Зелената икономика донесе Нобел на Уилям Нордхаус
Все по-голям брой учени се съмняват в моделите му
След публикацията за приноса на Пол Ромър не преставам тематиката за Нобеловите лауреати за 2018 година с концепциите на Уилям Нордхаус. Той изяснява по какъв начин икономическият напредък си взаимодейства с околната среда. Неговият метод е новаторски, само че в границите на преобладаващото течение в региона на икономическата просвета и по-конкретно за растежа и дълготрайните вероятности пред стопанската система. Той също е считан за сериозен любимец за премията и по тази причина изборът му не е неочакван. По-неочаквано е, че я печели взаимно с Ромър, макар че не работят в една и съща област. Между концепциите им обаче са налице някои сходства, които разрешават логичен това сливане.
Нордхаус е прочут с работата си върху моделите по отношение на промените в климата и връзката му с голям брой понятия като “Зелено счетоводство ”. Неговият интерес към тази тематика датира от началото на 70-те години на XX век, когато повдига въпроса за устойчивостта на икономическия напредък. Екологичното счетоводство се пробва да очертае по какъв начин утежняването на околната среда може да се съпостави с икономическия напредък. Пораженията върху околната среда са сложни за премерване. Освен това брутният вътрешен артикул се мери като поток за избран интервал от време, до момента в който положението на околната среда се преглежда по-често към избран миг.
Той изследва евентуалните резултати от промените на климата и разноските и изгодите от разнообразните ограничения за намаляване на тези промени. Те се състоят в ограничения за ограничение излъчванията на парникови газове и изключително на въглеродния диоксид (CO2), който обаче не е най-силният извършител на тези резултати. Голям брой икономисти смятат, че излъчванията, породени от човешката активност, водят до такива промени, само че не е реализирано единодушие по отношение на точните резултати от този развой и каква би трябвало да бъде реакцията по отношение на тях.
За тази цел се употребяват Интегрирани модели за оценка (ИМО), които сплотяват разнообразни естествени и публични процеси, с цел да доближат до заключения по отношение на евентуалното взаимоотношение сред моделираните феномени. Икономистите, които се занимават с климатичните промени, настояват, че с помощта на тези модели те са способни да правят прецизен разбор на ограниченията. По този метод те способстват за формулирането на ефикасни или даже оптимални реакции по отношение на свръхемисиите на парникови газове в атмосферата.
Не по-маловажен е приносът на Нордхаус към теорията за политическия бизнес-цикъл, която споделя, че политиците напълно съзнателно се пробват да манипулират стопанската система посредством паричната и фискалната политика, с цел да усилят възможностите си за преизбиране.
Той е съавтор на публикации, които настояват, че човечеството не се намира на ръба на икономическа злополука и в това отношение работата му е близка до тази на другия тазгодишен Нобелов лауреат, Пол Ромър. От друга страна той пресмята, че през интервала след Втората международна война едвам 2,2% от облагата от нововъведенията остава при техните основатели. Това значи, че обществото заплаща скромните 2,2 $ за всеки 100 $ в допълнение богатство, което се генерира от нововъведенията.
Нордхаус твърди, че брутният вътрешен артикул подценява действителния стопански напредък и демонстрира, че относителната цена на осветлението от разнообразни източници за хората се е намалила по-бързо, в сравнение с демонстрират данните за Брутният вътрешен продукт. За тази цел той предлага потреблението на сателитни изображения на земната повърхнина като средство за премерване. Освен това повишението на цените в действителност е по-бавно и заради това действителният напредък на Брутният вътрешен продукт е по-висок.
Нордхаус и практиката
Предложението световното стопляне да бъде лимитирано до 2°C води до въвеждането на строги регулации и затварянето на стотици топлоцентрали на въглища.
Работата на Нордхаус съвсем напълно намира практическо приложение, вместо да остане единствено теоретична. Едва ли огромен брой икономисти са осведомени в детайли с неговите модели, които са мощно математизирани, само че доста от тях знаят какви са резултатите от тях. Обща рецензия към тях е, че те са мощно чувствителни към избора на лихвен %, който се употребява за намиране на актуалната стойност на бъдещи парични потоци. Тя обаче е годна за всички модели от този вид.
Именно резултатите от тези модели дават причини на Нордхаус да предложи концепцията световното стопляне да бъде лимитирано до 2°C по отношение на прединдустриалните равнища, което е в основата на Парижкото съглашение за климата.
Благодарение и на неговата работа в Съединените щати са признати голям брой строги регулации за отбрана на околната среда. Те стават причина за затварянето на стотици топлоцентрали на въглища и се смятат за определящи политиката по време на мандатите на Барак Обама. Също по този начин Агенцията за отбрана на околната среда на Съединени американски щати към момента употребява вид на неговия метод към оценката на разноските за околната среда в следствие от промените в климата. В последващите си разбори той се занимава и с резултатите върху селското стопанство в световен аспект. През последните години вниманието на Нордхаус се насочва повече към рисковете, произлизащи от промените на климата.
Освен това Нордхаус е един от последователите на концепцията за облагането на излъчванията въглероден диоксид. Логиката е следната. Увеличаването на въглеродния диоксид в атмосферата заради изгаряне на изкопаеми горива и на останалите парникови газове може да има обилни резултати за хората, екосистемите и дивата природа. Измененията на климата в следствие от човешката активност в действителност съставляват негативен външен резултат – т.е. пораждат разноски за околната среда, които не са включени в цената на създадените артикули. Обикновено се приема, че този проблем може да се реши посредством налагането на налог. По този метод цените на замърсяващите артикули ще се усилят, а създадените количества ще се понижат, като причинителите директно ще поемат разноските вместо те да се разпределят върху обществото като цяло. Този принцип е прочут като “замърсителят заплаща ”. Подобни налози се ползват в доста страни, само че най-големите емитенти на парникови газове като Съединените щати и Русия нито употребяват, нито възнамеряват да вкарат такива.
Основните въпроси са каква е оптималната цена на емисията на звук CO2 за реализиране на резистентен стопански напредък, кои фактори въздействат и се повлияват от съответни препоръчани ограничения, по какъв начин си взаимодействат тези фактори и по какъв начин правилно да се измерят изгодите и разноските от тях. Друг проблем е кой тъкмо ще поеме разноските и за кого ще са изгодите, защото в доста случаи тези групи се разграничават и в действителност с такива ограничения се получава преразпределение на приходи и благосъстояние. Не постоянно е явно коя група би трябвало да бъде целева, в чия изгода е максимизирането – на цялото човечество, на жителите на избрана област и така нататък
Критика към концепциите му
Все по-голям брой икономисти обаче се съмняват в полезността и коректността на тези интегрирани модели. Те настояват, че рамката, в която се слага казусът, е невалидна заради огромната неустановеност поради недостоверните и неоправдани допускания в тях. Така резултатите от тези модели са меко казано съмнителни. Привържениците на тези модели от своя страна или не са съгласни, или даже подценяват тези рецензии. Това води до съществени несъгласия по отношение на несигурността на резултатите, за които към момента не са открити решения.
Проблемите по отношение на теорията за въздействието на човешката активност върху промените в климата са многочислени. Въглеродният диоксид в атмосферата се покачва, само че аргументите за това са разнородни. От друга страна CO2 напълно не е единственият фактор за световното стопляне, а по-скоро е резултат от него. Температурните промени съставляват натурален и повтаряем развой в следствие от слънчевото греене и други въздействия. CO2 също така надалеч не е най-силно въздействащият върху промените в климата газ, защото 75% от парниковия резултат се предизвикват от водните пари. При сегашната централизация в атмосферата увеличението на водните пари с 3% би имало същия резултат като удвояването на количеството на CO2.
Множество модели, повлияни от концепциите на Нордхаус, одобряват, че CO2 е главният фактор за изменението на климата, до момента в който въздействието на слънцето е нищожно. След това резултатите от тях се употребяват, с цел да се удостовери това допускане. Това обаче е логичен погрешно. Всъщност слънцето е главният източник на температурните промени на земната повърхнина. Получената радиация се трансформира непрестанно и циклично и това въздейства както върху температурата в океаните, по този начин и върху предаваните от тях газове, в това число и CO2.
Въглеродният диоксид в действителност не би трябвало да се преглежда единствено като замърсител. Той е нужен при развъждането на растенията, а увеличението на приема му води до по-силния им напредък. Така обогатяването на реколтите с CO2 би нараснало добивите от растениевъдство по света с над 10 трилиона $ до 2050 година
Моделите на Уилям Нордхаус са значими от позиция на нуждата от изчисление на следствията от човешката активност върху околната среда и дълготрайния капацитет за напредък. Предвидените все още ограничения от държавни и междудържавни институции за противопоставяне на климатичните промени обаче изискват запаси на стойност трилиони долари, до момента в който изгодите от реализирането им са недоказани. Включването на въглеродния диоксид в лист с токсични или нездравословни вещества и налагането на налог върху излъчванията е средство за практикуване на политически надзор върху някои браншове и за поощряване на действия, които другояче не биха били печеливши. Ефектите от това не се лимитират единствено върху енергетиката, само че засягат все по-голяма част от международната стопанска система. Това е още едно доказателство за значимостта на работата на Нордхаус.
След публикацията за приноса на Пол Ромър не преставам тематиката за Нобеловите лауреати за 2018 година с концепциите на Уилям Нордхаус. Той изяснява по какъв начин икономическият напредък си взаимодейства с околната среда. Неговият метод е новаторски, само че в границите на преобладаващото течение в региона на икономическата просвета и по-конкретно за растежа и дълготрайните вероятности пред стопанската система. Той също е считан за сериозен любимец за премията и по тази причина изборът му не е неочакван. По-неочаквано е, че я печели взаимно с Ромър, макар че не работят в една и съща област. Между концепциите им обаче са налице някои сходства, които разрешават логичен това сливане.
Нордхаус е прочут с работата си върху моделите по отношение на промените в климата и връзката му с голям брой понятия като “Зелено счетоводство ”. Неговият интерес към тази тематика датира от началото на 70-те години на XX век, когато повдига въпроса за устойчивостта на икономическия напредък. Екологичното счетоводство се пробва да очертае по какъв начин утежняването на околната среда може да се съпостави с икономическия напредък. Пораженията върху околната среда са сложни за премерване. Освен това брутният вътрешен артикул се мери като поток за избран интервал от време, до момента в който положението на околната среда се преглежда по-често към избран миг.
Той изследва евентуалните резултати от промените на климата и разноските и изгодите от разнообразните ограничения за намаляване на тези промени. Те се състоят в ограничения за ограничение излъчванията на парникови газове и изключително на въглеродния диоксид (CO2), който обаче не е най-силният извършител на тези резултати. Голям брой икономисти смятат, че излъчванията, породени от човешката активност, водят до такива промени, само че не е реализирано единодушие по отношение на точните резултати от този развой и каква би трябвало да бъде реакцията по отношение на тях.
За тази цел се употребяват Интегрирани модели за оценка (ИМО), които сплотяват разнообразни естествени и публични процеси, с цел да доближат до заключения по отношение на евентуалното взаимоотношение сред моделираните феномени. Икономистите, които се занимават с климатичните промени, настояват, че с помощта на тези модели те са способни да правят прецизен разбор на ограниченията. По този метод те способстват за формулирането на ефикасни или даже оптимални реакции по отношение на свръхемисиите на парникови газове в атмосферата.
Не по-маловажен е приносът на Нордхаус към теорията за политическия бизнес-цикъл, която споделя, че политиците напълно съзнателно се пробват да манипулират стопанската система посредством паричната и фискалната политика, с цел да усилят възможностите си за преизбиране.
Той е съавтор на публикации, които настояват, че човечеството не се намира на ръба на икономическа злополука и в това отношение работата му е близка до тази на другия тазгодишен Нобелов лауреат, Пол Ромър. От друга страна той пресмята, че през интервала след Втората международна война едвам 2,2% от облагата от нововъведенията остава при техните основатели. Това значи, че обществото заплаща скромните 2,2 $ за всеки 100 $ в допълнение богатство, което се генерира от нововъведенията.
Нордхаус твърди, че брутният вътрешен артикул подценява действителния стопански напредък и демонстрира, че относителната цена на осветлението от разнообразни източници за хората се е намалила по-бързо, в сравнение с демонстрират данните за Брутният вътрешен продукт. За тази цел той предлага потреблението на сателитни изображения на земната повърхнина като средство за премерване. Освен това повишението на цените в действителност е по-бавно и заради това действителният напредък на Брутният вътрешен продукт е по-висок.
Нордхаус и практиката
Предложението световното стопляне да бъде лимитирано до 2°C води до въвеждането на строги регулации и затварянето на стотици топлоцентрали на въглища. Работата на Нордхаус съвсем напълно намира практическо приложение, вместо да остане единствено теоретична. Едва ли огромен брой икономисти са осведомени в детайли с неговите модели, които са мощно математизирани, само че доста от тях знаят какви са резултатите от тях. Обща рецензия към тях е, че те са мощно чувствителни към избора на лихвен %, който се употребява за намиране на актуалната стойност на бъдещи парични потоци. Тя обаче е годна за всички модели от този вид.
Именно резултатите от тези модели дават причини на Нордхаус да предложи концепцията световното стопляне да бъде лимитирано до 2°C по отношение на прединдустриалните равнища, което е в основата на Парижкото съглашение за климата.
Благодарение и на неговата работа в Съединените щати са признати голям брой строги регулации за отбрана на околната среда. Те стават причина за затварянето на стотици топлоцентрали на въглища и се смятат за определящи политиката по време на мандатите на Барак Обама. Също по този начин Агенцията за отбрана на околната среда на Съединени американски щати към момента употребява вид на неговия метод към оценката на разноските за околната среда в следствие от промените в климата. В последващите си разбори той се занимава и с резултатите върху селското стопанство в световен аспект. През последните години вниманието на Нордхаус се насочва повече към рисковете, произлизащи от промените на климата.
Освен това Нордхаус е един от последователите на концепцията за облагането на излъчванията въглероден диоксид. Логиката е следната. Увеличаването на въглеродния диоксид в атмосферата заради изгаряне на изкопаеми горива и на останалите парникови газове може да има обилни резултати за хората, екосистемите и дивата природа. Измененията на климата в следствие от човешката активност в действителност съставляват негативен външен резултат – т.е. пораждат разноски за околната среда, които не са включени в цената на създадените артикули. Обикновено се приема, че този проблем може да се реши посредством налагането на налог. По този метод цените на замърсяващите артикули ще се усилят, а създадените количества ще се понижат, като причинителите директно ще поемат разноските вместо те да се разпределят върху обществото като цяло. Този принцип е прочут като “замърсителят заплаща ”. Подобни налози се ползват в доста страни, само че най-големите емитенти на парникови газове като Съединените щати и Русия нито употребяват, нито възнамеряват да вкарат такива.
Основните въпроси са каква е оптималната цена на емисията на звук CO2 за реализиране на резистентен стопански напредък, кои фактори въздействат и се повлияват от съответни препоръчани ограничения, по какъв начин си взаимодействат тези фактори и по какъв начин правилно да се измерят изгодите и разноските от тях. Друг проблем е кой тъкмо ще поеме разноските и за кого ще са изгодите, защото в доста случаи тези групи се разграничават и в действителност с такива ограничения се получава преразпределение на приходи и благосъстояние. Не постоянно е явно коя група би трябвало да бъде целева, в чия изгода е максимизирането – на цялото човечество, на жителите на избрана област и така нататък
Критика към концепциите му
Все по-голям брой икономисти обаче се съмняват в полезността и коректността на тези интегрирани модели. Те настояват, че рамката, в която се слага казусът, е невалидна заради огромната неустановеност поради недостоверните и неоправдани допускания в тях. Така резултатите от тези модели са меко казано съмнителни. Привържениците на тези модели от своя страна или не са съгласни, или даже подценяват тези рецензии. Това води до съществени несъгласия по отношение на несигурността на резултатите, за които към момента не са открити решения.
Проблемите по отношение на теорията за въздействието на човешката активност върху промените в климата са многочислени. Въглеродният диоксид в атмосферата се покачва, само че аргументите за това са разнородни. От друга страна CO2 напълно не е единственият фактор за световното стопляне, а по-скоро е резултат от него. Температурните промени съставляват натурален и повтаряем развой в следствие от слънчевото греене и други въздействия. CO2 също така надалеч не е най-силно въздействащият върху промените в климата газ, защото 75% от парниковия резултат се предизвикват от водните пари. При сегашната централизация в атмосферата увеличението на водните пари с 3% би имало същия резултат като удвояването на количеството на CO2.
Множество модели, повлияни от концепциите на Нордхаус, одобряват, че CO2 е главният фактор за изменението на климата, до момента в който въздействието на слънцето е нищожно. След това резултатите от тях се употребяват, с цел да се удостовери това допускане. Това обаче е логичен погрешно. Всъщност слънцето е главният източник на температурните промени на земната повърхнина. Получената радиация се трансформира непрестанно и циклично и това въздейства както върху температурата в океаните, по този начин и върху предаваните от тях газове, в това число и CO2.
Въглеродният диоксид в действителност не би трябвало да се преглежда единствено като замърсител. Той е нужен при развъждането на растенията, а увеличението на приема му води до по-силния им напредък. Така обогатяването на реколтите с CO2 би нараснало добивите от растениевъдство по света с над 10 трилиона $ до 2050 година
Моделите на Уилям Нордхаус са значими от позиция на нуждата от изчисление на следствията от човешката активност върху околната среда и дълготрайния капацитет за напредък. Предвидените все още ограничения от държавни и междудържавни институции за противопоставяне на климатичните промени обаче изискват запаси на стойност трилиони долари, до момента в който изгодите от реализирането им са недоказани. Включването на въглеродния диоксид в лист с токсични или нездравословни вещества и налагането на налог върху излъчванията е средство за практикуване на политически надзор върху някои браншове и за поощряване на действия, които другояче не биха били печеливши. Ефектите от това не се лимитират единствено върху енергетиката, само че засягат все по-голяма част от международната стопанска система. Това е още едно доказателство за значимостта на работата на Нордхаус.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ