Нека Бог ни пази, защото ние явно не можем. Така и не успяхме да се научим, че никога бързащият не стига първи
Все бързаме… За работа, за у дома, с цел да вземем детето от учебно заведение, да стигнем по-бързо до града, където ще прекараме уикенда… И по този начин и не се научихме, че в никакъв случай бързащият не стига първи. А от време на време въобще не стига… Всяка вест за автомобилна злополука ме белязва. Независимо, че не познавам нито една от жертвите или ранените. Само като си показва какво им е на фамилиите на тези хора, напряко настръхвам. Изживявам го като че ли е обвързвано с моя персонална история. Това възприятие стартира да се повтаря прекомерно постоянно. Затишие. И след него следващата черна хроника, от тези, които толкоз ме покрусват, че даже не мога да се държа на краката си. Целият ми ден се очерня. Самата аз, като водач, всякога се усещам съкрушена откакто карам по автомагистрала Тракия. Пътувам по нея най-малко един път месечно и преди да потегли на път, постоянно се моля… Защото знам по какъв начин се изпреварва в лява лента с по-стар модел кола, която няма потенциала да направи това изпреварване като нов автомобил. Знам по какъв начин изпреварват мен, знам по какъв начин лудо ми присвяткват откъм гърба, щом единствено стотна след изпреварването не съм се прибрала в дясната лента. Сякаш тази секунда е толкоз скъпа за тях и в случай че я изгубят, забавени от мен, светът ще свърши.
Всъщност светът в действителност ще свърши. Да! Ако не престанем да бързаме. Ако си даваме повече сметка за същински скъпите и значимите неща в живота. Защото повярвайте, за роднините и околните на хората от рейса Бургас – София, пътувал на петък 13-ти, светът към този момент завърши. Какъв е смисълът да караме умни и сигурни коли откакто колкото и екстри да има обещано возило, оня, който го ръководи, е значимият. Неговият разсъдък, неговото чувство за самопротекция и грижа за другите. Надявам се един ден в света да се вкара такава политика, че всички водачи всеки ден да са длъжни да гледат клипове с автомобилни произшествия, или най-малко преди да тръгнат на път. Това все някак ще остави отпечатък в съзнанието и една „ тревога “ ще дава сигнал в мислите ти всякога, когато предприемеш рискова маневра… А до момента в който този ден пристигна, дано Бог ни пази и закриля. Защо очевидно ние или не можем, или не знаем как…
