Всеки има някъде из къщата си я кутия от бонбони,

Всеки има някъде из къщата си я кутия от бонбони, я от обувки, я просто найлонов плик, където са нахвърляни или грижливо подредени остарели фотоси и остарели съкровища.

Стари, остарели, какъв брой да са остарели? Колкото памет имаш. Завещана и твоя си. И какъв брой държиш на нея. Аз май не съм от най-държащите, тъй като се оказа, че имам на няколко места в разнообразни кутийки и пликчета, забравени къде съм ги прибрала, снимкови доказателства.
И току изскочат.

Така последната ми находка се оказа кутия от доста първокласни шоколадови бонбони с формата на сърце, с похлупак, облепен с плюш и атлазена панделка в средата. Тъмночервени като „ С тъмночервена роза ти ме закичи и си отиде…”

Помнех кутията, несъмнено, доста остаряла и доста чужбинска, та естествено я отворих. Нищо не си беше отишло. Дори изсъхналата кремава роза най-отгоре. Беше я откъснал, същинската дума е откраднал, от прилежащия двор, два часа преди този момент бях предходна около нея и тя прикова погледа ми с невероятния си цвят и размера си.

Даде ми я и сподели, че за пръв път в живота си искаш опрощение. Защото за пръв път си схванал, че си направил неточност, мислейки си, дето можеш да живееш без мен. Ама аз съм била романтичка, ти да видиш, щом я съм пазила толкоз време! Лекичко я реалокирах на масата до себе си и под нея лежеше оригами на птица. Направи я една вечер в Клуба, до момента в който ми разказваше нещо, а пръстите ти свиваха станиола от празната цигарена кутия.

Помня какво разказваше, несъмнено, но няма да го върша публично притежание. Като свърши, взе ръката ми и постави птицата в шепата ми. Като в гнездо. Лекичко я пооправих и тя, разтворила криле, кацна до розата.

Не направих асоциация с „ Птиците умират сами”. Продължих да напипвам и да обръщам. Сметка от ресторант, на гърба на която е записан телефонен номер. Не, не твоя, него го знам наизуст. На Гаврил от Сливен.
Thinkstock
Бяхме отишли там просто тъй като ни се пътуваше през Котленския проход и никой в този град не ни познаваше. Оказа се, че и там ни познаха, Гаврил беше твой отдалечен родственик, с който не се бяхте виждали от гимназията, та отде да знае човек, че се е оженил за сливналийка.

Така и не му се обадихме в никакъв случай, макар че му обещахме. Няколко листа, откъснати от бележник, на единия от които Иван Андонов ми е написал „ На Маргарита – да реализира фантазиите си и да бъде щастлива в любовта!” Първото ми изявление като ученичка беше с него, предложения ме у тях на „ Раковска”, предложи ми цигара и аз си пафках, до момента в който разговаряхме.
Thinkstock
Запазила съм това благопожелание, с цел да хербаризирам сред сгънатия лист най-обикновено великденче. Боже, ти ми го откъсна, до момента в който се разхождахме по Царевец в едно ранно утро след една любовна нощ и се държахме за ръце като възпитаници. Тогавашни, сегашните много-много не се държат за ръка. Пощенска картичка, каквито от дълго време няма, с аспект от морето и напряко написаните на гърба й твои думи: „ Оказа се, че това не е Рио, а Бургас. Слънце, само че ми е тъжно.” Когато те изпращах на автогарата, валеше като из ведро…

Билети за концерт в зала „ България”, на който не отидохме, тъй като въобще не искахме да ставаме и да се обличаме. Беше ги оставил подпъхнал зад огледалото в антрето до вратовръзката си, с цел да не ги забравим. Защо съм ги прибрала, да ме пита човек. Както и тази стратегия от „ Полет над кукувиче гнездо” в „ Сълзата”. А, да, след спектакъла ти спря едно такси пред театъра, качихме се на Витоша и си взехме стая в хотел „ Морени”, на другия ден отидохме пешком до „ Щастливеца” и останахме там още два дни. (Тези места съществуват ли още?!) Снимки...
Thinkstock
От градския фотограф в Плевен, май Крум се споделяше, който обикаляше града и търсеше клиенти, снимал ни е в „ Бели ружи”, паметно сборище на локалната бохема. От плажа на „ Златните”, щракнал си ме, както си обличам роклята и се боря с нея. На тази сме в „ Амбасадор”, където нормално вечеряхме, а ти поръчваше валсове на оркестъра. Тук сме на летището, тогава помоли стюардесата да ни снима пред самолета (ох, дамите в никакъв случай нищо не ти отказваха!), поставил си си моята сламена шапка, която вятърът издуха от главата ти, та едвам я догони, без да се намесят органите на реда. Празен пакет от твоя „ Кемъл”, запазил мириса на тютюна. Тапа от шампанско, Господи, пихме го една късна вечер на стълбищната площадка сред втория и третия етаж, седнали на стъпалата, напряко от бутилката, това в случай че не е цялостна дивотия, здраве му кажи!
Thinkstock
Още фотоси, на които виждам безочливо в обектива или влюбено в теб. Прегърнати. Извън света и времето. Усмихнати не принудително, а тъй като не можем да си съберем усмивките. Щастливи. Обсебени. Ние. По-точно аз с всеки един от вас. Тези, които по този начин неистово съм обичала. „ Обичахме се толкоз много”.

Старите ленти, които не знаеш по кое време ще изскочат от някоя забравена кутия като отвориш капака й, ще се включат сами и филмът ще се завърти пред очите ти. Усмихвай се, усмихвай се! Сълзите, даже когато са от благополучие, унищожават старите ленти.

А нали върху тях е записан живота ти. Аз си прибрах назад това, което бях извадила, в кутията. Някой ден, в случай че не не помни къде съм я поставила, ще я отворя отново и ще продължа да дълбая в нея. Тези кутии постоянно се появяват от скривалищата си.
Thinkstock
>>> За още потребни публикации изтеглете нашето мобилно приложение ТУК >>>