Всъщност това, което ни се случва е по-близо до „Декамерон“,

Всъщност това, което ни се случва е по-близо до „ Декамерон “, само че дано сме почтени – какъв брой читатели щяхме да изгубим единствено поради заглавието…

И това, несъмнено, е част от казуса ни – неукото самочувствие на невежата, който се гордее с незнанието си, но…

… в този момент по тематиката:

Героите на Бокачо са всичко друго, само че не и виновни към близките. Те просто желаят да се махнат от грозните гледки на епидемията във Флоренция (да, Италия – възприемам иронията) и да се утешат.

Героите на нашата си покруса обаче са виновни. Искам да кажа: би следвало да са, макар, че не са. Те са виновни към нас – останалата част от обществото, само че те просто нехаят. Пътува им се на хората, а и полетите в този момент са евтини, върви им се в Италия, вървят си в Италия.

После, като се върнат, ще ти донесат сувенирче, магнитче, вирусче. Те се забавляват и се смеят в лицето на заплахата, по-големи от самия живот. Поне са такива в личните си очи. Реално са просто безотговорни хора, жертва на личното си безумство. Всеки има право да се счита за популярен, по-голям от живот и така нататък, несъмнено. Но това важи САМО когато залага личния си за*ник, а не моя и твоя. Ако отидат в Италия и останат там (например – доброволци да лекуват болните или просто да си стоят там, до момента в който свърши чумата…), ще ги схвана. Нека. Прав им път. Че и шапка може да им смъква, в случай че са с благородно желание. Но да отидат и да се върнат… И да чакат, до момента в който се чудя заразили ли са ме или не, да им се удивлявам на „ смелостта “…? Не.



Гадост...

Това държание е проявата на непукизмът, роден от робската незаинтересованост – „ каквото и да върша, няма значение!, я по-добре да го ударя през пръсти “.



Или пък... за какво да не пуснем една рекламка, а? Малко пари да изкараме. Нищо, че пътуването и контактите с доста хора по интернационалните летища и пристанища в този момент са рискови... Парите са си пари. А че някой може да се разболее и почине. Може. Но това си е негов проблем. Че ти си виновен, с дейностите си - за гибелта му...? Не ме разсмивай!







Без коментар...

Стана ясно от какво най-вече се опасява нашенецът

***

Че сме били прецаквани, били сме; че не ни е розово ситуацията – по този начин е; само че едно е несъмнено: пуснем ли се по течението СЪС СИГУРНОСТ сме изгубени.

Наблюдавайки (в поредност от злощастни мои срещи с най-новото поколение) по какъв начин хората под една избрана възраст гледат на живота в България, съзнавам, че действително ние сме последните нещастни българи. Сега статистиките сочат, че българинът е трагичен. Но това е единствено до момента в който ние не измрем. Тези след нас – те са щастливи. Щастието, споделят някои – е въпрос на позиция. Аз споделям: щастието е въпрос на задоволени потребности. Техните… са задоволени. Искат малко и мечтаят за лесни неща. Мечтаят за пари. Парите, като самоцел, са лесни за реализиране. Като самоцел. Защото няма неща, като морал, които да те стопират да ги придобиеш. Не се заблуждавай – парите са там; нямаш ги, тъй като не си подготвен на доста от нещата, на които те са подготвени.

Те желаят телефон. Дори да нямаш пари, отново е леснопостижима фантазия. Спестявай. Те желаят секс. Какво по-лесно от това?—когато всички участници са съгласни и желаят едно и също, какво ги стопира?

Те желаят да имат ястие. Това към този момент не е проблем в България. Искат по-хубави коли…?

Схващаш концепцията. Нуждите им са посрещнати. И са посрещнати със относително малко старания.

Искат да имат пари, секс, коли – да ядат, ***т, да се забавляват (а те се забавляват всеки ден), вероятно – в случай че се натрупа малко фрустрация, да се сбият, с цел да я освободят, и не престават.

Скотско, казваш? Да. Е, и?

От тяхна позиция това е проблем, само че твой, не техен.

Свобода на словото ли? Те нямат какво да кажат. Свобода? Какво да я вършат? Свободата идва дружно със отговорности и отговорности. Нарушиш ли – да си платиш. Живееш ли добре – да го споделяш с обществото.

Те желаят да ги нахранят, на**ат, напият, толкоз. Изкарват си тези неща постоянно, прекомерно постоянно с далаверки – научили са се от родителите си. В една лимитирана независимост, в която съзнателно ръководещата класа ти е разрешила дребни далаверки, малко корупцийка, с цел да си благополучен, оцеляват нагаждачите. Когато вирее среда на непрекъсната корупция, всички са лесни за операция. А те – новите българи – са удовлетворени, тъй като другояче би трябвало да се заловен на същинска работа. А когато ги заловен „ в крачка “, би трябвало да носят следствията. Защо им е това?

Ние сме последните нещастни българи.

Те ще се заловен на някаква краткотрайна работа, ще съберат пари, ще ги издумкат за ваучър, телефон, бело и ку**и, за каквото там им скимне. Ти си се възмущавай.

Те ще си продадат и тялото за пари, само че за тях не е проблем – стока, като стока – имат го, искаш го, плащаш си, получаваш го. И не, не го считат за проституция, а за замяна. Криви са им разбиранията, казваш? Да, и? Криви са за теб, за нас. Но ние, както казахме – сме последните от този тип – булгарикус нещастникус. Бъдещето е тяхно. На новите българи. А и, както виждате, техните „ генетични разновидности “ на характера са предопределени от предните генерации – тези, които са безотговорни към заобикалящата ги среда през днешния ден, бяха нехайни и през вчерашния ден. Ходят в гнездото на чумата, с цел да не изтърван евтинките полети – далаверката; учат децата си, че те са най-важните, да го ду*ат другите… и те – децата, са го научили. Егоизмът на българите не знае граници. Робският нрав е подобен – аз да не се мина, ма**ата им на другите. Да осъзнаеш, че когато обществото е добре и ти ще си добре – е прекомерно мъчно за съзнателно затъпената биологична маса.

В някои общества основаването на суматоха (да кажем – от един вирус) сплотява хората. След 9/11 американците се сплотиха, за японците – да приказваме ли?—те постоянно слагат обществото пред индивида и имам възприятието, че към този момент живеят в 3020 година – след Фукушима те демонстрираха на света какво е общество. Показаха какво е единно справяне с живота в лицето на злополука. България от друга страна… Схващаш концепцията.

Чесънът пази от терористи и ковид

Мислех си: може би една суматоха в този момент би ни била потребна, би заличила разликите, може би ще се свърши с това: леви/десни—червени/сини—Левски/ЦСКА—млади/стари—наши/ваши.

Мислех си, само че размислих. Видях отново най-опасния вирус: апатията, която ражда нечовечност, и разбрах, че вместо обединяване нас ни чака мародерство.

А в този момент малко за суматохите. Има едни хора, които обичат да ги всяват, тъй като имат ползи – дали, тъй като им заплащат, дали тъй като чакат дивиденти от тях – по ползи е. Но има и други: всякакви беге-мами от женски и мъжки пол. Те са постоянно в епицентъра на някаква „ страшна “ рецесия, основана особено за тях, и съществуваща нормално единствено в главата им.



Те чакаха норвежки торбалани децата да им крадат, с токсини ги пръскаха НАТОвски самолети, бежанци им крадоха бащино им огнище… какво ли не беше. И всякога е „ най-страшното “, всякога е: „ На нож! “, „ Революция “, всякога е: „ край! Преля чашата! “ И всякога светът си продължава да си се върти, както е било през вчерашния ден, както ще бъде и на следващия ден.

И ги следих, следих. Чувствах се като Стив Ъруин, който следи нови типове в джунглата. И ми светна:

Те нямат безусловно нищо друго в живота си. Нямат какво да вършат. Те имат потребност да бъдат част от нещо, с цел да се почувстват значими най-сетне. Кое друго ги прави „ хора “ тях? Ходенето на безсмислената им работа (в случай, че имат такава) или (ако нямат – много често) седенето у дома с детето, висенето по градинките, пиенето на кафе? Едва ли.

Те имат потребност да дадат нещо на света. Но това са им опциите. Могат ли да мислят съзидателно? Не. Могат просто да се причислят към нещо, което съзнателно раздухват, с цел да звучи същински велико. Превръщат една небивалица в новото Априлско въстание, с цел да се почувстват част от нещо велико. Като дядото, който всяка година споделя за дъжда, че „ подобен от 1978 година не е валял, ехеййй “ и се усеща всяка година очевидец на нещо огромно и значимо.

А сега… в този момент – ковид. Те тичат по аптеките да купуват кърпички и гелове, те тичат по магазините да купуват консерви, фасул, леща, ориз, те тичат по градинките, с цел да проповядват на другите какво са прочели в еди-кои-си-сайт! Апокалипсис! Краят наближава! После ще седнат да обсъдят по какъв начин нищо не може да се направи и с възприятие за изпълнен дълг ще се приберат да сготвят пюрето.

Знаете ли какво друго се случва в България? От какво в действителност умират деца? Ето това: „ Всяка година 150-200 българчета се разболяват от рак “.

Всяка година 150-200 българчета се разболяват от рак

Мисля, че е много по-страшно от ковид, само че не ви слушам да крякате всеки ден за това. Вие сте като пилета, на които им се притегля вниманието с нещо лъскаво. На всеки 5 минути нещо ново ви би трябвало, другояче не можете да се концентрирайте върху едно, за което да ви пука. Губите интерес.