Войната на капитаните срещу генералите, както е останала в народната

Войната на капитаните против генералите, както е останала в националната памет, стартира преди 132 години. Тогава Сърбия атакува България. Това се случва на 14 ноември 1885 година Първоначално изгледите за нас въобще не са положителни и никой не чака, че възобновената единствено преди 7 години българска страна и младата й и неопитна войска ще извоюва блестяща победа и единствено намесата на Великите сили няма да разрешат на нашите бойци да влязат в Белград.

Съединението и Балканите

Подтикната от Австро-Унгария Сърбия ни атакува изненадващо на 14 ноември /по нов стил/ 1885 година Общият проект на Сърбия е напредване по пътя Пирот – Цариброд и посредством числено предимство да разбият българите в пограничните региони до Цариброд, след което да бъдат победени и идващите тракийски български елементи и да се завладяват Видин и столицата на България – София, където самичък крал Милан Обренович да излезе на трибуните и да продиктува настояванията си за мир: 1. цялата територия на България от сръбската граница до река Искър да бъде включена към сръбската държава; 2. сръбска окупация над останалата част от Княжеството; 3. пренасяне на българската столица от София в Търново; 4. голяма парична отплата.

Сърбия разполага с 42 000 души и 800 кавалеристи за фронта против София (Нишавска армия) и 21 000 души на видинския фронт (Тимошка армия), както и 8 800 запас, снабдени с пушки Mаузер-Миланович и 400 морално остарели оръдия, като се чакат още към 30 скорострелни съвременни оръдия да дойдат от Франция. По-късно сръбската армия доближава до над 120 000 души, от които 103 000 постоянна войска.

Българите не разполагат с задоволително офицери, тъй като Русия е изтеглила своите след оповестяването на Съединението. Единствената вяра са завърналите се към 40 млади български офицери от съветските военни академии, които са приключили единствено месец преди този момент, а някои даже са прекъснали образованието си. Сержантите също не доближават, по тази причина за сержанти в българските роти са назначени 30 юнкери. Общо през казарма в Княжество България и Източна Румелия са минали 86 000 души, и дружно с доброволците и опълченците, армията наброява малко над 100 000. Българската пехота разполага със остарели пушки, а артилерията с 200 оръдия, които са обаче много по-добри от сръбските антики, само че 40 от тях са развалени и неизползваеми.

Сливнишката епопея

Българските военни тогава вземат решение твърдо сливнишките височини да бъдат позицията, където да спрат нападението на сръбския боен хайлайф, до момента в който държавното управление, водено от княз Александър I Батенберг, желае да чака сърбите край Вакарел. Българските капитани обаче не са съгласни с това и макар желанията на Батенберг, желаят да задържат сръбската армия на Сливница.

По тази причина и първите сръбски отряди, които се насочват в местността, са неприятно сюрпризирани, когато виждат над Сливница на хълмовете в Гълъбово, Три уши и Малово българските отряди. Другата част, която на третия ден се насочва в посока Божурище се изкачва южно от Войводино, Могила и Шезуб. Там българите разполагат с осем оръдия. Именно с техните изстрели, нашите стопират сърбите, когато прииждат за два дни – 15 и 16 ноември. През тези два дни сърбите пречупват съпротивата край Калотина, Драгоман, минават през Габер. Заради тези триумфи сръбският крал Милан споделя, че ще си пие кафето вечерта пред турската джамия в центъра на София - нещо, което скоро схваща, че няма да стане.

Българските капитани, които се намират в позицията над Сливница, употребяват трикове върху сърбите. Тогава към момента войската ни е била малобройна. Българските отряди се придвижват за две денонощия от турската граница до Сливница. Имало е по това време трен само до гара Септември, от там те са вървели пешком и на коне по трима души. Когато идват незабавно се включват във военните дейности.

Интересен факт е, че самият капитан Коста Паница с неговия малочислен отряд е правил няколко задвижвания на полето, с цел да сътвори усещане пред сърбите, че българската армия е по-многобройна.

Най-тежки са боевете при Сливница на 17-19 ноември /нов стил/, когато се взема решение и изходът от войната. Изходът от сражението е бил 50 на 50. Тогава обаче сръбският отряд на Моравската дивизия, който минава през Брезник, Гургулят и Делян, откакто влиза в село Златуша, получава изненадваща офанзива от осемте оръдия от артилерията, която е над с. Гълъбовци. Тогава командващ артилерията ни е кап. Христо Попов. Тя внася сериозен ужас измежду сърбите, чието желание е било през с. Златуша и Банкя да влязат непосредствено в София. Затова боевете край Гургулят изиграват съществена роля за хода на цялата борба, тъй като Моравската дивизия не съумява да премине в нахлуване, а 1200 души са пленени.

Ходът на войната е преобърнат сърбите отстъпват, а българите поредно освобождават всички територии и стигат до Пирот. Великите сили не разрешават по-нататъшно българско нахлуване и на 28 ноември 1885 година бойните дейности са прекъснати. Войната трае единствено 14 дни, а мирът сред българи и сърби е възобновен в Букурещ.