Актьорът Светослав Пеев: Винаги съм бил артист и даже съм играл на няколко континента
Всъщност по този начин стартира моноспектакълът на 80-годишния Славчо Пеев, и то на фона на свирещия на пиано Мартин Каров. А музиката е на един от най-скъпите му другари - Юри Ступел. Така е. И за близо час и половина артистът споделя случки от войнишките години до радостните и тъжни срещи с Георги Калоянчев, Константин Коцев, Никола Анастасов, Георги Парцалев и с най-скъпия си другар измежду тях - Нейчо Попов. Разбира се, не пропуща великата Стоянка Мутафова, Ламбо, Станислав Стратиев и още, и още благи на сърцето му хора.
- Всъщност за какво се реши да разкажеш и изиграеш своите сатирични истории?
- Калин Сърменов е отговорен. Директорът на Сатирата. Как да откажа. Пък и другари сме, известно е. Освен това на каквато и възраст да стане, на артиста все му се играе. Лакоми сме. Разбирате, не разбирате, това е. Няма друго. Сложни души. Имам няколко съществени истории - да вземем за пример идването ни в Сатиричния спектакъл. Ние дойдохме от Добрич 5 индивида. Бяхме назначени незабавно като завършихме. В сатиричните истории, които съм подбрал, има смешни, доста смешни, само че и тъжни.
- Дай някоя?
- Ето една, с която стартирам, само че не се знае, може и да трансформира реда на моите случки. Това става в Никарагуа, имаше българи, които работеха там. Един аероплан пристигна да ни вземе. Той летеше на 150 метра над водата. Ние се чудехме какво става тук. Изпратихме нашия сътрудник Митко Стефанов да пита водачите какво става, къде сме. Той се връща и споделя “тия са пияни”. А от там трябваше да летим за Куба, давам обяснения, несъмнено. Интересните истории са доста.
- Радвам се, че в авторския театър си присъединил музика на Юри Ступел?
- О, по какъв начин без него. Не помня към този момент от какъв брой години сме близки, близки. Много безценен човек за мен, а за гения му какво да приказваме, огромен, доста огромен.
- Впрочем ти по какъв начин се появи в Сатирата?
- Аз пристигнах в Сатиричния през 1967 година от Толбухин, в този момент Добрич, а трябваше още 1964 година, само че не ме пуснаха от тамошния спектакъл. И в София Невена Коканова и Нейчо Попов ме посрещнаха ужасно. И след това си обяснявах, че това тяхното е и от образование, огромният си е огромен където и да го бутнеш.
Държаха доста на нас, младите тогава. Ей! Как си живеехме с Климент Денчев, Коста Карагеоргиев, Марияна Аламанчева. Всичко има край. Стояна, Невена и Нейчо бяха неповторими хора. Не споделям това в този момент, тъй като към този момент ги няма. За пиесата “Големанов” - играхме дружно със Стояна. Имаше гениална роля - баба Гицка.
Никога няма да я не помни. Абе, елементарен човек не може да изиграе баба Гицка. Стояна бе образец за ужасно знаене и можене. Много се е учила и имаше памет - доста мощна. Пътували сме доста, под дърво и камък, само че тя не беше от хората, които мрънкат, оплакват се от изискванията. Беше скарана с алкохола, но на маса ни караше да се забавляваме от сърце. Ген.
- И до през днешния ден не забравяш Нейчо Попов, за какво?
- Е, огромна фигура. С Нейчо имаме приказни случки. Дойде една заран и ми сподели, че ще играя Авторът. Кой създател, бе? - Георги Марков. Ставаше дума за писателя отстъпник. Беше донесъл една пиеса, която се споделяше “Аз бях той”. И аз играх самия Георги Марков!
Самия! Първо, несъмнено, го питах - сигурен ли е, че ще мога, че би трябвало да съм аз. По това време в действителност бях непосредствен с Георги Марков. А и бях играл в Толбухин в друга негова пиеса за една партизанка. Това си беше истината. Между другото, Георги Марков доста обичаше да играем на карти, изключително на 21. За страдание, пиесата му “Аз бях той” не видя бял свят, тъй като министърът на културата, Павел Матев тогава, ни сподели, че ще изиграем единствено едно-единствено зрелище, което той ще гледа, без аудитория.
И прозорците на театъра бяха изпочупени от хората извън, които не бяха позволени. А в театъра влязоха със мощ над 1000 души - един върху различен се бяха струпали. Представлението беше стихия, на всяка трета имитация феновете полудяваха, ръкопляскаха като на стадион. Половин час след представлението министърът сподели: край, не може да излезе! И пиесата беше спряна.
- А други истории?
- Няма да издавам, само че единствено ще напомня, че близо 4 години не се представяха български пиеси в Сатирата. Спряха Радичков, Валери Петров, всичко! И първата наша пиеса, която се появи, беше “Римска баня”. Нейчо Попов съумя да се пребори.
Славчо Пеев е изиграл стотици функции в театъра и киното
- Всъщност за какво се реши да разкажеш и изиграеш своите сатирични истории?
- Калин Сърменов е отговорен. Директорът на Сатирата. Как да откажа. Пък и другари сме, известно е. Освен това на каквато и възраст да стане, на артиста все му се играе. Лакоми сме. Разбирате, не разбирате, това е. Няма друго. Сложни души. Имам няколко съществени истории - да вземем за пример идването ни в Сатиричния спектакъл. Ние дойдохме от Добрич 5 индивида. Бяхме назначени незабавно като завършихме. В сатиричните истории, които съм подбрал, има смешни, доста смешни, само че и тъжни.
- Дай някоя?
- Ето една, с която стартирам, само че не се знае, може и да трансформира реда на моите случки. Това става в Никарагуа, имаше българи, които работеха там. Един аероплан пристигна да ни вземе. Той летеше на 150 метра над водата. Ние се чудехме какво става тук. Изпратихме нашия сътрудник Митко Стефанов да пита водачите какво става, къде сме. Той се връща и споделя “тия са пияни”. А от там трябваше да летим за Куба, давам обяснения, несъмнено. Интересните истории са доста.
- Радвам се, че в авторския театър си присъединил музика на Юри Ступел?
- О, по какъв начин без него. Не помня към този момент от какъв брой години сме близки, близки. Много безценен човек за мен, а за гения му какво да приказваме, огромен, доста огромен.
- Впрочем ти по какъв начин се появи в Сатирата?
- Аз пристигнах в Сатиричния през 1967 година от Толбухин, в този момент Добрич, а трябваше още 1964 година, само че не ме пуснаха от тамошния спектакъл. И в София Невена Коканова и Нейчо Попов ме посрещнаха ужасно. И след това си обяснявах, че това тяхното е и от образование, огромният си е огромен където и да го бутнеш.
Държаха доста на нас, младите тогава. Ей! Как си живеехме с Климент Денчев, Коста Карагеоргиев, Марияна Аламанчева. Всичко има край. Стояна, Невена и Нейчо бяха неповторими хора. Не споделям това в този момент, тъй като към този момент ги няма. За пиесата “Големанов” - играхме дружно със Стояна. Имаше гениална роля - баба Гицка.
Никога няма да я не помни. Абе, елементарен човек не може да изиграе баба Гицка. Стояна бе образец за ужасно знаене и можене. Много се е учила и имаше памет - доста мощна. Пътували сме доста, под дърво и камък, само че тя не беше от хората, които мрънкат, оплакват се от изискванията. Беше скарана с алкохола, но на маса ни караше да се забавляваме от сърце. Ген.
- И до през днешния ден не забравяш Нейчо Попов, за какво?
- Е, огромна фигура. С Нейчо имаме приказни случки. Дойде една заран и ми сподели, че ще играя Авторът. Кой създател, бе? - Георги Марков. Ставаше дума за писателя отстъпник. Беше донесъл една пиеса, която се споделяше “Аз бях той”. И аз играх самия Георги Марков!
Самия! Първо, несъмнено, го питах - сигурен ли е, че ще мога, че би трябвало да съм аз. По това време в действителност бях непосредствен с Георги Марков. А и бях играл в Толбухин в друга негова пиеса за една партизанка. Това си беше истината. Между другото, Георги Марков доста обичаше да играем на карти, изключително на 21. За страдание, пиесата му “Аз бях той” не видя бял свят, тъй като министърът на културата, Павел Матев тогава, ни сподели, че ще изиграем единствено едно-единствено зрелище, което той ще гледа, без аудитория.
И прозорците на театъра бяха изпочупени от хората извън, които не бяха позволени. А в театъра влязоха със мощ над 1000 души - един върху различен се бяха струпали. Представлението беше стихия, на всяка трета имитация феновете полудяваха, ръкопляскаха като на стадион. Половин час след представлението министърът сподели: край, не може да излезе! И пиесата беше спряна.
- А други истории?
- Няма да издавам, само че единствено ще напомня, че близо 4 години не се представяха български пиеси в Сатирата. Спряха Радичков, Валери Петров, всичко! И първата наша пиеса, която се появи, беше “Римска баня”. Нейчо Попов съумя да се пребори.
Славчо Пеев е изиграл стотици функции в театъра и киното Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ