните им места или по отношение на скъпи на самите тях улици, площади, ливади или полета беше
присъща за логиката на психиката на нашия партиен или държавен началник.
В известна степен тя беше и измама, защото „ човек не гледаше единствено за себе си, ами се сещаше и за народа, от който бе излязъл “. По-големи или по-малки величия се стараеха да оставят името си било посредством асфалтиране на улици, било посредством някоя и друга сграда, която, въпреки и не изключително нужна, трябваше да остане за чест и популярност на признателния наследник. По самодейност на Митко Григоров бе издигната постройката на читалището или културния дом в квартал „ Иван Вазов “, която най-малко по мое време нямаше никакво опрощение.
Но мисля, че първенец на тази обич към родния край е сегашният ръководител на Държавния съвет Тодор Живков. Може би село Правец, неговото родно село, е най-благоустроеното село в страната. Маса средства бяха хвърлени, с цел да трансфорат това никакво село в нещо като показно, надали не музейно село, чиято единствена заслуга в българската история е раждането на Тодор Живков. Нямам визия тъкмо какъв брой средства са отишли за основаването на никому ненужния мотел край селото, за асфалтирането, суперелектрифицирането, публичното строителство и така нататък, само че сигурен съм, че доста други села са били ощетени поради село Правец. Пак на Тодор Живков се дължи невероятното фаворизиране на Ботевград и околния регион, където бяха хвърлени големи пари за градско и индустриално строителство. Спомням си експерти физици от София, които проклинаха построяването на Завода за полупроводници в Ботевград, където те трябваше да работят. Почти като медодобивния цех на Червенков Заводът за полупроводници ни в чеп, ни в ръкав бе издигнат в Ботевград по една-единствена причина — да изрази положителните усеща на Живков към земляците му. Специалният темперамент на този цех, който изискваше по-висококвалифицирана работна ръка, задължаваше той да бъде издигнат в София. Но за злощастие на столицата ръководителят на Държавния съвет не бе роден в нейните лимити. По същите аргументи Ботевград и покрайнината са най-привилегированият регион на страната.
Нямам опция да проследя по-надълбоко и по-надалече това толкоз публикувано събитие на отклонение на публични средства за увековечаване на сантименталните усеща на един или различен началник. Трябва да кажа, че то е още по-популярно измежду локалните, окръжните партийни ръководители, които по всякакъв начин фаворизират своите махали, села или улици за сметка на останалата част от страната. Но извънредно
субективното и безпричинно хабене на държавни пари
не се отнася единствено до родните краища, а до всевъзможни други инициативи. Спомням си, че един значим министър се влюби в една цигуларка. Разбира се, тя изиска от него да й сътвори специфичен оркестър и другарят министър най-сериозно излезе с такова предложение до Комитета за изкуство и просвета. Ще кажете, съвсем като във времената на Франц Йосиф Първи или Николай Първи. Но разликата е, че там въпреки всичко един дворянин е заплащал за своя оркестър със свои лични средства.
И отново, както в историята със софийското море, отговорност няма, тъй като няма социална съвест, която да я изиска. Онова, което във всяко демократично общество е невероятно, у нас си е в реда на нещата.
* Статията е оповестена в ”Задочни репортажи за България ”. Препечатваме я поради невероятната й новост днес
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ