Политици в криза, а не политическа криза
Вот в този момент носи „ заплаха “ от ново издание на статуквото
Има едно известно факсимиле, което се употребява, когато се търси оптимистичен взор към една рецесия – че китайският писмен знак за “криза ” се състоял от две елементи: “опасност ” и “възможност ”. През 1959 година Джон Кенеди в една своя тирада стартира този превод и след него мнозина политици, учени, оратори от всевъзможен диаметър, в това число у нас, го възпроизвеждат през годините. Малцина знаят обаче, че този превод в действителност е неакуратен. Истината е, че китайският писмен знак за “криза ”, съгласно осведомените лингвисти и синолози, включва понятията “опасност ” и “критична точка ”. Казвам това във връзка нароилите се мнения от последните дни, в които мнозина се пробваха да показват мечтаното от тях за фактически. Имало “политическа рецесия поради непредвидени обществени гърмежи ”, която безусловно щяла да докара до “предсрочни избори до края на годината ”. Тоест привиждат опция за решение на насъбраните систематични проблеми с предварителни избори в този момент и незабавно. Явно се водят по неверния превод на китайския писмен знак. Защото заплахата от задълбочаване на проблемите безспорно е налице, само че предварителният избор не е “възможност ” за решаването им. Ако употребяваме точния превод на китайския писмен знак – вотът в този момент носи “опасност ” от ново издание на статуквото, тъй като публичното съмнение към политиката на това статукво не е достигнало “критична точка ”.
Всъщност, няма и политическа рецесия в тривиалния смисъл на това разбиране. Поне към този момент. Има обаче политици в рецесия. Това демонстрираха недвусмислено политическите събития от последните дни. Естествено, бурята на “Дондуков ” 1 и в дребната съуправляваща коалиция на “Обединени патриоти ” провокира проливен дъжд от мнения.
Острата социална рецензия, която се разпростра след пътната покруса край Своге, стана мотив за ремонт на кабинета. Трима министри, към чиито имена се натрупаха гафове и полемики, подадоха оставка по искане на министър-председателя. По предписание това е добър ход за освобождение на напрежението и известно ободряване на заема на доверие към всяка държавно управление. Политическата процедура у нас сочи, че на втората година от мандата на едно държавно болшинство се прави коренен ремонт на кабинета. Това се отнася, несъмнено, за тези болшинства, които съумяват да се задържат за цялостен четиригодишен мандат. Така беше и при Иван Костов, който смени десетина министри на втората година. Ключови министри си отидоха по същото време и при кабинетите “Сакскобургготски ” и “Станишев ”. Вероятно Бойко Борисов би пристъпил към сходни групови смени по-нататък, само че скупчването на гафове и отрицателни събития в летния интервал – чумата, комерсиалния указател, “Олимпик ” и най-после следващата кланица на пътя – направиха държавни рокади наложителни още в този момент. Това не изключва да бъде изработен по-радикален ремонт към края на годината, само че на този стадий обслужва тактическите ползи на ръководещите.
С други думи нямаме разлюляване на властта радикално. Свидетели сме по-скоро на мандахерцане, провокирано от политици в рецесия. Думата ми е за партията на Валери Симеонов, която разполага с цифром и словом 8 депутати в Народното събрание. Около самият вицепремиер се разгоряха голям брой кавги. Ако има главен източник на напрежение за властта през миналата година, то без подозрение това са дейностите на господин Симеонов. От непремерените офанзиви към съветския патриарх, през странните, а съгласно някои даже “рекетоподобни ” акции против националния бизнес (туризъм, лотарии и пр.), до вътрешните патриотични кавги. Операцията на прокуратурата против Ветко Арабаджиев, чиито нощни локали и хотели, както е известно в никакъв случай не са попадали на мушката на вицепремиера, съответства (случайно или не) с следващата странна вицепремиерска маневра. Политическата логичност в едно съдружно държавно управление диктува, че промяната на министри от квотата на една партия е въпрос на първо място на съответната партия и на министър-председателя. Санкцията на съдружния формат в такива случаи е по-скоро информативна, в сравнение с решаваща. В случая господин Борисов изиска оставка на трима министри, излъчени от ГЕРБ, чийто водач е точно господин Борисов. Трудно могат да се намерят съществени причини за трагичната реакция на господин Валери Симеонов на тези промени. Тридневните съвещания на партията му родиха много тежки оценки за премиера – нарушавал конституцията, управлявал еднолично. Без да се стопираме на причините “за ” и “против ” сходни оценки, те слагат един главен въпрос – какво търси вицепремиера в държавно управление, което прави оценка по този метод? И за какво реши да остане в него? Това са си, несъмнено, вътрешни работи на ръководещите. Но би трябвало да бъдат подчертани, с цел да стане ясно още един път, че политическа рецесия в същинския смисъл на това разбиране няма. В Народното събрание има задоволително депутати за сглобяване на ново държавно болшинство, в случай че НФСБ с осемте си депутати напусне. Обществените настроения не демонстрират прилив на доверие в опозицията, който да заплашва стабилността на ръководещите. Като цяло в този миг към момента няма сериозна, кадрово и идейно обезпечена политическа опция, която да сплотява публично болшинство.
На този декор обръщението на президента Радев към нацията доста тъкмо открои значимите въпроси, пред които е изправена България през днешния ден. А точно – предварителни избори в този момент няма да доведат да дълбока смяна в политиката. Дори да доведат до лични промени, едни предварителни избори тази есен ще доведат единствено до “стани да седна ”. Но методът на ръководство, наличието на политика, ще останат без основни промени. Ще сменим “Кока-кола ” с “Пепси-кола ”, казано метафорично.
На тези, които побързаха да обвинят президента Радев, че “циментирал ръководството на ГЕРБ ”, би трябвало да се каже, че неговата позиция наподобява повече от навременна и точна. Част от хроничния и изострен недостиг на доверие във властта произтича от това, че партиите се менят, само че политиката остава съвсем същата. Нужна есмяна на системата. А това значи едно – ремонт на нездравословното статукво на неолибералния глобализъм. Статуквото не са Борисов, ГЕРБ, Нинова, Българска социалистическа партия, кмета, филанкишията… Статуквото е точно системата, открита от неолибералния глобализъм – със “свободната ” търговия, която поробва страните в интерес на корпорациите; с ерозията на националната страна в интерес на безконтролна и безотчетна наднационална администрация, предавана от елитите, а не от народите; с джендър-идеологията, която подменя социо-културния код на човечеството, налагайки посредством обществено инженерство стандартите на едно малцинство; с войнстващия атеизъм, който желае да обезкъркви обществото и да се разгласи за общовалиден… Това е днешното статукво, което в международен мащаб е съществено разтърсено, тъй като стигна задънена улица. Или си против това статукво, или го подкрепяш. Партийните етикети са без значение. Това е същинският и същностен идеологически разлом. Останалото е мимикрия и некадърност от обособените дървета да се види гората. Малките сюжети са без значение. Важна е огромната картина! Защото без да нарисуваме нова огромна картина, няма никакво значение, дали си слагаме ляв или десен партиен етикет, дали сричаме “социални ” или “консервативни ” лозунги и пристрастия. Все едно – това крепи статуквото. Идеите са значими, а не партиите, които постоянно променят на концепциите. Те са единствено учредителен инструмент за реализация на хрумвания и политики. Не са нито идея, нито орис. Няма по-порочен принцип от този, че “партията е права, даже когато съгреши ”. Тъкмо в този смисъл, понастоящем в България няма мощна и безапелационна политическа алтертанива. И ГЕРБ, и Българска социалистическа партия са в плен на статуквото. Вярно е, че госпожа Нинова прави плахи стъпки да отърве партията си от неолибералните канони – най-малко това сподели с позицията против джендър-иделогията и по мигрантския въпрос. Но за жалост, Българска социалистическа партия към момента не може да се отърве от обременностите на старите семейства и партийни кланове, които бяха първо архитекти на държавния социализъм, а след това на неолибералния глобализъм. Премиерът Борисов от своя страна инстинктивно усеща вятъра на международните промени. Но е увлечен в инерцията и въздействието на кастата на европейската администрация.
Истинското политическо съревнование, от което би имала изгода България, е в активизирането на опита, експертността и политическия потенциал на обилни елементи от българските експерти, общественици, интелектуалци и партийци във образуването на същинска политическа опция за промяна на системата. Статуквото на неолибералния глобализъм би трябвало да бъде разрушено. Това чакат повече или по-малко осъзнато, голямата част от българските жителите. Нищо повече и нищо по-малко!
Има едно известно факсимиле, което се употребява, когато се търси оптимистичен взор към една рецесия – че китайският писмен знак за “криза ” се състоял от две елементи: “опасност ” и “възможност ”. През 1959 година Джон Кенеди в една своя тирада стартира този превод и след него мнозина политици, учени, оратори от всевъзможен диаметър, в това число у нас, го възпроизвеждат през годините. Малцина знаят обаче, че този превод в действителност е неакуратен. Истината е, че китайският писмен знак за “криза ”, съгласно осведомените лингвисти и синолози, включва понятията “опасност ” и “критична точка ”. Казвам това във връзка нароилите се мнения от последните дни, в които мнозина се пробваха да показват мечтаното от тях за фактически. Имало “политическа рецесия поради непредвидени обществени гърмежи ”, която безусловно щяла да докара до “предсрочни избори до края на годината ”. Тоест привиждат опция за решение на насъбраните систематични проблеми с предварителни избори в този момент и незабавно. Явно се водят по неверния превод на китайския писмен знак. Защото заплахата от задълбочаване на проблемите безспорно е налице, само че предварителният избор не е “възможност ” за решаването им. Ако употребяваме точния превод на китайския писмен знак – вотът в този момент носи “опасност ” от ново издание на статуквото, тъй като публичното съмнение към политиката на това статукво не е достигнало “критична точка ”.
Всъщност, няма и политическа рецесия в тривиалния смисъл на това разбиране. Поне към този момент. Има обаче политици в рецесия. Това демонстрираха недвусмислено политическите събития от последните дни. Естествено, бурята на “Дондуков ” 1 и в дребната съуправляваща коалиция на “Обединени патриоти ” провокира проливен дъжд от мнения.
Острата социална рецензия, която се разпростра след пътната покруса край Своге, стана мотив за ремонт на кабинета. Трима министри, към чиито имена се натрупаха гафове и полемики, подадоха оставка по искане на министър-председателя. По предписание това е добър ход за освобождение на напрежението и известно ободряване на заема на доверие към всяка държавно управление. Политическата процедура у нас сочи, че на втората година от мандата на едно държавно болшинство се прави коренен ремонт на кабинета. Това се отнася, несъмнено, за тези болшинства, които съумяват да се задържат за цялостен четиригодишен мандат. Така беше и при Иван Костов, който смени десетина министри на втората година. Ключови министри си отидоха по същото време и при кабинетите “Сакскобургготски ” и “Станишев ”. Вероятно Бойко Борисов би пристъпил към сходни групови смени по-нататък, само че скупчването на гафове и отрицателни събития в летния интервал – чумата, комерсиалния указател, “Олимпик ” и най-после следващата кланица на пътя – направиха държавни рокади наложителни още в този момент. Това не изключва да бъде изработен по-радикален ремонт към края на годината, само че на този стадий обслужва тактическите ползи на ръководещите.
С други думи нямаме разлюляване на властта радикално. Свидетели сме по-скоро на мандахерцане, провокирано от политици в рецесия. Думата ми е за партията на Валери Симеонов, която разполага с цифром и словом 8 депутати в Народното събрание. Около самият вицепремиер се разгоряха голям брой кавги. Ако има главен източник на напрежение за властта през миналата година, то без подозрение това са дейностите на господин Симеонов. От непремерените офанзиви към съветския патриарх, през странните, а съгласно някои даже “рекетоподобни ” акции против националния бизнес (туризъм, лотарии и пр.), до вътрешните патриотични кавги. Операцията на прокуратурата против Ветко Арабаджиев, чиито нощни локали и хотели, както е известно в никакъв случай не са попадали на мушката на вицепремиера, съответства (случайно или не) с следващата странна вицепремиерска маневра. Политическата логичност в едно съдружно държавно управление диктува, че промяната на министри от квотата на една партия е въпрос на първо място на съответната партия и на министър-председателя. Санкцията на съдружния формат в такива случаи е по-скоро информативна, в сравнение с решаваща. В случая господин Борисов изиска оставка на трима министри, излъчени от ГЕРБ, чийто водач е точно господин Борисов. Трудно могат да се намерят съществени причини за трагичната реакция на господин Валери Симеонов на тези промени. Тридневните съвещания на партията му родиха много тежки оценки за премиера – нарушавал конституцията, управлявал еднолично. Без да се стопираме на причините “за ” и “против ” сходни оценки, те слагат един главен въпрос – какво търси вицепремиера в държавно управление, което прави оценка по този метод? И за какво реши да остане в него? Това са си, несъмнено, вътрешни работи на ръководещите. Но би трябвало да бъдат подчертани, с цел да стане ясно още един път, че политическа рецесия в същинския смисъл на това разбиране няма. В Народното събрание има задоволително депутати за сглобяване на ново държавно болшинство, в случай че НФСБ с осемте си депутати напусне. Обществените настроения не демонстрират прилив на доверие в опозицията, който да заплашва стабилността на ръководещите. Като цяло в този миг към момента няма сериозна, кадрово и идейно обезпечена политическа опция, която да сплотява публично болшинство.
На този декор обръщението на президента Радев към нацията доста тъкмо открои значимите въпроси, пред които е изправена България през днешния ден. А точно – предварителни избори в този момент няма да доведат да дълбока смяна в политиката. Дори да доведат до лични промени, едни предварителни избори тази есен ще доведат единствено до “стани да седна ”. Но методът на ръководство, наличието на политика, ще останат без основни промени. Ще сменим “Кока-кола ” с “Пепси-кола ”, казано метафорично.
На тези, които побързаха да обвинят президента Радев, че “циментирал ръководството на ГЕРБ ”, би трябвало да се каже, че неговата позиция наподобява повече от навременна и точна. Част от хроничния и изострен недостиг на доверие във властта произтича от това, че партиите се менят, само че политиката остава съвсем същата. Нужна есмяна на системата. А това значи едно – ремонт на нездравословното статукво на неолибералния глобализъм. Статуквото не са Борисов, ГЕРБ, Нинова, Българска социалистическа партия, кмета, филанкишията… Статуквото е точно системата, открита от неолибералния глобализъм – със “свободната ” търговия, която поробва страните в интерес на корпорациите; с ерозията на националната страна в интерес на безконтролна и безотчетна наднационална администрация, предавана от елитите, а не от народите; с джендър-идеологията, която подменя социо-културния код на човечеството, налагайки посредством обществено инженерство стандартите на едно малцинство; с войнстващия атеизъм, който желае да обезкъркви обществото и да се разгласи за общовалиден… Това е днешното статукво, което в международен мащаб е съществено разтърсено, тъй като стигна задънена улица. Или си против това статукво, или го подкрепяш. Партийните етикети са без значение. Това е същинският и същностен идеологически разлом. Останалото е мимикрия и некадърност от обособените дървета да се види гората. Малките сюжети са без значение. Важна е огромната картина! Защото без да нарисуваме нова огромна картина, няма никакво значение, дали си слагаме ляв или десен партиен етикет, дали сричаме “социални ” или “консервативни ” лозунги и пристрастия. Все едно – това крепи статуквото. Идеите са значими, а не партиите, които постоянно променят на концепциите. Те са единствено учредителен инструмент за реализация на хрумвания и политики. Не са нито идея, нито орис. Няма по-порочен принцип от този, че “партията е права, даже когато съгреши ”. Тъкмо в този смисъл, понастоящем в България няма мощна и безапелационна политическа алтертанива. И ГЕРБ, и Българска социалистическа партия са в плен на статуквото. Вярно е, че госпожа Нинова прави плахи стъпки да отърве партията си от неолибералните канони – най-малко това сподели с позицията против джендър-иделогията и по мигрантския въпрос. Но за жалост, Българска социалистическа партия към момента не може да се отърве от обременностите на старите семейства и партийни кланове, които бяха първо архитекти на държавния социализъм, а след това на неолибералния глобализъм. Премиерът Борисов от своя страна инстинктивно усеща вятъра на международните промени. Но е увлечен в инерцията и въздействието на кастата на европейската администрация.
Истинското политическо съревнование, от което би имала изгода България, е в активизирането на опита, експертността и политическия потенциал на обилни елементи от българските експерти, общественици, интелектуалци и партийци във образуването на същинска политическа опция за промяна на системата. Статуквото на неолибералния глобализъм би трябвало да бъде разрушено. Това чакат повече или по-малко осъзнато, голямата част от българските жителите. Нищо повече и нищо по-малко!
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ